Re: За свободата в Америка / Общества / Българи извън България / Българи в Америка

Нека ви кажа за свободата, на която всеки човек има право. Това не е изолирана, необвързана, себична свобода... Свободата, която имам предвид, е социална свобода. Това е състояние на нещата, при което свободата е гарантирана от равно на нея самоограничение; едно устройство на нещата, при което свободата на никой човек и на никоя група и на никой брой хора не може да намери начини да наруши свободата на никой човек, нито на някоя категория хора в обществото. Този вид свобода е просто другото име на справедливостта, оформена в мъдри закони и защитена от добре построени институции.

Едмънд Бърк (1729 - 1797)

- - -

Отношенията между Европа и САЩ често стъпват върху недоразумения и неразбирания - и най-вече от страна на Стария континент по отношение на Новия свят. Както често се случва, старото не разбира новото - и отношенията се градят на подозрения и предразсъдъци. В днешния опасен свят това още утре може да стане сериозен проблем за всички ни.

Зад обичайните евро-присъди над американците - че са тъпи, инфантилни, дебели, лекомислени, нахални - се е скрил страхът от свободата. Не от някаква анархистична слободия - а именно от свободата, положена в самата основа на начина на живот на едно цяло общество.

Емблематичният френски (из)мислител Жан Бодрияр отписва Америка като онтологична пустиня, докато средната българска леля с букли е възмутена, че американците дават на децата си да "правят, каквото си искат". Тези две съждения - и техните автори - са еднакво (не)легитимни. Твърденията са директна проекция не на задълбочен анализ, а на чувство: на притеснението, което създава у средния европеец сблъсъкът с Америка.

Това са просто два начина - френско-интелектуален и битово-български - да се формулира един и същи предразсъдък.

В Европа нещата са уютно-сгушени или естетично-официални. Дори сегашната мърляво-частна или помпозно-публична европейска периферия - бившите соцове - скоро ще стане такава. В Америка, всеки ще ви каже, всичко е някак... "грамадно". Нищо никъде не е сгушено; дори си нямат романтично-завойчести планински пътища. Да не говорим за холивудската помпозност на официалните сгради и булеварди.

Дори ландшафтът е някак грамаден. Все едно някой е взел картата на Европа, разпънал я е на десет пъти по-голяма територия и е додал към релефа, за да не бъде всичко прекалено еднакво - скучно-умерено. Планините, реките, моретата, плажовете, ветровете, полята и горите - всичко е уж като в Европа, но не е. Защото е... грамадно.

Онова, което плаши европейския бюргер, е, че американците живеят екстремно в тази вече сама по себе си екстремна среда. Съкратеният металург от Питсбърг си намира работа като механик в Тексас. Дали ще можеш да си оправиш зъбите, или да пратиш детето си на прилично училище - това зависи от теб, не от държавата. Ако си тръгнал да фалираш, колкото и хиляди работни места да загиват с теб, правителството няма да ти даде пари да се спасиш, както и да се молиш.

Притежаването на лично оръжие е фундаментално право, равно по значимост с правото на свободно слово. На двадесет минути пеш от Белия дом има гето, в което ти препоръчват да не си пъхаш носа, ако не си с африканско потекло. В Ню Йорк минаваш през цели квартали, пренесени в най-постмодерния град директно от Третия свят, барабар с миризмите, мръсотията и езиците си.

Сега съществуващите световни крайности - нещата по границата на приемливото в момента на своето измисляне - са родени в Америка: атомната бомба, вертолетът, самолетът, компютърът, напалмът, сърфът, сноубордът, планеризмът и скейтбордът, сървайвълизмът, сектантството от всякакъв вид, небостъргачът, киното, рокендролът, видеоклипът, цигарите, наркотиците, анорексията.

Само в Америка рекламите на една паста за зъби директно ти съобщават името на конкурентната марка, за да ти кажат как тя не струва. Само в Америка в магазините те посрещат като император - защото знаят, че и под най-мърлявата външност може да крачи някой милиардер, който всъщност е дошъл да купи магазина.

Само в Америка може на 35-годишна възраст да притежаваш лично състояние, равно на брутния вътрешен продукт на Бангладеш и Куба, взети заедно. С един само подпис Бил Гейтс може да плати националния дълг на България, който иначе ще изплащат и нашите внуци.

Като започне човек да смята и неща като: Колко различни религии има в Америка? Колко различни езика се говорят? Колко различни раси, етноси, култури и националности щъкат из един цял континент - рано или късно си задава типичния европейски въпрос.

Знаете го въпроса: Защо цялата тази мозайка не се разпада на съставните си части? Как е възможно това невъзможно нещо да съществува?

Не съществуват - и никой не може да наложи - външни ограничения на американския кипеж. Това, което го удържа от експлозия, са вътрешните ограничения, които американците са си измислили и към които най-стриктно - буквално перманентно, във всеки момент - се придържат. Това придържане е смисълът на знамената пред всяка къща, на националния химн и на повтарянето на клетвата за принадлежност (Oath of allegiance) на всяко публично събитие от футболен мач до предизборен митинг.

Първото самоограничение е американското възпитание. Не е вярно, че американците са невъзпитани. Като деца те са бурни и шумни, защото идеята е да бъдат отглеждани свободни и енергични хора, а не послушни и безпомощни марионетки. Като възрастни обаче те са единствените, които ще ти казват "сър" на всяка крачка. И най-искрено и доброжелателно ще се интересуват от това кой и какъв си, какво работиш, как се чувстваш и пр.

Второто самоограничение идва от онова, което са поставили в основата на своята идея за нация: лист хартия с думи, написани по него от хора, родени преди почти триста години. Американците не се кълнат в народа си или в страната си. Не осмислят себе си като наследници на велика история, нито като победители в някакви важни войни и битки. Онова, което ги прави нация, е конституцията. Американците са единствените, които осмислят себе като следовници на механизми, ограничаващи властта.

Третото самоограничение е самата структура на властта. Както знаем, идеята е всички видове власт да се боричкат и следователно - дебнат и контролират помежду си. Самата тази конструкция прави на практика невъзможно формирането на олигархия - на група овластени хора от различните власти и партии, които, уж спорещи помежду си пред електората, всъщност държат всичко в свои ръце и управляват в свой интерес.

Четвъртото самоограничение е произтичащата от това пълна прозрачност върху властта и доходите. Всеки може да влезе в интернет и да види не само платените от политиците данъци и декларирани доходи, но да огледа скицата на техните имоти. И всеки, ако надуши нещо нередно, може да съди тези политици за укриване на доходи или на данъци. Както всеки гражданин може да произведе "граждански арест" на заподозряно лице.

Финансирането на партиите и техните кампании е уредено така, че всеки долар се осчетоводява и след избори - одитира. Всеки влязъл долар е с името, адреса и телефона на дарителя, всеки похарчен за политика долар е снабден с пълен комплект счетоводни документи. Това всичко - както и одитът след изборите - също е публична информация, лесно достъпна по интернет. От две години има и таван на даренията за партии - 2000 долара.

Тази невероятна за европейските условия и нрави прозрачност е в комплект със също толкова невероятен размах на демокрацията - на това колко нива на власт биват избирани от народа. На всеобщ вот подлежат: президент, федерални сенатори и конгресмени, щатски сенатори и конгресмени, шерифи, съдии, прокурори, кметове и съветници, общински ковчежници, шефове на сметни палати (местните одитори), училищни настоятели.

А когато знаеш, че утре идват изборите за прокурор, няма никакъв шанс да се превърнеш в онова, в което се превръщат например българските обвинители.

Хората не се страхуват да живеят в тази тотална прозрачност - да дават дарения на партии например - защото знаят, че няма начин някой да се възползва от пълното знание за теб и твоите дела, та да ти навреди. Който се опита - съдиш го. Затова в Америка има толкова адвокати на глава от населението. Те са част от голямата картина на балансите и самоограниченията.

Америка наистина е измислена страна. Тя е плод на фантазиите на своите основатели и на сегашните законодатели. Заедно със СССР това е единствената страна, от самото начало замислена като изкуствен конструкт, като чертеж за изпълнение. За разлика от СССР този конструкт дава резултати вече триста години.

Това е и единствената нация, която осмисля себе си като сбор от процедури, основани върху ясно изразени ценности, сред които е правото на щастие. На тази строго "модерна" основа се разгръща онази "постмодерна" шарения на свободата, която пък прави американската култура най-динамичната и доминираща в световен мащаб.

Онова, което европейците тълкуват като американска разпуснатост, изкуственост и екстремност, е всъщност структурираната свобода като такава - свободата по Бърк, а не по Русо.

Това е разбирането което, положено в основата на погледа от Европа към света още по-на Запад, може да спести на всички доста притеснения и недоразумения, които инак биха могли буквално да отровят атмосферата по време на втория мандат на президента Буш.

Когато писах тези редове, избирателният процес бе в разгара си. Но тази седмица кампанията, която бе хипнотизирала Америка, ще свърши. Остават предизвикателствата, които породиха тази понякога яростна борба, и отговорността да се справим с тях. Никой президент не е бил изправян пред дневен ред с такъв обхват. Това не е хипербола. То е участта, която историята е предопределила на тази генерация. Никога досега не се е налагало да се води война без фронт и без географско определение и същевременно да се изграждат фундаментални принципи за световния ред, които да заменят традиционните принципи, изчезнали в пушека на Световния търговски център и Пентагона.
Задачата на новоизбрания президент е може би аналогична на това, което наследи президентът Труман в края на Втората световна война. През 1945 г. Съветският съюз се очерта като заплаха на глобалното равновесие, докато войната бе оставила вакуум в Централна Европа. Но съветското предизвикателство беше конкретно и географски определимо. Днешните главни заплахи са абстрактни и мобилни. Терорът няма определен адрес: атакува от Бали до Сингапур, Рияд, Истанбул, Москва, Мадрид, Тунис, Ню Йорк и Вашингтон. През 40-те години решението за преодоляване на кризата беше ясно, макар и трудно: да се изгради отбранителна линия в центъра на Европа и икономическа програма, с която да се запълни пропастта между обществените очаквания и реалния недостиг, заплашващ вътрешната стабилност.
Сегашната заплаха за сигурността възниква от два безпрецедентни източника: терор извършван от деяния, които доскоро се смятаха като въпрос на силите за вътрешна сигурност, а не на международна политика и научен напредък и разпространение, предоставящи възможност извън територията на дадена страна да се застрашава съществуването на други държави. Труман можеше да разчита напълно на легитимността на международната система - НАТО обедини западноевропейските съюзници на Америка от Втората световна война. Новоизбраният президент трябва да води усилията за дефиниране и след това за поддържане на международна система, която отразява новите, революционни обстоятелства.
Аз поддържах президента Буш по време на кампанията и се надявам на успеха му. Но какъвто и да е изходът, Съединените щати не могат да се заемат с решаването на този дневен ред, освен в контекста на участието на всички страни. Всички заинтересувани от бъдещето на страната трябва да намерят начини за сътрудничество и светът отново да види, че американците работят за обща съдба както в страната, така и в общността на нациите. Тази статия цели да даде принос към подобни усилия.
СЛЕДВАЩИ СТЪПКИ В ИРАК
Никой проблем не изисква по-неотложно двупартийно сътрудничество, колкото следващата фаза в политиката към Ирак. Съгласието по въпроса за непосредствените цели между кандидатите на двете партии се изразява в одобряването на доклада на комисията за 11 септември, който изтъква, че тероризмът е метод, а не политика.
Основният противник е радикалният, фундаменалистки войнствен клон на исляма, който цели да разруши умерените ислямски общества и всички други, които смята, че пречат за възстановяването на ислямски халифат.
Поради тази причина много страни, които оспорват американската интервенция, въпреки това имат интерес от успешния и изход. Ако в Багдад се наложи радикално управление или още по-лошо – изпадне в терористичен хаос, защото САЩ са победени или уморени да действат сами, тогава целият ислямски свят ще затъне в безредици. Умерените правителства ще бъдат свалени или ще се борят за оцеляване. Страни с значителни ислямски малцинства като Индия, Русия и Филипините ще бъдат изправени пред нарастващи заплахи. Тероризмът ще се разпространи в Европа. Предизвикателствата пред Америка ще се умножат.
Днес Америка действа като гарант за глобалната стабилност, но в много страни вътрешни пречки не допускат приемането или дори признаването на тази реалност. Такова едностранно поведение не може да продължава още дълго. Другите държави трябва да разберат, че е в техен интерес да участват поне в политическото и икономическото възстановяване на Ирак. Няма кратък път: възстановяването на сигурността в Ирак, особено в райони, които са се превърнали в терористични убежища, е императивно. Никоя партизанска война не може да бъде спечелена, ако се толерират убежища на бунтовници.
Ефективността на иракските военни части зависи не само от военното им обучение, но и от степента на легитимност, която възникващите иракски институции ще спечелят. На войска без политическа привързаност обикновено най-малко може да се разчита, когато е необходима.
Първите национални избори, насрочени за края на януари, са следващата стъпка. На тях трябва да се гледа не като на кулминация, а като на първо и може би най-лесно постижение по пътя към иракско самоуправление. Създаването на демократични институции и на правилата, които ги поддържат, не може да се постигне чрез волеви акт – изисква се търпение и сдържаност. Особено важно е да се разберат пречките за демокрацията в мултиетническо и мултирелигиозно общество като Ирак. На Запад демокрацията се разви в хомогенни общества. Не съществуваха институционални препятствия едно малцинство да се превърне в мнозинство. Изборната загуба се приемаше като временен неуспех, който може да се преодолее. Но в общества с ясно очертани етнически или политически разделения малцинственият статут често означава постоянна дискриминация и опасност от изчезване от политическата сцена.
Това е особено остър проблем в Ирак. Страната се състои от три големи групи: кюрди, шиити и сунити, като шиитите представляват 60 процента от населението, а другите две групи по 20 процента всяка. В продължение на 500 години сунитите са властвали чрез военна сила, а по време на управлението на Саддам – чрез изключителна бруталност. Бунтовете в сунитския регион не са само национална борба срещу Америка, а средство да се възстанови политическото надмощие. По същия признак за кюрдите политическият процес няма да има никакво значение, ако не им осигури широка автономия. Шиитите толерират американското присъствие, понякога двулично, с цел да обърнат историческата схема на сунитското управление и като първа стъпка към шиитско надмощие. До каква степен те ще продължават да поддържат нашата роля при напредване прехвърлянето на властта – остава да се види.
Ето защо на изборите в Ирак трябва да се гледа като на началото на разширено състезание между различните групи, което включва постоянен риск от гражданска война или национална борба срещу САЩ, или и двете. Всички фракции поддържат свои милиции за точно такава вероятност. Ще бъде необходимо да се разшири националният електорален процес със значителен елемент на федерализъм и установяване на ясни конституциолни протекции за онези, които може да останат като постоянни малцинства. Сунити и кюрди не трябва да гледат на демокрацията като на самоубийствен пакт. Федерални структури и доказателства, че свободата на словото, съвестта и законността ще бъдат конституционно предпазени от намесата на мнозинството може да представляват известна гаранция за различните групи, ако националното помирение се окаже невъзможно.
Известна степен на интернационализация е единственият реалистичен път към стабилност вътре в Ирак и продължителна поддръжка в Америка при потенциалния кипеж след януарските избори. Оцеляването на политическия процес зависи на първо място от сигурността, за която САЩ запазват главната отговорност, но в крайна сметка от международното признание, за да може иракското правителство да се приема като представляващо местните стремежи. Германия и Франция, най-трудните съюзници за Ирак, няма да променят становището си и няма да изпратят войски до започване процеса на помирение. А страните, които са изпратили войски, имат достатъчно вътрешни трудности при поддържане на участието си и малки или никакви възможности за увеличаване на контингентите си.
Значителната интернационализация трябва да бъде насочена към цели, различни от сигурността и участието на страни извън НАТО, затова е желателно след изборите международна контактна група под егидата на ООН да съветва Ирак по политически въпроси. Логично би било в нея да участват страни, които имат опит с войнствения ислям и биха могли да загубят много от радикализирането на Ирак, като Индия, Турция, Русия, Алжир, в допълнение към САЩ и Британия. Това не е абдикация - САЩ, въз основа на военното си присъствие и финансовата роля, ще запазят ръководна позиция. Въпросът за военна подкрепа от други държави, включително НАТО, може да се повдигне отново по-късно при по-благоприятна политическа среда като средство за защита на процеса на управление.
ПРЕВЕНЦИЯ
През първите месеци от встъпването си в длъжност администрацията на Буш предизвика конвенционалните схващания, като обяви концепцията за превенция като че ли е американско изобретение. Фактически тя се съдържа в структурата на новия международен ред, независимо от това кой служи в Белия дом. Международната система на ХХ век е установена от Вестфалския мирен договор през 1648 г. За да се избегне повторение на 30-годишната война, при която са избити 30 процента от населението на Централна Европа номинално заради религиозни вярвания, управляващите основаха новата система на принципа на сувереност вътре в държавните граници и ненамеса през границите. Като заплаха за националната сигурност се определяха движения на военни части през определените граници. Тъй като оръжията бяха относително малки и технологията се развиваше бавно, държавите можеха да защищават сигурността си, изчаквайки агресията.
11 септември сложи край на това схващане. Заплахите вече не са идентични с държавните действия – те могат да се организират от частни групи, опериращи от територията на суверенни държави за цели, надминаващи намеренията на страната-домакин. Стратегиите от Студената война престанаха да бъдат приложими, тъй като въздържането не може да въздейства срещу противник, който няма територия за защищаване. И дипломацията не може да функционира, когато противникът отхвърля всякакво ограничаване на целите и се стреми да разруши обществото. При вестфалската система балансът на властта може да се наруши само чрез завоевание. В света на приватизирания терор и разпространяване на оръжия за масово поразяване балансът може да се наруши и съществуването да бъде застрашено чрез действия изцяло вътре в границите на суверенна държава.
Концепцията за превенция неизбежно води до сблъсък между новите реалности и традиционните понятия за ред. Страни, свикнали с установените схеми, трудно приемат новата необходимост и всички държави ще търсят правила за поведение, които не оставят превантивните решения на едностранното, неограничавано определяне само от една държава. И когато това се прави от страна с огромно военно превъзходство като САЩ, от американска страна доктрината поражда претенции за хегемония у някои и засилваща се съпротива у други, особено членове на традиционни съюзи.
Новият президент ще иска да направи разграничение между мощ и претенциите, отправени от негово име. Никоя нация, без значение колко мощна е, не може да организира сама международната система – това е извън психологическия и политическия капацитет дори на най-мощната държава в даден исторически период. Целта на американската външна политика трябва да превърне доминиращата мощ в споделена отговорност – да води политика, както писа австралийският учен Корал Бел, като че ли международният ред се състои от много центрове на мощ, дори когато съзнаваме стратегическото си превъзходство. Това налага нуждата от стил на консултации, по-малко насочен към налагане на непосредствени политически предписания, а повече - към постигане на обща дефиниция за дългосрочни цели.
Не е в интерес на Америка да поощрява всяка държава да дефинира превенцията в чисто национален смисъл. Отговорът на 11 септември бе наложен от извънредни обстоятелства. Новоизбраният президент може да допринесе много за нов глобален ред, като прояви готовност да обсъжда международни принципи за превенция – дори когато си запазва правото сам да защищава националната сигурност в краен случай.