Това възможно ли е? / Общества / Българи извън България / Българи в Америка

Да, без дори да търся нещо, както си четях вестника, попаднах на това:

Комините бълват облаци страх

В пръстен около „Кремиковци“ са стегнати хора на доизживяване

Свилен ИВАНОВ

Границата между отчаянието и примирението вероятно се намира точно там. Когато я достигнеш, усещаш абсолютната сигурност, че наистина няма какво повече да губиш. Сигурност, която не ти оставя сили за нищо - да псуваш; да обвиняваш себе си, другите, държавата; да говориш за това в кръчмата; да създадеш или да участваш в инициативен комитет; да направиш подписка; да потърсиш адвокат; да отидеш при кмета; да се махнеш или поне да свиваш от време на време рамене и да казваш: „Ами така стоят нещата.“ Имаш сили само за едно - когато те попитат, да разкажеш. И докато го правиш, непрекъснато да повтаряш, че няма смисъл дори да разказваш, защото нищо не може да се промени.
Върху границата между отчаянието и примирението стоят от дълги години хората, които

Живеят около оградата

на „Кремиковци“. Историята им сякаш е извадена от „Ерин Брокович“ (онзи филм на Стивън Содърбърг, в който Джулия Робъртс играе адвокат, успял да осъди могъща корпорация за това, че замърсява водата на бедно градче с тежки метали). Но без да има някой като Ерин, дошъл извън техния кръг, за да им помогне.
Това сравнение може да бъде последвано от едно на пръв поглед цинично обяснение: в пръстена от села около „Кремиковци“ са останали само бедни хора, на които никой не обръща внимание. Хора, заради които няма да се размърдат институциите. А когато шумът от аварията, при която загинаха трима работници в комбината, заглъхне, всички ще ги забравят. Ако това не беше така, жителите на Яна, Бухово, Ботунец, Сеславци и всички останали села и квартали нямаше да останат извън обществения интерес. Защото съществуват поне дузина смислени въпроса, които би трябвало да бъдат зададени. Като например дали трябва да научават за авария, която може би застрашава здравето и живота им от новините по телевизията. Да звънят на познати, за да разберат какво точно се е случило. Да не знаят как трябва да реагират в случай на криза. Каква опасност съществува за тях и децата им. И когато нещо подобно са случи, към кого могат да се обърнат…
Но, разбира се, много по-удобно е такива хора да бъдат оставени на

Собствените им страхове

Защото са свикнали сами да се справят с тях. Все някак.
Двете възрастни жени, които чакат нещо пред кметството на Бухово, говорят точно за тези страхове. Като страхa от това да си кажат имената, защото синовете им работят в „Кремиковци“ АД (единият някъде в огнената паст на пещите, а другият наскоро се преместил на крановете). И може да ги уволнят, ако разберат, че майките им са говорили с журналисти. Разказът им от тази страна на оградата започва с „отрови, задушлив дим. Някой си път и по два пъти на ден, но особено нощем. Синът каза, че вечер, който не изключвал филтъра на комина, направо го уволнявали. Защото филтрите са на ток и без тях е по-евтино. Затова вечер миризмата е най-силна. Така си е открай време. Ей на, зъбите ни изпадаха, и на децата също. Ама къде да отидем. В това село останахме триста вдовици“.
Не, това не е типичното вайкане на българското село. Разказът тук е по-тих. Страхът с по-реални очертания. Повтарят, че ако кажат имената си, ще уволнят синовете им. А със заплатата, която получават от „Кремиковци“, живее цялото им семейство.
Когото и да спреш в Бухово, ще ти разкаже все същата история. История, която започва от синдикатите в предприятието, които са получили след приватизацията лавките и столовете, и в добавка някаква далавера с купони за храна на работниците. Продължава със заплатите, които се изплащат всеки месец, но пък с няколко месеца закъснение. Минава през липсата на работно облекло (баба Веска, която няма работещи роднини и затова си казва името, твърди: „нали ги виждам всеки ден как ходят на работа - ей така облечени като мен - и сочи с тояжка към скъсаните си галоши). И стига до правото да не говориш и да не протестираш.
Същата история разказва и кметът на Бухово инж. Ангел Дойчинов, но уточнява, че това „са слухове. Как е, няма да разберете и никой няма да ви каже.“
Първо, защото няма да ви пуснат вътре и, второ, защото, ако някой работник говори с вас, ще го уволнят. Но си направете труда, качете се в ясно време на хълма над селото, за да видите

Розата на ветровете

Завихря газовете оттук, прекарва ги през селата, минава покрай Лозен и влиза през кварталите, за да обгърне цяла София. Вижда се като на длан“.
Разбира се, има работници, които все пак се съгласяват да говорят. Само че при едно условие, което повтарят кажи-речи през две изречения. Никакви имена, защото работата е последното, което имат. Срещаме се с тях по кафенета в София, докато не са на смяна, или разговаряме в автомобилите им, паркирани някъде по заснежените улици на Ботунец или Яна.
Единият започва така: „Сега това, което го говорят по телевизията, всичко е лъжа. Вчера изплатиха заплатите за октомври, а за работните облекла чухме само слух, че са ги доставили. Синдикатите са вързани с работодателя - раздаде им лавките и столовете и те ги отдават на други лица под наем. А който е срещу тях, изхвърча. Преди време решихме да изберем ново ръководство, но всички, които гласуваха, ги уволниха. Хората ги е страх да говорят, че получават уволнение. Дали боледуват ли? Много са наплашени от боледуване, защото, който боледува много, го махат.“
Другият няколко дни по-късно продължава историята: „Преди две години и половина за последен път ми дадоха работно облекло. Видяхте ли по телевизията онези английски обувки, по които разтопеното желязо се плъзга надолу? Да, и аз ги видях за първи път по телевизията. Няма работник, който да ги е виждал на живо. Защо се случи аварията ли? Ами ако се спазват всички мерки за безопасност, означава комбинатът да се затвори. От сто съоръжения едно да отговаря на изискванията, пак ще бъде добре.“
Историите, които мъжете разказват, се преповтарят дори и в детайлите. А на упорито задавания въпрос какво толкова можем да видим, ако влезем вътре, отговарят по един и същ начин: „Откакто стана приватизацията, много неща тръгнаха надолу. Почти не се отпускат средства за ремонти и поддръжка. Като няма резервни части и не могат да се подменят разбитите, системата аварира и става опасно. Авариите са нещо постоянно.“
Същата тази история разказва и кметът на село Яна Петър Витков. За разлика от работниците, не се страхува да каже името си. Сигурно защото отдавна е приключил с кариерата си в „Кремиковци“. Но е кмет, работил е там и има приятели, които и сега са началник-цехове, и знае какво се случва. За да го обясни, започва със странния факт, че жителите на Яна

Мият колите с оцет

защото нищо друго не помага. „Да ви го обясня простичко“, казва той и сочи с ръка към един висок заводски комин, забит като древен тотем над селото. „Филтърът е словашки и когато работи, във въздуха се отделят 0.015 г вар на кубически метър. Преди го изключваха само нощем и по празниците под страх от уволнение, но от известно време не работи изобщо. И отделя точно сто пъти повече вар на кубически метър. Затова колите ни побеляват. Като изсъхнат след автомивката, стават отново бели. Само оцетът помага - за едно измиване отива толкова, колкото за трилитров буркан с туршия.“
Кметът разказва историята бавно, а детайлите стават все по-невероятни. Като писмото, което изпратил до РИОСВ с молба да инсталират в селото подвижна лаборатория, която да измерва замърсяването на въздуха. Предложил дори да я разположат в двора му и да използват ток от неговата къща. Но не получил никакъв отговор. Предлага да звъннем и да кажем, че се обаждаме от Яна. Да ги помолим да дойдат и да направят измервания, макар че „няма никакъв смисъл. На тях им е ясно всичко и всичко се крие. Ако излязат с данни от независима експертиза, трябва да затворят комбината“. „Как мирише на развалени яйца, просто не се издържа. А роднините ни никога не идват на гости с прeспиване“ - обажда се една жена, която работи нещо в канцеларията. След това се отнася с песента, която върви по кабелната телевизия и си припява тихо „… затова ще тръгна към Хавай/ да намеря там любов безкрай…“
На въпрос дали хората не протестират кметът се усмихва: „Повечето от нашите, които работят, работят там. Срещу какво да протестират, срещу заплатите си ли? Сега, откакто го приватизираха, направо стана ад. Никой не им въздейства - нито за екологията, нито за филтрите. Единствената инвестиция, която направиха, беше в оградата. Да, не мога да си изкривя душата, наистина я направиха по-висока от на централния затвор - с бодлива тел, прожектори и вишки“. После разказва как веднъж дошли да правят изследвания на децата в училището. Взели им кръв и си отишли. Звъни на директорката на училището и я пита какви са били резултатите. Повтаря няколко пъти в слушалката: „да, има отклонения“. След това затваря. И добавя, че хората в селото не искат да се изследват, за да не се плашат от истината.
В кръчмата на Яна разпиват няколко металурзи след смяна. Реакцията им „бе квото и да пишете, нищо няма да се промени“ не им пречи да разкажат за „грохналата система и авариите“ или пък как си купуват работно облекло от Илиенци. Към тях се присъединява и кметът Петър Витков. Включва се в разговора като „бивш металург, който знае, че заводи като „Кремиковци“ ги ликвидираха още през седемдесетте години. А в началото на деветдесетте ги изрязоха от корен в Източна Германия - тогава вече бях международен шофьор и минавах покрай тях, докато ги взривяваха. Ама тук всички държат „Кремиковци“ заради безработицата. Безработицата, да“.
С края на въпросите хората спират разговорите си за „Кремиковци“, пепелта, миризмите на сяра, чесън и какво ли още не. И започват с тези за вересиите. Докато са разказвали обаче, никой от тях не казва дали всичко това е нормално. И не поставя въпроса не дали има някакъв начин, а дали изобщо нещо трябва да се промени. Може би е по-удобно просто да стоиш на границата между отчаянието и примирението, вместо да тръгнеш нанякъде.

Валентин Захариев, изпълнителен директор на „Кремиковци“ АД:

- Всяка година мерките за безопасност на труда в „Кремиковци“ се повишават. По-голямата част от оборудването обаче е на 20 години, а някои производства са на 30-40 години.
- Колкото и да инвестираме в старо оборудване, не можем да го променим. Затова нашата стратегия е закриване на всички опасни и несъобразени с екологичните изисквания съоръжения.
- Само за последните години сме вложили в екологични съоръжения над 11 млн. долара.
- През миналата година сме инвестирали над 650 хил. лв. за лични предпазни средства и работно облекло.
- Никога в 40-годишната история на „Кремиковци“ не се е случвало да изтече доменен газ по причина, каквато възникна сега.
- Дисциплината на нашите работници не е добра. В критични ситуации се действа спонтанно.
- По график, разработен съвместно със синдикатите, осигуряваме работни облекла, осигурили сме средства за защита във всички опасни производства.

За кривите сметки и политическата отговорност

Казусът „Кремиковци“ отново постави на дневен ред въпроса за деликатните отношения между държавата и наследените от миналото соцгиганти, чиито нови собственици получиха за символични суми остарели технологии и огромна задлъжнялост, но и един ценен актив - възможността да спекулират със значимостта си заради огромния брой работни места и индиректните последици от едно затваряне за цялата икономика. Столичната „металургична гордост“ осигурява 30% от превозите на БДЖ и огромна част от износа на страната. Товарите на пристанище Бургас също са в пряка зависимост от работата на „Кремиковци“. Продажбите на „Булгаргаз“ и на НЕК също се влияят в значителна степен от това работи ли или не металургичният комбинат. Тези факти обаче едва ли са достатъчно сериозен мотив за продължаващата и с помощта на държавата агония на металургичния комбинат, още повече че той дължи сериозни суми на споменатите и на ред други кредитори и неплащането им сега само увеличава сметката в бъдеще.
Логичният въпрос, който възниква, е дали четири години след заплахата от ликвидация през 1999 г. металургичният гигант е спасен, или той отново има нужда от спасяване, за да бъдат избягнати нови замърсявания и аварии?
„Кремиковци“ бе продаден на 14 юни 1999 г. на българската компания „Дару металс“ срещу символичната цена от 1 долар и обещанието да бъдат изплатени задължения за 645 млн. лв. Приватизационният договор, подписан буквално дни преди да влезе в сила задължението държавата да ликвидира своите задлъжнели дружества, включва и ангажименти за трудова заетост и инвестиции - минимум 7466 работници до 2002 г. и 300 млн. долара вложения от 2000 до 2005 г. (по 50 млн. долара всяка година).
Последвалите събития показаха, че тази продажба е една от най-противоречивите сделки на предишното правителство и въпросът защо беше избран не толкова известният търговец на метали „Дару“ пред офертата на производител - турската „Ердемир“, и до днес няма отговор. По данни на Агенцията за следприватизационен контрол (АСК) още през първата година след раздържавяването купувачът не е изпълнил задължението си за 50 млн. долара инвестиции. Заради това вместо неустойка е усвоен предвиденият в клаузите на приватизационния договор акредитив в размер на 5 млн. долара. Начислената на „Кремиковци“ неустойка за неизпълнение на инвестициите през 2001 г. вече е 23 млн. долара. В края на миналата година АСК е предявила тези 23 млн. долара за доброволно изпълнение пред собствениците на „Кремиковци“, но сумата не е платена, казаха от агенцията и поясниха, че предстои да заведат дело за това. Отчетът на „Кремиковци“ за 2002 г. все още не е обработен от АСК.
От друга страна, „Кремиковци“ е редовно санкциониран от екологичните власти за замърсяване на околната среда. „Резултатите от текущия контрол в „Кремиковци“ АД не са обнадеждаващи. През 2003 г. имаше проблем с наднормено съдържание на олово в праховете на агломерационно производство“, са част от изводите на РИОСВ. В момента комбинатът има наложена текуща ежемесечна санкция в размер на 17 500 лв. В района на комбината е обществена тайна, че електрофилтрите, които трябва да не допускат вредни вещества във въздуха, се изключват нощем. Ръководството на „Кремиковци“ отрича този факт с обяснението, че това е технологично невъзможно.
„Кремиковци“ е длъжник и на пристанище Бургас с над 1 млн. лв., на БДЖ с повече от 3 млн. лв. (но комбинатът претендира за насрещни вземания за около 2.5 млн. лв.), на НЕК със 70 млн. лв. и Булгаргаз с 25 млн. лв., чиито вземания са разсрочени, на повече от 200 частни кредитори с различни суми. Задълженията на комбината към свързани предприятия в края на септември 2003 г. са 340 млн. лв. към доставчици и клиенти - 310 млн. лв., към персонала - 12 млн. лв., към НОИ - близо 40 млн. лв., към данъчните - почти 22 млн. лв.
В цялата тази ситуация едва ли държавните органи, от които зависи разрешаването на проблема, могат да предоставят сериозни аргументи за съществуването на соцгиганта и отлаганата във времето несъстоятелност. Освен, разбира се, криворазбрани социални мотиви, платени понякога и с човешки жертви. Впрочем на въпрос защо държавата не поиска несъстоятелност за комбината източник от изпълнителната власт откровено призна: „Никой не иска да поеме политическата отговорност за това.“

Кремиковци е в „черния“ списък на Главна инспекция по труда

„Кремиковци“ се оказа сред най-стриктните длъжници на Националния осигурителен институт (НОИ). Комбинатът плаща по над 2 млн. лв. месечно за погасяване на стари задължения, натрупани между 1 януари 1998 г. и 31 декември 2000 г. През юни м.г. е разсрочен дълг към осигурителната система в размер на 37 050 305 лв.
„Кремиковци“ няма задължения към фондовете за здравно и за допълнително задължително пенсионно осигуряване. Освен това внася редовно текущите социални осигуровки“, обясни Даниела Асенова, главен директор „Осигурителни вноски и краткосрочно осигуряване“ в НОИ.
Специална комисия от трудови инспектори работи в „Кремиковци“ във връзка с последната трагична злополука. „ГИТ проверява първа доменна пещ на комбината, ще бъдат проверени и двете коксови батерии“, съобщи изпълнителният директор на Главна инспекция по труда (ГИТ) инж. Тотю Младенов. Ще бъде направен също анализ на трудовия травматизъм във фирмата, до 15 февруари ще се преработи и оценката на риска в предприятието. Върви проверка и за трудовите правоотношения във фирмата.
„Кремиковци“ е в черния списък на ГИТ, в който от края на 2002 г. влизат над 1200 предприятия, опасни за здравето и живота на служителите си. Доменното производство се проверява на всеки шест месеца. През миналата година Областната инспекция по труда в София-град е извършила в комбината 29 проверки. От тях 20 са периодичен контрол, а три - по повод разследване на трудови злополуки. Констатирани са 123 нарушения; дадени са 123 задължителни за изпълнение предписания. Съставени са шест акта за констатирани нарушения на трудовото законодателство. Все още не може да се твърди категорично, че последната голяма авария е резултат от неспазени предписания, казаха от ГИТ.
Ръководството на „Кремиковци“ плаща наложените му санкции. В това всъщност няма нищо изненадващо, имайки предвид скромните размери на въпросните глоби - максималната санкция за системно нарушение е 2000 лв.
„Съгласно Кодекса на труда и Закона за здравословни и безопасни условия на труд работодателят е задължен да осигури здравословна и безопасна работна среда и носи лична отговорност като физическо лице, ако не спази това изискване. Работодателят отговаря имуществено, дори когато грешката е допусната от негови служители или от външна фирма, с която предприятието има сключен договор“, обясни Теодора Дичева, главен юрисконсулт на ГИТ.
Във връзка с инцидента в „Кремиковци“ е образувано следствено дело, което е възложено на Националната следствена служба и се ръководи от екип прокурори от Върховната касационна прокуратура и Софийска градска прокуратура. Шансът да се стигне до търсене на наказателна отговорност от работодателя обаче е минимален. В Наказателния кодекс няма изричен текст, който криминализира нарушаването на изискванията за здравословни и безопасни условия на труд.