Re: Здраво пич / Общества / Българи извън България / Българи в Америка

... Как е Американската мечта днес? Рипа ли, рипа ли?
Мойта рипа! Кат на комсомолец!

След като разбрах че в САЩ има 7 милиона милионера, реших да стана номер 7 000 001. На десетата минута след кацането на ОХеър се отказах от план А и реших да побачкам в строителството белким се превърна боязлив мишок - поредната малка частичка от американския организъм, като оставих идеята за милионерството да тлее. Добре че се хакнах да бачкам в милионерски квартали та да гледам и да попивам. В Еванстон правихме пристройка на една къща, която беше оценена на 2 милиона. Собственика – евреин на около 40 беше някакъв професор, а брат му който живееше в съседната къща – доктор с дизайнерски мераци. И двамата ходеха с протрити суичери и скъсани чепици. Имаха еднакви лексуси – 12 годишни. Нашия човек нямаше собствени кофи за боклук, а ползваше тия на брат си, но само в краен случай. Биологичните отпадъци – домати, плодове, хартия трупаха в един ъгъл на двора, а по едрите боклуци събираха в гаража. Двоен гараж в който вече нищо не можеш да пъхнеш от стари матраци, гуми, маси, а навътре кво има – едва ли някой си спомня. Три деца и три кучета заедно ядяха и серяха вътре в къщата. Хигиена нулева – се едно си бил с Албена Вулева.
И кво? Тва ли било да си милионер в УСА? Е не, мерси. Както казваше Рамбо „Това не е моята война” Явно 1-2-3 милиона долара състояние не стигаха за нормален стандарт. Добре че следващата къща на която бачках беше в Уйнетка, на първа линия на езерото и оценена на 13 милиона. Собственика адвокат – взимаха го сутрин с лимозина, а жена му една невзрачна и оклюмала – сигурно е опитна мишка във фабрика за антидепресанти. Тия поне не беха дрипльовци и си имаха жена да им чисти. Къщата просторна, двора към един декар – опира в плажа на езерото – гот! Ама комшиите от горната страна на улицата дето нямат езеро имат право във всеки един момент да им минават през двора за да стигнат до плажа. Договор – кво да праиш. Имаш къща за 13 милиона ама си като на гости в нея, не е твоят дом-твоята крепост. Сигурно затва и стопанката се озърташе кат уплашен заек. Не я видях веднъж да се усмихне тая жена. Веднъж разпореждаше по телефона претенциите си за някаква почивка или пътуване. Оттатък нещо й казАха на въпреки и тая като се разбесня... плюнки й изизаха от устата. Отново ме споходи тягостното чувство че и това не е моята война. Прочетох и някои от успешните истории на българи – собственици на транспортни компании с по 200-300 камиона. Дошли двама братя на студентска бригада пък поостанали. Разнасяли пици за да съберат пари за камион. Разнасяли разнасяли и събрали парите, купили камиона и почнали да събират за втори. Събирали, събирали, събирали... и баба им взела че продала 5 дка парцел на св. Влас та купили още 5 камиона. След това видели че нищо не става и започнали да си клатят трудоединиците та да се видят с пари милите. Е, попрецакали тоя-оня но междувременно направили кредит скор достоен да задлъжнеят на някоя банка с няколко десетки милиона. И задлъжнели. И станали по 200 кила дебели. Нали знаете какво казва Рамбо в тоя случай. „Това не е моята война”
След още малко проучване вече се убедих че ако имаш един-два-десетина кежави милиона си Мистър Въшльо в тая държава. Да така е. Имаш 10 милиона и решаваш да спреш да работиш. Няколко години след това си бездомник който чака някой да го качи на стоп за към Сан Франциско. Това заключение не ми хареса защото ми усложни задачата. Зачудих се колко ли милиона трябва да направя за да се пенсионирам рано и да навляза в рибарския си период. Последваха още някои усложнения. Оказа се че уроците по капитълизъм които научихме в България са вече демоде тук. Някои правила са еволюирали. Например правилото "клиента винаги е прав" вече е "клиента винаги е надупен и виновен". Например в България като отидем на бензиностанция земат та ни сипат бензин и когато изключи колонката – плащаме. В Америка клиента е крадец до доказване на противното – първо плаща и после получава бензин. Банките са стиснали за топките населението и единствената им работа е да стискат по-силно. Клиента за банката е като овцата за кърлежа – смуче, смуче, а стане ли въпрос да дава вика „Недостатъчно дълго смукахме от теб искаме още пък тогава ще преценим” Ти им доверяваш хиляди, а те ги прибират и ти дават една пластмасова картичка с неясно покритие. Но когато поискаш взаимност на доверието не ти дават и 300 кинта кредитна линия.Правилото "търсенето и предлагането определят цената" е еволюирало в "корпорациите определят цената, пазара плаща" Най любими са ми Енергото, които ти пращат писмо: „Тоя месец ни дай толкова пари”. Ама ти си ги дал вече – имаш и бележка. Хубаво ама няма как да им изпратиш копие от бележката за платената сума. Няма никаква форма на обратен контакт с тях. Гледаш сайта, разучаваш, изследваш страница по страница, гугълваш пак, правиш си акаунти и единственото право което получаваш е да платиш по няколко начина. Като в странно телевизионно шоу: 1.Водещият задава въпрос. 2.Участникът отговоря „Не знам”. 3.Ти излизаш и плащаш наградата.Много неприятно е еволюирал рекламния пазар. Рекламата се върти единствено около думата СПЕСТЕТЕ. А пестенето е толкова антиамериканско че думата „спестете” предизвиква ужас у американците. Американеца иска 400кв.м къща за да не пести място. Иска поне 4 литров двигател за да не пести бензин. Защо посягат върху мечтата му с думите „Пазарувай и пести” „Спестете големи пари с Менардс”, „15 минути ще ви спестят 15% за застраховка” „Харченето е новото пестене”. Когато се изправи пред писоара вижда „Спестете 40 цента когато си купите Кит-кат заедно с кафето” В Америка няма федерация за защита на потребителите и подвеждащата реклама се вихри със страшна сила. Най любимия ми трик е скрит в дребния шрифт. Например: Блутут хендсфри! Беше 99.99 сега е 69.99. (следват ситни буквички) Редовна цена 99.99, сейл цена 89.99, бихме ви върнали по пощата между 10 и 20 долара ако предприемете комплекс от постъпки, които ще ви бъдат разяснени от касиера, за да регистрирате чрез писмо изпратено по пощата в срок до толкова дни, вашето намерение за получаване на определена от нас отстъпка в диапазон зависим от хамстера на шефа, който ще завърти колелото на късмета. В крайна сметка плащаш 89.99+10% данък= 99.99 Ха! Ко станааа...Правителството услужливо толерира заглавичкването на американеца. Той никога не знае колко трябва да плати. Гледаш цената – пише 4.99 $, отиваш на касата искат ти 5.36$. В съседното каунти пак пише 4.99$ ама на касата ти искат 5.54. Никога не можеш да платиш само това което са ти обявили – винаги има нещо за което са забравили да споменат. Дразнещо е да се обявяват цени включващи една десета от един цент. – В Америка не можете никога да си купите 5 галона бензин примерно, ТОЧНО за обявената цена. Винаги ще се наложи да ви отрежат пет части от един цент, а това би било гавра с национална валута. Но тя пък какви ли не гаври търпи. Пластмасовите пари са една от тия гаври. Не са истински – няма ги на практика. Наричат ги още финансови инструменти. Те са част от голямата илюзия. Илюзията че имаш права, че имаш избор, че имаш свобода... Ми не... Нямаш. Но казват, че когато една лъжа се повтори 100 пъти, тя става истина. Когато 300 милиона човека казват „къща” на това на което ти казваш „дървено бунгало”, няма как да не се съобразиш. И чии критерии са истинските. Ако Лаваца определя стандартите за кафе, американското кафе може ли да се нарича кафе като 300 милиона човека го пият всеки ден. Но ето – бунгалата се обличат с имитация на тухли, имитация на дърво и имитация на камък – присвиваш очи и виждаш красивата обвивка с вид на къща. Сипваш си кафе и посягаш към широката палитра подобрители – захар бяла или кафява 3 вида захарин, сметанки с 6 вида вкус, пудри с 4 вида аромат и гнусния вкус избледнява, илюзията проработва всички са щастливи. Америка ежедневно се товари с нови ограничения, които са лобирани от корпорациите за да елеминират остатъците от конкуренцията. Неограничените възможности вече са ограничени. Свободите на хората се орязват тихомълком и „Земята на свободните” вече е „Земя на послушните платци”. Не бива да виним корпорациите за алчноста им. Ако сте гледали филмчето по Дискавъри за Лори Худжуинд, 60 килограмовата жена с 90килограмовия тумор, ще разберете корпорациите. Те са организъм в организма – трябва да нарастват. Имат нужда да се разрастват, като орган по орган превземат гостоприемника си. Интересни обрати настъпват в смяната на строевете. Бившата социалистическа България става капиталистическа. Канада става на практика социалистическа република, а в САЩ се настанява корпоративния фашизъм. Когато ме халоса това прозрение гугълнах „Корпоративен фашизъм” и се оказа че Мусолини е имал именно такива стремежи, а днешната Америка е сбъднатата му мечта. Спомних си и думите на Бай Кольо че Америка си отглежда работническа буржоазия. Нежно наименование за привидно презадоволена маса от късогледи мишоци. Тънък пиниз в отглеждането се явява Кредит Скора. Америка ти дава едни големи пари да ги подържиш малко па после ти ги взима. Неусетно! В което е и пиниза. Красиво нали? Е, ако след 10 години бъхтене се окендзаш ти дава правото да обявиш банкрут, а парите които дължиш ги отпечатва Федералния резерв. Такива неща си мисля в средата на работната седмица, седнал в ресторанта на Литъл Америка хотел във Флагстаф, Аризона. Когато направих заключителното забърсване на мустаците и смачках салфетката в полупълната чиния вече беше узряла Новата ми американска мечта. Формирана след внимателно и надлежно изучаване на американската действителност. Вече искам да съм шеф на корпорация. Средно голяма - не чудовищна. Горе -долу така си ги представям нещата:40 акра парцел. Сградата ще е на 9 етажа, квадратна и остъклена. Паркинг за 200 коли. Паркинга ще е оформен с дръвчета, оградени от заоблени бордюри, а около дръвчетата ще засипя с кедров мълч от Флорида. Пред входа ще забода два пилона - единия за американското знаме, другия с европейското за да съм по-шик. Около пилоните ще има някаква инсталацийка със скали и светлини. Ще има и малко паркче с алейки и езерце и пейки от ковано желязо където да се разхождат служителите, но те никога няма да се разхождат защото ще уволня първия който хвърли част от сандвича си на патките в езерото ми. Ще имам 6 сътруднички напористи кариеристки и четирима заместник-директора с грозни секретарки, които ще са още по-напористи. Вероятно ще имам и офис-апартамент в някой небостъргач. Там ще правя срещи с бизнес-партньори които ще ми лижат гъза докато зяпам светлините на града в краката си. Предполагам ще държа чаша със синьо Джони в ръка, а те ще очакват мимиката в лицето ми която ще им подскаже че съм склонен да изслушам предложенията им да инвестирам в тяхното начинание.Дръжте се сега да не паднете щото ще ви кажа и името на мойта корпорация. THE corporation. Логото ще е бетонно сиво с малко оранжево. Тъй като вече корпорациите подкрепяни от правителството са създали хомогенна маса от кротки консуматори, за моята корпорация ще има благоприятна среда. Дейноста ми ще бъде свързана с изследвания и предоставяне на нови инструменти за изстискване на масите от корпорациите. Имам чудесни идеи за Уолмарт, Макдоналдс, Тайсън, Шел, а ако има клиенти ще стискам за гушата народа и по други направления. Всякакви идеи са добре дошли и ще бъдат щедро възнаградени. Събирам екип.