Re: Молба за помощ! / Общества / Българи извън България / Българи в Канада

Започвам с извинение, че се осмелявам да се обърна към вас, но го правя заради децата на които съм ръководител.
Става дума за един клуб Фентъзи и Фантастика, в които участват деца от 11 до 13 год. Те написаха приказен роман, като всеки водеше свой измислен герой, а после сами направиха илюстрациите

Получи се хубава книжка, но тъй като живеем в порвинцията въпреки опитите ми да се обърна за раклама и помощ към националните мидии, никой не ни обърна внимание

За сега сме събрали от спонсори само 240лв. а за отпечатването на книжката са нужни 800!
Ако някой от вас би могъл да ни помогне с реклама или малка част от сумата ще бъдем много благодарни.
Разбира се ще поместим името му или име на фирмта му в печатното издание.

прилагам глава от романа, за да добиете представа за какво става дума:
Героят Хладен вятъл е разработен от Боряна Бакалова 13год.
Аню се води от екипа, който работеше по женските образи

[image]C:\Documents and Settings\iskra\Desktop[/image]

Глава 5 Хладен вятър
Аню усети хладен полъх и се извърна към дъното на нишата с надежда да открие някакъв изход.
– Това ли е пленницата на Рамз? – попита приятен, но студен глас, направо от нищото. – Чух го да говори сам със себе си... Как е възможно да го смути едно толкова малко момиченце?!
– Не те виждам. Кой си ти? – Аню се надигна и се заоглежда внимателно. Очакваше гласът да е на някакво съвсем мъничко същество, защото наоколо не се виждаше нищо, което можеш да забележиш от пръв поглед.
– Хладен вятър – изрече гласът, а в нишата иведнъж изплува синкаво създание с красиво, почти човешко лице, не по-голямо от нейното. Косите му бяха по-дълги от тялото и се развяваха свободно. Очите му бяха тъмни, леко дръпнати с красиви дълги мигли и сякаш носеше дълга роба от която не се виждаха ръце и крака.
– Не знаех, че вятърът е толкова красив! – възкликна Аню.
– Хладен вятър! – ледено я поправи създанието и от “робата” се отделиха ръце с дълги фини пръсти. – Ако пожелая да те докосна, ще разбереш същността на името ми, но не те съветвам да си толкова любопитна.
– Как си попаднал тук Вя... Хладен вятър? – предпазливо попита Аню, защото създанието промени размерите си и се извиси над нея.
– Не е твоя работа – отговори той. Замисли се за момент, а после продължи с малко по-мек тон. – Но реших, че искам да ти кажа... Дойдох преди много време с един космически кораб. Някога живеех при хората, сега съм лунен жител... За мен това не е от значение. Навсякъде съм един и същ.
– Не ти ли е тъжно за приятелите, които си оставил на Земята? – учуди се Аню.
– За какво служат тези приятели? – почти с любопитство попита Хладен вятър.
– Те не служат! – възкликна Аню. – Това са хората, които обичаш и които те обичат... Тези които мислят за теб и им е тъжно, когато те няма.
– Това, че им е тъжно за теб не ти помага да излезеш от тук.
Хладен вятър се издигна към ниския таван и поглеждайки Аню с красивите си, безчувствени очи добави:
– Приятелите не служат за нищо.
– Не си прав! – Аню се зачуди как да го опровергае. – Ако знаеш, че някой мисли за теб, си готов на всичко, за да се върнеш при него... Можеш да изтърпиш и по-страшни неща от това. – Тя обходи с поглед нишата.
– И каква е ползата?! – изпитателно присви очи Хладен вятър.
Аню му се усмихна мило, защото забеляза, че е красив дори когато е сърдит или се прави на важен и недостъпен.
– Аз съм неуязвим и свободен – дръзко продължи той. – Мога да мина през най-тънкия процеп. Мога да скитам из града на лунните жители, без да ме забележат... А ако някой много ме ядоса, мога да докосна лицето му и да го вкаменя от студ за достатъчно време през което да разбере, че не може да не ме уважава, защото го превъзхождам във всичко...
– Ти си почти съвършен – тихо отрони Аню. – Стана ми малко тъжно...
– Тъжно! – възмутено извика Хладен вятър. – Съвършенството не може да е тъжно.
– Сигурно си съвсем сам, Хладен вятър – спокойно отговори Аню. – Може би затова понякога ти се приисква да докоснеш нечие лице...
– Скоро ще ми се прииска да докосна и твоето – изсъска ядосано той и се плъзна застрашително над главата й.
Аню усети хлад и потръпна. Красивото синкаво лице над нея се озари от студена усмивка.
– Тогава няма да си толкова уверена...
– Докосни ме! – Аню затвори очи и притаи дъх.
Объркан, но не и обезкуражен, Хладен вятър се спусна пред нея, протегна длан и прокара пръсти по топлото й чело. Миг след това момиченцето се свлече на пода задъхано и ужасено. Чувстваше се така, все едно беше попаднало под леден водопад. Не можеше да диша, нито да се движи. Не можеше и да извика за помощ.
Но всичко това беше само един миг. Когато отвори очи, Аню видя близо до себе си избледнелия и смален Хладен вятър, който също се отлепяше с мъка от земята.
– Какво ми направи?! – Гласът му прозвуча неуверено.
– Не съм правила нищо – вдигна рамене Аню. – Ти ме докосна.
– Това го знам, но топлината... Помислих, че ще изгоря. Не искам да те докосвам повече! В теб има нещо, което не е наред. Маже би, затова Рамз те е затворил тук.
– А може причината да не е в мен. – Аню тръсна глава обидено. – Ти ме докосна, макар аз да поисках да го направиш! Може съвършенството ти да се е повредило.
– Съвършенството не може да се повреди – високомерно отговори той. Издигна се и се отправи към пукнатината през която беше дошъл. – Но едва ли има някакво значение какво мислиш. Тук вече не ми е интересно... Отивам да се забавлявам другаде.
– Хладен вятър! – извика след него Аню. – Върни се, когато ти стане скучно! Аз ще те чакам...
– Ще чакаш... чакаш...
Той беше напуснал нишата и само безгрижният му хладен смях достигна до нея, вместо отговор.
Аню остана отново сама и отново си пожела Иън да я намери по-скоро. Лунните жители бяха интересни, но се държаха твърде странно. Освен това бяха доста далеч от представата й за добри домакини.
E-mail: divna3@abv.bg