rossi, / Общества / Българи извън България / Българи в Канада

ОК, вече могат да бъдат направени и изводите.

1. Нивото на Аксес остана неизяснено. От тази тема, както и от други теми, стана ясно, че
 той се появява винаги “когато е необходим” /т.е. почти непрекъснато е в нета/. Той е достатъчно горд за да отговаря на такива въпроси, каквито задавам аз /въпреки че няма нищо лошо някой, мислещ себе си за успял, да сподели опит, без да навлиза в подробности за личния си живот/. Но явно има върли защитници. Толкова яростни, че чак възникна съмнение относно това дали пък те не са негов образ и подобие, т.е. самия той. Успява да играе тенис, както и да ходи на риба. Също така не му липсват и ласки от противоположния пол /в една друга тема казва, че има кой да го целува/. Т.е. той е ангажиран поне 24 часа в денонощието. Честна дума, не ми е ясно кога успява да работи, за да постига това свое ниво.
 Въпреки неяснотите около прословутото негово ниво, едно нещо е напълно ясно – НИЕ НЕ СМЕ МУ НА НИВОТО. Този, който подлага на съмнение това твърдение е просто тъп български еснаф, който се интересува най-вече от двора на Вуте. Не е ясно дали говорим за интелектуалното, материалното или пък някакво друго ниво на прочутия Аксес. Дори не става ясно към какво точно трябва да се стремим, но нейсе. Ние сме толкова ограничени в мисленето си, че стремежите ни се свеждат само до това да си вземем визите и да хукнем към Канада, без да си даваме реална сметка какви ужаси ни очакват там. Аксес е нещо като пътеводна звезда, огряваща трънливия и изпълнен с опасности път към неизвесността.

2. Образованието
Тук мненията са две. Едното твърдение е, канадската система на образование е такава, че кара децата ни да ходят с удоволствие на училище и преподавания материал се усвоява във възможно най-пълна степен, защото се поднася в подходяща форма. Българските деца, които с нежелание са посещавали училището в България, в Канада стават неузнаваеми – ходят с удоволствие, учат с удоволствие и, едно от важните неща, там се чувстват личности. За разлика от България, където учителите получават 250лв. заплата и преподаването им отговаря на тази мижава сума, затова пък си позволяват да крещят на децата ни и без никакъв срам да им обясняват, че са тъпи и т.н. В резултат децата ни или губят пълен интерес, или пък по-тихите и затворени стават още по-тихи и затворени, т.е. убива се всичко личностно в тях. Разбира се, както и навсякъде, тук също има изключения, но пък те все повече и повече намаляват.
Другото твърдение е, че всеки новозаминаващ не си дава сметка колко е пагубна за децата му канадската система на образование. Овен че е за бавноразвиващи се, децата растат между всякакви педофили и наркомани. Но докато родителите се осъзнаят, вече са минали 3-4 години от живота им в Канада. Децата така са се потопили вече в средата, че не е възможно връщане обратно или пък предприемането на други мерки. Тръпки ме побиват.
Истината винаги е някъде посредата, но аз съм склонна да вярвам повече на майките, смятащи канадското училище за добро.

3. Здравната система – много е зле, чака се с часове пред лекарските кабинети, ако въобще човек успее да стигне до тях. Склонна съм да повярвам, че частично отговаря на истината, но пък не и чак в такива мрачни тонове. Още повече, че откак в България “работи” здравноосигурителната каса всички ние сме тренирани с висене с часове пред лекарските кабинети и никакво внимание вътре, ако въобще нашия семеен лекар е в кабинета си. Изходът е един – отиваш в частна клиника. Та канадската система едва ли може да изненада тренирания българин.

4. Българите в Канада живеят зле, образованието им се признава до бакалавър, т.е. те са неоценени, работа не се намира, а ако се намери, то тя е неквалифицирана. Дори и работата да е по специалността, първото поколение емигранти по никакъв начин не може да успее да постигне нещо. Живи да ги ожалиш! Всъщност исключение, разбира се, прави Аксес, който е постигнал ниво, което с думи прости не може да бъде описано. Братя българи, сигурна съм, че и там, както и навсякъде по света, парите не растат по дърветата, те се изкарват с много труд и са резултат от положени дългогодишни усилия. Т.е. искам да кажа, че ако човек е достатъчно упорит и през първите 2-3 години успоредно с работата успее да си приравни дипломата към тяхната магистратура, то през следващите години ще може и да се похвали с по-значителни успехи.

Ами това е. Ще поживеем – ще видим. Важен е личния опит и вътрешната нагласа, също така каква е конкретната цел. Моята определено не е недостижима, както и не очаквам фанфари за моето пристигане. Знам какво ще оставя в България и искам в Канада да успея да поддържам същото ниво /мисля, че е постижимо/. Също така искам хората около мен да са усмихнати и любезни, а не навсякъде да цари грубиянщина /което за съжаление в България е масово явление/. И разни други такива неща. Мисля, че не е кой знае колко за страна, която е сред първите 10 по стандарт на живот.