|
Като малък често си ходех на село за лятната ваканция. Имаше една котка, която остана незабравима в съзнанието ми. Не беше домашна (като всяка котка на село), а козината й беше бяла на черни петна, може би най-често срещаната комбинация, но въпреки това тя и досега е най-уникалната котка, която съм виждал.
Имаше нещо невероятно умно в погледа й, нещо одухотворено и като че ли съвсем чуждо на котешкатата природа. Очите й гледаха с преданост, каквато съм виждал само при кучетата. Нито следа от лукавство, затова пък излъчваше спокойствие и доброта. Беше средно голяма, слаба, много елегантна, с издължени крака и плавна, грациозна походка. Козината й беше чудесна - някак пухкава, въпреки късия косъм, все едно някой я бе ресъл и така бе постигнал тази пухкавост.
Всяка сутрин в 4 часа чакаше пред вратата прабаба ми да стане и да отиде да издои кравите. Следваше я от къщата до помещението на кравите, гледаше я спокойно и търпеливо докато прабаба напълни двете кофи, след което се връщаше с нея обрано до къщата и баба ми й сипваше малко мляко. Тогава ми изглеждаше на 9-10 месеца.
Тази котка никога не се боеше от хората. Напротив - беше като че ли заинтригувана от тях - винаги се въртеше около прабаба ми, докато тя шеташе и е наблюдаваше с особен интерес как готви, пере...Дори понякога прабаба й приказваше, а котката я гледаше жизнерадостно и с разбиране, всякаш ей сега ще се осъществи някакъв диалог.
Само аз обаче обичах да я галя, а тя беше много гальовна и винаги, ама винаги в настроение за това, както и за игра. Много беше жизнена и пълна с енергия.
Но липсата на страх от хора й изигра лош номер. Един ден се върна в двора в ужасно състояние - половината глава в засъхнала кръв, беше направо гноясала, едното око не го виждах - струваше ми се, че е извадено, козината около жестоката рана окапала...гадна гледка. Не зная дали беше попаднала под колелата или някой я беше малтретирал. Движеше се унила и тъжна. Но дори и в това положение, за мое учудване, не се плашеше от хората - идваше при мен, галех я, но нямаше тази радост както преди и по-бързо се отдръпваше. Наистина никога не я видях уплашена, раздразнена или неконтактна.
Мислех си, че ще умре. Гледах как 2 месеца нямаше никакво подобрение на раната й. Не съм й помагал, само я хранех.
Така до следващото лято, когато пак бях на село и с голяма изненада я видях отново в двора. Беше загладила отново косъма, от раната нямаше и следа, окото й, което мислех, че е извадено, се беше показало и аз бях забравил от коя страна беше раната. Беше пак жизнена и гледаше с жив инетерес това, което става около нея. Галеше се отново, но малко по-малко отколкото, когато беше все още коте - беше станала по-въздържана.
После се изгуби за известно време, докато един ден съвсем случайно отидох в градината и чух някакви звуци - скимтене, идващо от една бала сено. Погледнах - в основата на балата т.е. отдолу под нея имаше кухо пространство и там видях котката, която се беше свряла, а до нея котета - толкова малки никога не бях виждал - със затворени очи, като малки мишлета. Пипнах едното, взех го в ръце и тогава за пръв път видях безпокойство и тревога в изражението на котката. Не отместваше поглед от мен, не примигваше - направо можеше да си видя отражението в зениците й. След това излезе от кухото пространство и направи няколко крачки, отиде и легна от другата страна на балата, където не можеше да ме наблюдава. Аз оставих котето и отидох до къщата да взема малко кайма, която след това й занесох.
Интересно беше, че не ме нападна, не видях никаква злоба в очите й докато разглеждах в ръцете котетата, само едно страхотно напрежение, което се излъчваше от погледа й.
На следващия ден отидох пак на мястото да занеса наново кайма, но...там вече нямаше никой - котката явно си беше пренесла децата в друго скривалище.
Нейните котета порастнаха, а тя имаше още много котила, но нито едно коте не наследи нейния характер - всички се бояха от хората (дори когато съм я галил пред тях), нямаше го този вглъбен и умен поглед, който понякога ме караше да мисля, че тази котка всъщност ме разбира и ми го показва с погледа си.
В същото време на фона на мнимата й очовеченост, беше страхотна ловджийка - толкова много пъти съм я виждал я с мишле, я с врабче и винаги съм се чудил как в тези мили очички, лапи и муцунка се задейства кръвожадния инстинкт.
Вие имали ли сте котки, които са предизвиквали подобни мисли?
|
[
.Моите като ги наблюдавам как спинкат,как си играят,как разбират,и изпадам в такова умиление,че мога да си ги гледам с часове и да им се радвам.Мисля че със всеки е така,който има коте и който се е докосвал до тези мили създания.По добре и аз не бих могла да го опиша