|
В Холивуд, Флорида пристигнах в 12 през нощта и с моя човек веднага почнахме да хвърляме водки отзаде на патиото под палмте. Ванката живееше с една 22 годишна негърка, четвърт Сингапур, четвърт Аржентина и половин част Куба. БГ-мачовците тук се хвалят с обилен берекет мацки от сички националности и религии, но най-престижно е да забиеш нещо мешано. Е Стефани беше баш това. Странно дете на дружбата между народите с ей такива цици, навирила ги като за пред гости. Тамън махнахме едно шише Смирнов и слънцето изгря, та си легнахме. По обед некъде се събудих, направих се да съм приятен на мирис и пипане и хукнахме да се видим с други БГ-та. Понеже разговорите се въртеха предимно около тва кой кво забил, останах с впечатлението, че само шибинг им е в главите. Понеже откак съм в Америка се точех за клубовете „Ники Бийч” и „Спейс” требваше да си купим некви клубни дрешки, щото естествено си ги бех забраил в Чикаго. Аре зЕми тия леки Кларкс кожени патъчки, земи тва блузЕ DKNY с якичка и семпло надписче, колкото кутре турено на рамото, щото от Фейс контрола да виждат че не съм случаен. Не че не съм достатъчно красив за да съм желан клиент във всеки клуб, но бях подготвен, че конкуренцията тука ще да е жестока. В последствие се оказа, че фейс-контрола тук е невъзможен. Гледаш некъв оръфляк - ще си кажеш тоя е плочкаджия дошъл със семейството на почивка па се качва в некво Инфинити големо колко моя камион. Ей тоя кошник само струва над полвин милион
6 часа вечерта – свободно време. Набърже отхвърлих плажа и морето. Водата – топла, вълните дето очаквах да са по 2 метра и сърфисти да ги яздат ги немаше. Мойте хора ме насочиха към Делрей Бийч, на Атлантик авеню имало много клубчета със жива свирня. Верно са много. По улицата народ, коли, секви идиоти: Я изтърбушен пикап пълен с кришнари, я па некой наточен хеви дюти Форд - отзаде танцуват мадами, от всяка втора кръчма дъни яка музика. Паркирах безплатно на улицата – голем късмет! Насочих се към една рокерска кръчма, „Джони Браунс бъргър енд уингс” където дърти мЕтъли забиваха рок парчета със страшна сила. Наоколо паркирани чопъри, а брадати чичовци се поклащат в такт с бири в ръцете. Баш до тая кръчма има ирландска откъдето дънеше здрав Хаус. Е там се хакнах за водка с Ред бул. Наоколо готини, усмихнати хора, непознати лели ми викат „суити” и „хъни”. Лудница. Некви пък вечеряха романтично насред тая лудница. Абсурдно като гледка. Наоколо подскачат хора, музиката дъни, а по средата маса за двама със свещи, а сервитьора фламбира некви шишове. Картинката наподобяваше бой в каубойски бар с трошене на инвентара, а Теренс Хил играе покер съсредоточено без да забелязва кво става наоколо.
Напипах готино джазче по радиото и се пуснах полека двайсетина мили по А1А на юг. Отдясно милионерски къщи – наръгани гъз до гъз, отляво милиардерски дворци със собствени плажове и широчки дворове – културна раота!.
Стефани натискаше да ходим в Блу Мартини и понеже ни беше шофьорка, Ники Бийч и Спейс отпаднаха от програмата. Там натиснахме на „Ред нек коктейл” в по-гъзарски вариант: Хайнекен + Дюърс = 16 кинта > 20 X 6пъти =120 + вход по 10 на калпак. Гоу гърлите бяха много про, барманките с еднакви пропорции, същински зайчета – да те е грях да го онодиш такова. Десетина здрави момчета със черни костюми във всеко кьоше. Пред заведението Ламборджини, Ферари, Лотус и полицейски краун Виктория. ДиДжея мноо добър – здрав хаус и малко топ40. На външния бар се пуши, има и кожени меки диванчета с гледка към барманките.
На другия ден направих едно гости в Броукен саундс в Бока Ратон. Затворено селище където милионери предимно евреи играят голф. Целия комплекс се състои от 4 отделни комплекса с общо 1400 къщи, като най-евтините са по 2.5 милиона. Май са 2 игрища с по 18 дупки, 4-5 ресторанта, 4-5 басейна, двайсетина тенис-корта, езерца, паркове и фонтани за обща употреба. Еднократно за Добре дошъл кихаш 50 бона, още 50 годишно за да ползваш голф-игрищата, ако не те влече голфа може да се разминеш само с 12 за да ползваш тенис кортовете. Има и още десетина по-малки месечни такси, но доколкото разбрах трябва да кихаш и по 30 кинта за голф-количка всеки път. Обитателите са чудесни дойни крави на които им е втълпено, че са отрупани с престиж и привилегии. Всъщност списъкът с нещата които НЯМАШ ПРАВО да правиш тук, и с които трябва да се съобразяваш е много по-дълъг от списъка с правата ти. Една стерилна обстановка в която нормалните човешки инстинкти трябва да бъдат подтискани. Къщите – все едно българи са ги строили и завършвали. Гладки стени, прецизни ръбове, равни зидове – безупречни! Не много честа картина в Америка.
В комплекса не се влиза лесно. Като спреш на бариерата започват едни разпити, звънене, разговори и чак тогава те упътват накъде да караш. По тротоарите тичат трофейни съпруги – 43 годишни каки, изглеждащи на 34 настанени тук от 62 годишни платежоспособни господа. Борис Неубиваемия, братушката от „Две димящи дула” помните ли го? Е при него бях. Борис има някакъв застрахователен бизнес, продал е и стотина франчайза от него. Нещо обаче не ги подновяват напоследък. Като повечето хора тук живееше малко зад ръба на възможностите си. Борис беше от ждрапащите за богатство милионери. От тия дето са с 2-3 милиона активи. С единия крак стъпил във фалита, с другия в театъра. Борис играеше в чудесно в този театър пиесата „Парад на суетата”. Беше се оженил за корейка. Така не изпускаше покана за прием, защото домакините умишлено търсеха представители на различни раси за да се види колко са отворени към света. На жена си беше взел нов Лексус РХ350, а той караше 2 годишен РХ 400. Така го бяха посъветвали евреите в клуба - доктори, адвокати и други застрахователи, понякога играеше голф и с милиардери. Борис почерпи с Балвени. После и в ресторанта по един милионерски хамбургер. Питката с вкус на истински хляб, кюфтето като от пазарчето в Младост, голямо кръгче домат, плътно заобиколено от кръгче лук. Ресторанта беше много семпъл, но лукса прозираше във всеки детайл. Цените там – изненадващо нормални. Джак енд коук 7 кинта, хамбургер 5 кинта.
При милиардерите нещата са по-добре. Няма какво да ги капичне. Живеят в дворци с просторни дворове и собствени кейове за бърз достъп до океана. По дворците едни пищни орнаменти, ярки цветове, каменни лъвове, фонтани... разбрах от къде е тръгнал българския мутробарок. Нещата изглеждат много добре при милиардерите. Много от тях са наследствени милиардери – не са си мръднали пръста за тия пари. Може би когато тая държава се е раздавала на кой квот си загрАди – за него си е, дедо му е загрАдил парцела дето е сега Крайслер билдинг. Оттогава насетне фамилията няма начин да обеднее. Само едно малко проблемче видях в милиардерските дворци. Лицето на двора откъм канала към океана е да речем 100 метра. Олигофрена си купил яхта 120 метра и влиза в парцелите на комшиите. Или всяка вечер им праща шампанско „Кристал” – така баровците си казват „Трай си” или им дава яхтата безплатно за по едно кръгче чат-пат.
С известна погнуса минах покрай круизните кораби Карнавал Глори и брат му близнак, небостъргаческите хотели – тези икони на конвейрния туризъм.
Маями бийч става инвестиционен хит точно след голямата депресия. Стила на най-старите сгради по А1А, по известен като Оушън драйв е Арт Деко. Като свържем огромното количество евреи тук с лукса избухнал веднага след голямата депресия ще излезе вярна еврейската приказка че когато по улиците се лее кръв, евреите правят пари. Тръгнах аз за Ники Бийч. Да посетя световно известния нощен клуб през деня. С адрес Оушън драйв номбър уан, Маями бийч и хамбургери да продаваха щеха да са световно известни. С гугъла видях че имат голем паркинг. Да ама като поседех 1 час в задръстването около клуба, като не открих къде да паркирам в радиус от 2 мили, се отказах окончателно. И без това от ютуб знаех какво ще намеря вътре: Зайчета с дъртаци и гейове. Ше ми се лепне некой, ще се окаже пияч и ще заживеем заедно та да си разбием семейството – аре нема нужда!
Я да идем в Спейс по-добре. Той е в Маями – на 5 мили. Тамън ще пресичам пряката пред клуба и гледам надула сирената фърчи пожарна, завива пред мене. Гори неква тръба с газ през една сграда от Спейс. Викам я да снимам екшън и пресичам, спирам до тротоара и вадим апаратчето. Дойдоха още пожарни ма не гАсат да ги ева. Нещо се паникьосват пожарникарите и като даде едната пожарна мръсна газ на заден право към мене – рЪгнах дзадна и се изнесох като бит педерас.
Въртим из квартала да проникнем до мястото на събитието ма надойдоха 5-600 полицейски коли и отцепиха района през 4-5 преки. Ми ше си одим - нема как. Изгубих се. Един полицай ме усети та ме изведе до 95-а магистрала през едно черно гето като от филмите. Олющени сгради, дрипави хора седят на групички по ъглите, напекло ги жегата – залитат и си влачат краката като че ли са на шише бърбън. Една черна кака по тротоара гордо въртеше предното и задното шкембе, а пред нея Боб Марли – с дълги расти носеше некъв сак, сигурно с крадени касетофони. Ченгето пред мен намали, почти спря, позагледа го ма се отказа да се занимава. Тва на 2-3 преки от „Спейс”. Айде и Спейс остана за другия път заедно с Кий Уест.
То ми станА байгън от лукс. Почувствах спешна нужда от мизерийка – ей така за духовен баланс, та подкарах по малките магистралки към Саут бей който е във вътрешноста на Флорида, до езерото Окичоби. Оттам в град Ийст Палатка където се запознах с хубавата срамежлива Глория. Оттам в Трентон, където офиса на Kincaid Products Inc беше направен от кедрово дърво - отвън и отвътре, а по стените имаше резбовани плочи с цитати от Библията.
Малките магистралки вървят покрай езера и канали а в тях пладноходки, покрай палмови, иглолистни и кедрови джунглести гори, покрай малки и големи фермички за понита – гладкокосмести и рунтави, покрай ранчота с бели дървени огради, плантации за боб – тъкмо го беряха (4май!?!). Сигурно бях в центъра на Флорида когато проверих на джипиеса надморската височина – 3 фута! Естествено кемпграунди – колко сакаш, при това не гъсто населени. Флорида на градчетата с по един светофар е естествена, дива и тиха.
|
