Re: SMART ZA JUDEI----SKITE UBIIZI NA BULGARIA ! / Политика, Свят / България

oo! Mail - ИМА ЦЕНЗУРА – НЯМА ЦЕНЗУРА

Vдlkommen kung_choli@yahoo.se
[Logga ut, Mitt konto]

Datum: Sun, 6 Mar 2005 10:57:59 +0200
Frеn: acho21@mail.bg Lдgg till i adressboken
Till: kung_choli@yahoo.se

ИМА ЦЕНЗУРА – НЯМА ЦЕНЗУРА

Във връзка с последните педофилски скандали се заговори за педофилските Интернет сайтове. И разни държавни служители започнаха да ни обясняват как Интернетът бил свободен, как държавата нямала право да се намесва, как доставчиците нямали право да трият и други подобни глупости. Нека го кажем направо. Държавата не се намесва и доставчиците не трият когато става въпрос за печалбите на американски или европейски педофили. И как няма да е така, когато един виден педофил е съуправляващ в българското правителство и несменяем парламентарен балансьор през последните 15 години. Как педофилският бизнес няма да се ползва със закрила, когато напоследък ни учат, че бизнесът е всичко, а моралът може да върви по дяволите. Когато обаче в Интернет се появи издържан в морално отношение, но иначе критичен към управниците материал, тогава цензурата заработва светкавично.

В края на миналата година започнахме да разработваме електронен вариант на вестник “Съпротива”, спрял да излиза няколко месеца преди това. Службите реагираха чевръсто като допуснаха разсекретяването на свой агент, но спряха сайта tangra.org. После започнаха гнусна клеветническа капания, на която бяхме длъжни да реагираме. Достъп до стария сайт нямахме, а по заповед на НСС на мен ми спряха Интернета вкъщи, анулираха ме като потребител. Поставяха най-различни пречки пред опитите да кажем истината. Тогава ми хрумна нещо безотказно.

Посетителите на Интернет форумите познават името на Стефан Чолаков, българин, емигрант в Швеция. Пратих му материалите, които трябваше да бъдат разпространени с увереността, че тези материали ще бъдат разпространени по всички възможни и невъзможни места в Мрежата. Отначало точно това се получи. Малко по-късно обаче Чолаков ми се обади с оплакването, че препечатките са изтрити отвсякъде. Нещо повече, след като внесъл моите писания, цензорите в свободното от цензура виртуално пространство му забранили достъпа и на него. “Та каква стана тя? Цветомирчо Йолов го пазят да не се оцапа името му в дискусиите. Твоето име също го пазят да не се появи като обвинител. Моето име също го пазят да не се появи като разпространител, а може би да не си правя реклама покрай вас. Някой ни пази и тримата.”

Да се върнем малко назад. Помните ли одисеята с обезглавените български заложници в Ирак? Тогава терористите сипеха своите обвинения от базиран в САЩ Интернет сайт. Американците ни увериха, че не могли да нарушат свободата на словото и да разкрият самоличността на убийците. Тогава даже американският посланик в София Джеймс Пардю се превърна в бранител на свободното слово. Какво излиза? Като се заговори за спиране на педофилските сайтове и за пресичане на педофилския порнобизнес, почват дискусии. Когато се поиска разкриване на брутални убийци ни сервират същите фалшиви като царкирова ракия аргументи. Ах, демокрацията! Ах, цензурата! Ах, свободата на словото! Когато обаче се появи нещо критично за управляващите демокрадци, за управниците-убийци и терористи, за лъжата и измамата, издигнати в ранг на държавна политика, тогава дискусиите секват. Държавната машина се задейства и без всякакво обяснение неудобните теми изчезват моментално от свободното от цензура Интернет пространство. Ама закони, ама свобода на мненията – такива глезотии няма. Мерките са твърди, безкомпромисни и не подлежат на обжалване. Такива са голите факти. Свобода има, но не за всички. Удобен ли си – имаш свобода. Неудобен ли си – свободата ти се отнема. В задачата се пита защо критиците на режима, защитниците на българската нация се оказаха по-неудобни и по-преследвани от педофилите и терористите.

Генерал-лейтенант Бойко Борисов каза нещо във връзка с Интернет. Той явно разчиташе, че хората ще повярват на думите му. Ние обаче не вярваме. Има ли някой, на когото да не му е ясно защо не вярваме?

Ангел Грънчаров – Елтимир
6 март 2005

РАЗКОЛ И СЛУЖБИ

Както винаги преди избори, така и сега активно се действа по внасяне на разкол между националистическите и родолюбиви организации в България. Както преди, така и сега този разкол се ръководи и координира от Службите.
Трябва правилно да ме разберете, иначе нищо няма да разберете. Службите са нужни и полезни. Всяка държава има нужда от Служби. Само че от Служби, които се грижат за безопасността на държавата и народа. А не от чужда агентура, която ние издържаме със собствените си пари. В днешната американо-османска провинция, наричана по навик България, нещата са наопаки. Както впрочем всичко в тази бивша държава. Само помислете – на генерал Чобанов му съобщават, че негови служители вместо с превенция на тероризъм, се занимават с опити за предизвикване на терористични действия. Генералът мълчи. Още ли вярвате, че службите за сигурност наистина са служби за сигурност? Нека направим малка дисекция на положението.
Казвам “дисекция”, тъй като положението е мъртво. Държавата смърди на мърцина, обществото е умряло, икономиката ни едва мърда. Помним как полицията отказа да задържи цигани-убийци на българин в село Мечка, за да не предизвиква етническо напрежение. Държавната власт не се намесва и когато цигани пребиват полицаи. “Правозащитниците” /с изключение на сдружението Български човешки права/ открито заявяват, че защитават само и единствено правата на небългари. Със закон бе отнето правото на българите на медицинска помощ. От територията, която някога бе наша българите са прогонвани, като в същото време ускорено се извършва механичен внос на нежелани в техните страни представители на разни малцинства. По документи България се води все още жива, а всъщност вече е умряла. Същото се отнася до голяма част от българите – денационализирани, лумпенизирани, оскотени, деградирали. Само тук-там макар и рядко, се срещат и живи българи. Тези именно българи искат да възкресят България – държавата на българите. Къде по-умело, къде по-неумело някои от тях вече се опитват да го правят. И тогава се намесват Службите. Ръководените от чужди централи бивши наши специални служби.

С помощта на внедрени агенти бива внасян разкол между отделните организации. Хората биват настройвани един срещу друг. Насажда се чувство на непоносимост към другия националист, към другия родолюбец, към другия българин. Един доказан и честен патриот наскоро ми сподели в писмо: “Изглежда най-големият враг на българските националисти са други български националисти. Ако тръгна да правя нещо, впрочем, очаквам най-големите удари именно от хора, които се наричат "националисти".

Почвате ли да схващате? Представете си, че България е нападната от чужда войска. Българската армия почва да отбива атаката. Изведнъж някакъв командир на взвод, на батальон, на полк, на дивизия излиза и казва: “Само аз съм спасител на Отечеството и само аз имам право да го браня! Никой друг не бива да се сражава с нашествениците!” Естествено, че такъв командир би заминал директно в лудницата, ако преди това не го изправят пред стената. Само че нашите лъжеродолюбиви командирчета именно това правят и не само никой не им търси сметка, а някъде даже им ръкопляскат.
Нека отново уточня. Не че ние си нямаме кусури. Не че сме безгрешни. Съвършени хора няма. Но защо за Бога и по дяволите все кусури си търсим, а не виждаме какво става с родината ни? С народа ни. С нас самите. Защо вместо да потърсим слабите места на врага и да ударим, ние все помежду си се удряме? Защо когато видим недостатък у някой наш брат ние не се стремим да му помогнем той да отстрани този свой недостатък, а с всички сили се стремим да го закопаем? Да закопаем брата си!
Сега ще поискате да посоча примери, да назова имена. Няма да го направя. Ако ви е останал поне малко разсъдък в главите, вие сами ще разпознаете измамниците. Аз мога да ви посоча само враговете. Враг на българите е турският циганин /справка – в-к “Строго Секретно”/ Ахмед Доган. Враг на българите е циганинът Иван Костов. Враг на българите е субектът с неустановена етническа принадлежност Симеон Сакскобурггота. Враг на българите е всеки, който твърди, че българите в България трябва да имат по-малки права от представителите на другите етноси. Враг на българите е всеки, който работи за доунищожаването на малкото останало българско в “тая страна”. Това са вътрешните врагове и срещу тях ние трябва да бъдем безпощадни.
Съществуват и не по-малко опасните външни врагове. Международният мошенически фонд и Световната банда, които изсмукват живеца на съсипаната ни родина. Федералното правителство във Вашингтон, което предвижда да превърне България в експериментален военен полигон. Съседна Турция, която се стреми да откъсне части от българската територия и да ги анексира. Нещо повече, когато говорим за външни врагове, поне аз не мога да се сетя за един-единствен външен приятел на България и на българите. Даже Волжките и Кавказките ни братя – и те ни отрекоха.
Може би положението не е безнадеждно. Може би пак ще преодолеем опасността от затриване, пак ще отблъснем външните врагове, както много пъти досега сме ги отблъсквали. Но първо трябва да преодолеем вътрешния си разкол, да се съберем всички в юмрук и да нанесем своя удар. Лоши, добри, съвършени, несъвършени – това сме ние. От кожата си не можем да избягаме. Ако се борим, има риск да загинем. Но ако се оставим на чуждата милост – гибелта ни е сигурна. И сега единственият въпрос е: ще се съберем ли заедно и ще отпочнем ли нашата национално-освободителна борба? Затова стига сме се правили на велики. Нека всеки от нас нанесе своя удар срещ УГАСВАНЕ Българското огнище угасна. Българската държава престана да съществува. Държавата, позната под името България вече не е българска държава. Колонизираната от международния паразитен капитал територия е всичко друго, но не държава на българите. С България е свършено. Повече нищо не може да се направи.

С България можеше и да не е свършено, ако народът беше жив. Само че народът умря. Превърна се в стадо. Участта на стадото е да бъде стригано и клано. Българското стадо бе остригано, повече няма какво да се стриже от него. Предстои клането.
Властта е в ръцете на небългари, на чужди слуги и на врагове на всичко българско. В ръцете на небългари са и политическите партии. Няма нито една голяма политическа организация, която да е оглавявана от етнически българин. Специалните служби и дипломатическите представителства са пълни с агенти на чужди разузнавания. Това състояние на нещата не смущава никого. Полицията е инструктирана да защитава жертвите на престъпления само, ако те не са етнически българи. Законите се прилагат избирателно в зависимост от етническата принадлежност. В ръцете на чужденци преминава и българската земя. Какво ни остана? Остана ли ни изобщо нещо? Да вземем последния пример. На тържествата по случай Трети март ръководството на Националната полиция е забранила използването на знамена и други символи, разпалващи националистически настроения. Българската нация е лишена от възможността да използва свои национални символи по случай националния си празник. За каква нация и за какъв празник можем да говорим? Перифразирайки една известна мисъл мога да кажа: когато Нацията е няма, я няма!

Навсякъде, когато трябва да получим защита или подкрепа, ние чуваме “Държавата не е длъжна”. Ами хубаво тогава, държавата не е длъжна. Тая държава с нищо не ни е длъжна. Тая държава не е наша държава. В такъв случай и ние с нищо не сме длъжни на държавата. Тя нищо не ни дава – защо ние да й даваме? Тя с нищо не ни помага – защо ние трябва да й помагаме? И тази наша позиция не е проява на анархизъм – позицията ни е проява на егоизъм. Стига сме се лъгали – демократи, социалисти, либерали – всички те са егоисти. Само егоисти, нищо друго. Нека и ние бъдем егоисти. Тогава нещата ще си дойдат на мястото. Нали ни казват, че всичко е пазар. Че всичко е изгода и печалба. Че всичко е сметка. Каква сметка имаме да плащаме данъци? Каква сметка имаме да вярваме на професионалните лъжци? Не само нямаме сметка, ами губим. Постоянно даваме без да получим нищо в замяна. Тогава нека спрем да даваме, да вярваме и да плащаме. Нека прекъснем всякакви връзки и отношения с измамниците. Нека се превърнем в съвършени егоисти! Към българина никой не проявява милост и състрадание. Нека българинът забрави, че на света съществуват понятия като милост и състрадание. Нека българинът спре да мисли за другите и да ги съжалява. Нека българинът най-сетне помисли за себе си. Нека българинът свикне да живее без измамната държава, която ако му даде едно, му взема десет.

Личен егоизъм, семеен егоизъм, родов и племенен егоизъм, народностен егоизъм… След като и социализмът, и демокрацията ни принесоха в жертва, егоизмът може да се окаже нашата последна възможност за спасение. Лошото е, че ние вече и егоисти престанахме да бъдем, ние вече нищо не сме. Повтарям: от народ се превърнахме в стадо. Правото да стадото е да бъде стригано и клано. Остригаха ни, не остана нищо за стригане. Сега остава да ни изколят. Клането започна. Ние, българите блеем одобрително. Което значи само едно – клането ще продължи.

Какво е предизвикало клането? Гледната точка на световните паразити е отразена в една книга, написана от родената в България Вики Тамир. Фамилията, ако забелязвате е тюркска, хазарска по-точно и в превод означава “желязо”. Но да не се отвличаме. Госпожа Вики твърди, че ние, българите сме най-нетолерантният народ на света. Не ви ли се струва, че същите думи изрече и турският циганин Меди Доганов – Ахмед Доган? Значи планът е задействан. Според паразитите, индексът /или коефициентът/ ни на опасност е толкова висок, че се налага нашето неутрализиране. Казано по-простичко – унищожението ни. И те се заеха да ни унищожават. Безжалостно и безусловно. Преговори не се предвиждат. Обжалване – също. Защо осъдените на смърт не разбират, че са осъдени?

На първо място е външното въздействие. Очевидното не само бива отричано. Очевидното бива прогонвано от мозъците на хората и на негово място се поставя измислена, виртуална реалност, която постепенно и незабележимо измества неподправената обективна действителност. Ето как се създава Матрицата. Всички я виждат, никой не я забелязва. Целта на Матрицата е да ни държи в плен на илюзията докато се извърши онова, което има да се извърши. На второ място е самовнушението. Чували сте “Надеждата умира последна”. Всеки се заблуждава, че ставащото не го засяга, че той ще се спаси, че лошото се случва само на другите. Да, смъртта е онова, което се случва на другите – още Древните са го казали. Така омагьосаният кръг се затваря.

Имаше, разбира се опити за пробив в сатанинските планове. Всичките те завършиха с провали. И тези провали не бяха само лични провали на един или друг лидер, на една или друга партия. Те бяха провали на българщината. Те бяха провали преди всичко на младото българско поколение, което не пожела да се съпротивлява срещу унищожението на българската нация и срещу превръщането на България в географско понятие. Провалите на българските националистически партии и организации бяха краят на всичко. Кръговете не бяха създадени, миражът на спасението не успя да се материализира. Оттук нататък – 25 години агония до окончателната смърт на всичко българско. Още една култура от миналото премина в историята. Ние, българите споделихме съдбата на асирийци, уйгури, тибетци. Нас вече ни няма.
Нима не сте съгласни с мен? Тогава кажете какво вие мислите. Направете което по ваше мнение трябва да се направи. Хайде, задействайте се! Защото ако продължавате да мърморите “каквото за всички – това и за нас”, ако продължавате да чакате “каквото дойде”, то ще дойде. Но няма да ви хареса.

Ангел Грънчаров – Елтимир
3 март 2005 г.

у врага, а после по резултатите ще съдим кой наистина е велик, кой е обикновен самохвалко и кой – чужд слуга.
Враговете в общи линии са ясни. Предателите се налага да ги разпознаваме сами.
Ангел Грънчаров – Елтимир
02 март 2005

ОРГАНИТЕ НА ДОГАН

На 9 март 1985 година Турското национално-освободително движение взривява вагон за майки с деца край гара Буново. Има загинали. Тази терористична акция е една от многото, които извършва турската партия в България, преименувана по-късно на ДПС. Данните са изнасяни многократно, включително в юнския брой на в-к “Съпротива”. С имената на убитите и техни снимки. Пак в “Съпротива” писахме за педофилските оргии на Ахмед Доган в резиденцията на Тодор Живков край Правец. Данните за терористичните акции бяха изнесени наскоро и в предаването “АТАКА” на Волен Сидеров по телевизия СКАТ. И ето че се получи въпрос защо не предоставим съответните данни на органите. Веднага ще отговоря. Те, данните отдавна са предоставени, само че в бивша България органите са под ръководството на Доган.
След нашите публикации през юни миналата година “органите” привикали собственика на печатницата, в която печатахме вестника. Отправени му били заплахи лично от бившия началник на РПУ Ботевград полковник Михаил Михайлов с искане този вестник повече да не се печата. В същото време НСС Ботевград, ръководено от подполковник Петър Петров започва разработка срещу главния редактор на “Съпротива”. Разработката малко позацикли след разобличаването на единия от агентите на Петров – Любомир Дончев от Пловдив. Бившо доверено лице на Румен Воденичаров, бивш приближен на Петко Данчев, член на ЦК на БКП, бивш окръжен координатор на СДС за Софийски окръг и т. н. По-нататък направихме опит да предоставим вестника на всички интересуващи се посредством сайта tangra.org. Сайтът бе спрян от агента на НСС Цветомир Йолов от Враца, който в момента живее във Варна. Системен администратор на въпросния сайт.

Ще изпреваря провокационните въпроси като на свой ред запитам: ако споменатите лица са невинни, защо не опровергаят написаното от мен? Защо не ме дадат под съд за клевета? Да ви кажа ли? Защото още много факти ще станат известни и работата ще стане съвсем дебела. Та нищо чудно Любо Дончев пак да се скрие във вилата на своя… да я наречем приятелка. А Цъката Йолов пак ще размахва пистолет и ще опитва да плаши с мутри.

Най-отговорно заявявам, че съм пращал екземпляри от вестник “Съпротива” в НСС София. Само че “органите” в България, както и във всяка друга държава се ръководят от управляващата политическа сила. В нашия случай – от НДСВ и ДПС. Та нека не си правим илюзии – в България “органите” са на Доган. Което значи, че са под контрола на МИТ – турското разузнаване. За какви разобличения и за какви доказателства да говорим?

Ама ще кажете, че в Народното /с извинение/ събрание седят и представители на други политически партии. Да, така е. Само че лидерите на тези политически партии ходят да се покланят пред чешмите и паметниците, издигнати в чест на турските терористи и убийци. Поне на мен не ми е известен случай някой от тези представители на политически сили да се е поклонил пред гроба на убитите деца. Та какво да разобличаваме и пред кого? На кого и какви доказателства да предоставяме? “Органите” в бивша България се задействат само когато бъде убит някой морален изрод, представител на “висша” раса и бездействат, когато жертвите са някакви си гяури.
Очаквам още съвети и предложения. Но, моля ви – нека този път те да бъдат малко по-реалистични.

Ангел Грънчаров - Елтимир

--------------------------------------

Предлагаме на вниманието ви речта на г-н Джозеф Собран, произнесена пред конференцията на Института за исторически анализи (ИИП), през месец юни 2002 година, състояла се в град Лос Анджелис, САЩ.

Г-н Собран е работил 21 години като редактор в престижното издание National Review. Автор е на книгата "Псевднонимът Шекспир: Най-голямата литературна мистерия на всички времена".

"Страхът от евреите"
[img]emoticons/bomb.gif[/img] [img]emoticons/bomb.gif[/img] [img]emoticons/bomb.gif[/img] [img]emoticons/bomb.gif[/img] [img]emoticons/bomb.gif[/img] [img]emoticons/register.gif[/img] [img]emoticons/register.gif[/img] [img]emoticons/register.gif[/img] [img]emoticons/i_skullbones.gif[/img] [img]emoticons/i_skullbones.gif[/img] [img]emoticons/i_skullbones.gif[/img]
превод Николай Николов

-----
KOPILETATA OT NEWS.BG DETO ME TRIJAT I DETO SKACHAT SRESCHTU MEN - PREPECHATVAM VI TAZI STATIJA . ETO VI DARESITE SASCHTO , ZA DA SKACHATE POVECHE !

http://www.atakabg.com/

<a href=http://www.atakabg.com/>http://www.atakabg.com/<a/href>

http://www.atakabg.com/articles/sobran.php?PHPSESSID=336c6d0d01e1a9817de690a0a4a71efc

<a href=http://www.atakabg.com/articles/sobran.php?PHPSESSID=336c6d0d01e1a9817de690a0a4a71efc>
http://www.atakabg.com/articles/sobran.php?PHPSESSID=336c6d0d01e1a9817de690a0a4a71efc<a/href>

http://www.sobran.com/fearofjews.shtml

<a href=http://www.sobran.com/fearofjews.shtml>http://www.sobran.com/fearofjews.shtml<a/href>

KOITO NESKACHA E AMERIKANSKO JUDEISKA MAIMUNA !

STEFAN D-R D TCHOLAKOV

[img]emoticons/bgflag.gif[/img] [img]emoticons/bgflag.gif[/img] [img]emoticons/bgflag.gif[/img] [img]emoticons/bgflag.gif[/img]
23 AUGUSTI 2004 - V CHEST NA 65 GODINI OT MOLTOV - RIBENTROP MIRNIU DOGOVOR I NAZIO-NALNU PRAZNIK NA NARODNA REPUBLIKA RUMANIJA . NACHELO S DISIDENTA SRESCHTU KOMUNISTICHESKIU SSSR - NIKOLAE CHAUSCHESKU !

URA DURUGARI I DRUGARKI JUDEI DETO UBIRVAHTE VO BULGARIA SLED IDVANETO NA NKVD-KGB - VIE STE BORZI !
-----
Новината, че ще държа реч в ИИП дойде за някои хора като... новина. Тя беше изнесена в еврейския вестник Forward и в ционисткия Wall Street Journal Online. Издателите на две консервативни списания ми се обадиха, притеснени, че репутацията ми може да пострада от говоренето пред "отрицатели на Холокоста".

Не разбирам защо това трябва да има значение. Дори и да говоря пред дискредитирана публика, очаквам да бъда оценяван според това, което казвам, а не според това на кого го казвам. Забелязвам, че враговете ми пишат обстойно по мой адрес, но рядко ме цитират.
Защо? Ако аз самият съм толкова дискредитиран, е задължително понякога да говоря глупости. Възможно ли е това, което казвам да е по-състоятелно, отколкото са готови да признаят?

Враговете ми са добре дошли да цитират всичко, което казвам, ако посмеят. Ще кажа същите неща и пред тях. Могат да приемат изказванията ми пред Института за исторически анализи като адресирани към себе си. Изказването ми не е адресирано само към "отрицатели на Холокоста", но и към "вярващи в Холокоста".

Поради факта, че съм понесъл много клевети и остракизъм заради критиките ми към Израел и американското му лоби, някои хора ме описват като смел. Поласкан съм, разбира се, но този комплимент, независимо дали го заслужавам, предполага, че е самоубийствено в професионален план за един журналист да критикува Израел. Това би трябвало да ви говори достатъчно.

Но ако аз съм "куражлия", как тогава бихте определили Марк Уебър и хората от Института за исторически анализи? Те са очерняни много повече от мен, нещо повече - те са били сериозно заплашвани със смърт. Офисите им са били подпалвани. Оценена ли е поне тяхната смелост? Не. Винаги са били хулени.

Когато се запознах с Марк преди много години, очаквах да видя фанатик, мразещ евреите - такава е репутацията на "отрицателите на Холокоста". В последствие бях впечатлен от това, че той се оказа тъкмо обратното: възпитан, добродушен, остроумен учен, който винаги говори сдържано и с мярка дори по адрес на враговете си, които биха искали да го видят мъртъв. Това важи и за останалите членове на Института. В годините на познанството ми с тях, никога не съм чул нещо, което за неизкушения слушател би прозвучало безразсъдно или предубедено.

Напротив - неговите противници бяха беснеещите, изпълнени със злоба фанатици, неспособни да обсъждат "отрицателите на Холокоста" с премерен език, без произволни преувеличения, мъгляви обвинения и откровени лъжи. Започнах да се питам: ако не са способни да говорят истината за "отрицателите на Холокоста", как да повярвам, че говорят истината за самия Холокост?

"Дори Холокостът наистина да се е случил", си помислих, "може би той трябва да бъде изучаван рационално и с критичност, която очевидно липсва на 'вярващите в него'". Та нали е възможно дори и сталиновите престъпления да са преувеличени от неговите жертви. Както казва Милтън - "Нека истината и лъжата се сблъскат. Някой знае ли случай, в който истината да е била победена в открита и честна борба?" Дори заблудените може да имат нещо за казване, или да предложат някакво, макар и малко уточнение. Защо да си запушваме ушите?

Защо да са "антиеврейски" заключенията (базирани на доказателства), че броят на убитите евреи е неточен, или че хитлеровият режим, лош в много отношения, не си е поставял за цел расово унищожение? Може би това са спорни заключения, но дори и да е така, нека има дискусия. Къде е опасността от дискусията? Би било различно ако отричането на Холокоста можеше да промени сегашния курс на събитията (както отричането на сталиновите престъпления от New York Times през
1930 г. му позволи да продължава да ги върши). Защо Институтът за исторически анализи се ползва с лоша слава, а Times, въпреки активната подкрепа за Сталин, продължава да бъде смятан за олицетворение на почтеността?

Никога не съм таял особен интерес към Холокоста. Но четейки Дневника за исторически анализи през годините, откривах вътре същата спокойна и критична рационалност, която открих в Марк. Той я прилагаше и към много други неща, не само към въпроса дали Хитлер се е опитал да изтреби евреите.

Мисията на ИИА не може да бъде ограничена с определянето им като "отрицатели на Холокоста". Истинската им мисия е да критикуват задушаващата "прогресивна" идеология, заразила и изкривила познаването ни за историята. Но специфичният им скептицизъм към стандартното разбиране за Холокоста е разглеждано като "светотатство" и им е лепнало ужасяващото прозвище "антисемити".

До неотдавна единственото клеймо, по-унищожително за нечия репутация, беше това на педофила, но както много от хората в раса вече разбраха, има известна разлика: педофилът може да се надява на втори шанс.

Има и друга разлика. Всички ние имаме конкретна представа какво представлява педофилията. Никой обаче, не знае точно какво е "антисемитизъм". Бившият ми шеф Бил Бъкли написа цяла книга - "В търсене на антисемитизма" - без да си даде труда да дефинира понятието "антисемитизъм".

Навремето мислех, че това е просто пропуск. Грешех. Тази дума би била неизползваема ако значението и се изяснеше. Както отбелязах в скромния си принос към книгата, "антисемит" преди е означавало "човек, който мрази евреите". Сега то означава "човек, когото евреите мразят".

Съмнявам се, дори не бих могъл да си представя, че някой, свързан с Института за исторически анализ, някога е сторил зло на друго човешко същество само заради еврейския му произход. Всъщност, членовете на ИИА никога не са били обвинявани в нищо друго, освен в "престъпления на мисълта".

Същото важи и за мен. Никой никога не ме е обвинявал в лошо отношение към евреин. Главната ми вина, изглежда, е в твърдението ми, че Израел се оказа един коварен "съюзник", струвал ни ужасно скъпо. Събитията на 11 септември доказаха това безпрекословно. Все още не съм получил дори едно извинение за това, че се оказах прав.

Ако мразех евреите в цялост, без да правя разлика между индивидите, щях да бъда виновен в много неща. Очевидно щях да бъда виновен в недоброжелателност към евреите. Щях да бъда виновен и в предумишлена глупост. В личен план, щях да съм виновен в неблагодарност към хора, които са ми помагали - което Данте, в поемата си "Ад", определя като един от най-тежките грехове - защото много от благодетелите ми са били евреи.

Най-вече, това би ме превърнало точно в онова, което ционистките ми врагове искат да бъда - същество като тях, в което етническата омраза взема връх над всички други чувства и идеи. Това би им дало оправдание да се отнасят с мен като с враг. Всъщност, бих казал, че по някакъв начин това би легитимирало държавата Израел. Смятам, че ако се боря с тези хора според техните правила, те
вече са спечелили.

Но какво точно е "антисемитизъм"? Стандартната дефиниция е "враждебност към или дискриминация на евреите като религиозна или расова общност". Как това се отнася към мен? "Враждебността" ми към Израел се изразява не в желание за война, а в желание за неутралитет - породено от чувството за предателство, загуба и срам. Продажните ни политици ни свързаха с чужда държава, която действа непочтено. Повечето от така наречените "антисемити" биха потреперили ако някой някъде се отнасяше към евреите така, както Израел се отнася към арабите. При това Израел нееднократно е предавал единствения си благодетел - Съединените Щати. Вече споменах мястото, запазено от Данте за онези, които предават благодетелите си.

Това са очевидни морални факти. Въпреки това, не само политиците се страхуват да ги изрекат гласно, но и повечето журналисти - хората, които се предполага, че са достатъчно независими, за да изричат онова, което политиците не могат да си позволят да изрекат. В трийсетте ми години като журналист, нищо не ме е смайвало повече от преобладаващия страх в нашата професия да не бъдат обидени евреите, най-вече евреите-ционисти.

Страхът от клеймото "антисемит" е страх от силата, която се предполага, че стои зад него: еврейската мощ. За това, разбира се, в журналистиката не се говори. Това е, както ако на спортни репортери, пишещи за професионалния баскетбол им беше забранено да споменават, че Los Angeles Lakers са на първо място.

През двадесетте и една години в National Review, имах отлична позиция за наблюдение. Видях отблизо как Бил Бъкли се превърна от наперен критик на Израел в нещо, което мога да нарека само сервилен поддръжнил. В ранните си години списанието публикуваше силни материали, поразяващи политици, които жертваха американските интереси заради Израел само за да привлекат еврейски гласове. В тези дни се смяташе за рисковано да се поредположи, че съществува "еврейски вот". Днес списанието на Бил поддържа Израел със срамно подлизурство, без да си позволи дори да намекне, че израелските и американските интереси могат понякога да се различават. То потъпка собствените си принципи, сега в него никога не биха се осмелили да публикуват материалите, написани от неговия велик геополитически мислител в миналото, Джеймс Бърнам.

Качествената промяна е направо зловеща - не само в Бил Бъкли и National Review, но и целия американски консерватизъм. "Страхът от евреите", според фразата, използвана често в Евангелието на Йоан, е оформил промяна в тона и принципите на днешния консерватизъм. Дръзкият скептицизъм, критичната интелигентност и здравословната ирония на хора като Джеймс Бърнам, Вилмор Кендал и младия Бъкли са отстъпили мястото си на безкритичния про-семитизъм на Джордж Уил, Кал Томас, Ръш Лимбо и, разбира се, на по-късния Бъкли - хора, които биха направили всичко, без значение колко позорно, за да избегнат тероризиращото клеймо "антисемити".

Преди се приемаше за "антисемитизъм" идеята за "двойната лоялност" на евреите - идеята, че повечето американски евреи разделят лоялността си между Съединените Щати и Израел. Това вече е минало. Днес повечето политици приемат за даденост, че основната лоялност на еврейските избиратели е насочена към Израел. Обвинявани ли са в "антисемитизъм" заради това? Струва ли им това загубата на еврейски гласове? Разбира се, че не! Двойна лоялност - глупости! Де да беше двойна!

Нещо повече, превърнало се е в практическа необходимост да знаеш изричането на кои думи би било самоубийствено в професионален план. Никой политик с всичкия си не би си позволил да обвини евреите, че са по-лоялни към Израел, отколкото към собствената си държава. Въпреки това, повечето политици действат като че това е факт. И преуспяват.

Можете да четете еврейски издания като Commentary с години - ще забележите непрестанните дискусии за това какво е добро за Израел, но никога няма да срещнете и най-беглия намек, че доброто за Израел може да бъде лошо за Америка. Просто такава идея никога не се появява. Единственото забележимо задължение за евреите, изглежда, е да се грижат за Израел. Те никога не трябва да избират между Израел и Съединените Щати. Толкова по въпроса за "двойната лоялност".

Самата дума "антисемит" напомня на термина "антисъветски". Тя има подобна функция - вменяването на неопределена вина.

Силата на западното право винаги е била в точните дефиниции. Когато искаме да се справим с даден вид престъпление, например убийствата или кражбите, ние ги дефинираме колкото се може по-точно. Ние искаме съдията и журито да знаят точно какво е обвинението, за да се постигне не само осъждане на виновните, но и предпазване на невинния.

Точните определения поставят върху обвинителя бремето да докаже обвиненията си, и така трябва да бъде. Ако обвиниш някого несправедливо в кражба, не само че той има шанс да бъде оправдан - ти самият можеш да понесеш тежки последствия. Като резултат, малко хора се страхуват да бъдат обвинени в престъпления, които не са извършили.

В противовес, съветската съдебна система остави на прокурорите си широко поле за дефиниране на "антисъветските" действия. Всяко нещо, дразнещо Съветската държава можеше да се определи като престъпление. Върху обвинения падаше ужасното бреме да доказва невинността си, той беше виновен по дефиниция, оправдаването беше почти невъзможно. Да бъдеш обвинен беше същото като да бъдеш вече осъден. И тъй като обвинението е неопределено, няма възможност то да бъде доказано като лъжливо. Резултатът е, че руският народ живееше в страх.

Думата "антисемитски" функционира като думата "антисъветски". Тя е неопределена, значи и необорима. Волните обвинения в "антисемитизъм" са често явление, но никой не носи отговорност за тях, защото лишеното от съдържание не може да бъде доказано като невярно. Веднъж четох статия в еврейско списание, в която първият филм от Междузвездни войни беше наречен "антисемитски". Бях слисан, но не бих могъл да докажа противното. Кой би могъл? Разбира се, че в обществения живот, а често и в личния, хората се страхуват да не им бъде лепнато такова обвинение, колкото и невинни да са.

Ако искаш да направиш разлика между виновен и невинен, дефинираш престъплението прецизно. Ако просто искаш да увеличиш броя на присъдите, силата на обвинителите и да всееш атмосфера на страх, дефинираш престъплението колкото е възможно по-неясно. Сега имаме система, която може би е била създадена, за да насърчава неопределените обвинения в "антисемитизъм".

Колкото и да е глупаво от рационална гледна точка, епитетът "антисемит" всява страх. Той символизира едно единствено нещо: еврейската омраза. Когато станах консерватор в първата година на колежа, през 1965 г., почти всички евреи бяха либерали, а еврейските интелектуалци поставяха знак за равенство между консерватизма и "антисемитизма". Бил Бъкли беше често окачествяван като фашист и нацист. След всичките клевети, които понесе, разбираемо е, че полага толкова усилия да изглежда про-еврейски настроен, въпреки че той прекали със съучастието си в очернянето на негови съмишленици консерватори.

Ситуацията се промени, когато много еврейски интелектуалци, подразнени от либералната критика към Израел, се превърнаха в това, което сега наричаме "нео-консерватори". Терминът не предполага привързаност към консервативните принципи, а само възприемането на някои от тях, полезни за ционизма, но без отричане от принципите на новия либерализъм, стига и той да е полезен на ционизма. "Нео-консерватизмът" всъщност е е един вид "кашерен" * консерватизъм.

Няколко инцидента по време на работата ми в National Review като пример.

В средата на 80-те, нео-консерваторката Земна майка Мидж Дектър, съпруга на Норман Подхорец, обвини Ръсел Кърк в "антисемитизъм". Престъплението на Кърк? Беше направил саркастичната забележка, че някои нео-консерватори си мислят, че столицата на западния свят е Тел Авив. Да оставим настрана факта, че беше прав. Кърк беше един от създателите на модерния консерватизъм и автор в National Review дълги години. Въпреки това, списанието не само, че не се притече да го защити от тази клевета, то дори не даде гласност на скандала! Нападката на Дектър беше новината на сезона в консервативните кръгове, но Бъкли се страхуваше да я спомене. Както и по-голямата част от консервативната преса.

Горе-долу по същото време, израелски войници стреляха по католическа църква на Западния бряг по време на молитва - ужасно светотатство, застрашило живота на вярващите и принудило Ватикана да отправи гневен протест. (Съветът на кардиналите беше планирал протестно шествие заради факта, че палестински свещеник е бил бит от израелски войници). Споменах за инцидента пред Бъкли - също католик - на редакционно събрание и му дадох изрезка, описваща подробно събитията. Както и очаквах, списанието пренебрегна и тази тема. Дори преследването на католици не можеше да се споменава в това "консервативно" списание, собственост на католик.

Когато избухна шпионският скандал "Полард", списанието призова за смъртно наказание за Полард, но извини Израел за поддръжката му, защото било нормално приятелски нации да се шпионират една друга!

Така вървяха нещата. Бих разбрал доброжелателно отношение към Израел - бил съм про-израелски настроен дълги години, но всяко приятелство понякога има и своите лоши моменти. От време на време е необходимо да бъдат критикувани дори приятелите. Ако критикуваме собственото си правителство всяка седмица, защо не и Израел от време на време? Но списанието последователно отказваше да намери дори и най-малката вина в Израел като след 1993 г.нещата се влошиха чувствително. Раболепието е придобило комични размери.

През 1993 реших, че не мога повече. Написах колонка, в която оборвах неща, които Бъкли беше писал за мен. Там споменах очевидния му страх, написах че е "като на тръни, когато наблизо има евреи". Това беше доста бледо описание на неговия ужас, но послужи за моето уволнение, както и очаквах. Легендата между нео-консерваторите гласи, че съм бил изгонен за "антисемитизъм", но истината е, че всичко беше много по-лично. Бил ме познаваше достатъчно добре , за да отправя такива обвинения. Бях уволнен, защото го накарах да изглежда зле. А той смяташе, че да кара хората да изглеждат зле е изключително негово право.

Оттогава съм забелязал колко старателно и отчаяно се мъчат "официалните" консерватори да избегнат еврейския гняв. Те не просто говорят положително за Израел, те отказват да признаят незачитането на американските интереси в американо-израелския съюз. Третират интересите на двете държави като идентични, а ако трябва да критикуват нечие правителство, то това винаги е американското, и то заради недостатъчната подкрепа към "нашия ценен съюзник". Стремглаво бягат от реалността. Липсва им реализма на хора като Джеймс Бърнам, чиито стил и начин на мислене биха били нежелани в средите на днешните консерватори.

Те се страхуват. Можете да усетите това в техните заплахи, в лицемерното патриотарство, с което споменават Израел. Страхът им ражда специфична интелектуална несъстоятелност, доминираща мисленето и вижданията им за външната политика. Индивидуалистите бяха подменени от апаратчици. Ционизмът се инфилтрира в консерватизма, точно както комунизмът пропи либерализма.

Забелязвам, че последната книга на Бил Бъкли е роман за Нюрнбергския процес. През последните години му е станало навик да възпоменава Холокоста със завидна честота. Постоянно прави препратки към Аушвиц в безброй материали и интервюта, като че се мъчи да изтрие и най-малкото съмнение, че може да не вярва в Холокоста или че не го осъжда достатъчно силно. Холокостът изглежда е задминал Архипелага Гулаг в неговата историческа памет.

Тъй като живо си спомням дните, в които Бил гледаше на евреите и Израел не с враждебност, но със здравословна и шеговита ирония - същото отношение, с което се отнасяше и с политиката като цяло - намирам днешната му тържественост за отблъскваща.

Тук трябва да сваля картите. Аз не съм, опазил ме Бог, "отрицател на Холокоста". Липсва ми образованието, за да бъда такъв. Не мога да чета документацията, защото не разбирам немски, и не съм химик, за да мога да дискутирам Циклон Б. Не разбирам логистиката на изтреблението на милиони хора в тесни пространства. Освен това, "отричането на Холокоста" е подсъдно в много страни, които може би ще искам да посетя един ден. За мен това са достатъчно доказателства. Един израелски писател изрази смайване пред криминализирането на мнения за исторически събития. Аз също го намирам за странно, но държавата вече си е казала мнението.

Разбира се, на тези които вярват в Холокоста не им е нужно да знаят немски, химия, или други важни за темата дисциплини - те трябва просто да повтарят това, което им е казано от властите. При всяко противоречие, повечето хора ги е грижа не за истината, а за това - на чия страна ще бъде по-безопасно и по-прилично да застанат. Те се колебаят да заемат позиция, която би им донесла неприятности. Точно както само членове на Пакта бяха съдени за военни престъпления след Втората световна война, така и критичните към еврейските интереси са обвинявани в "престъпления на мисълта" в днешната официална преса.

Така че, животът е твърде кратък, аз няма да взема страна в този спор. Аз, разбира се, не съм достатъчно компетентен да реша дали Холокостът наистина се е случил, затова съм се превърнал в нещо, което може да се нарече "човек, допускащ Холокоста". Както адвокат, който не иска да бъде въвлечен в дискусия за второстепенни неща, аз приемам, че Холокостът е истина. Безспорно е едно - огромното нарушаване на човешките права в Хитлерова Германия - и то е достатъчно лошо само по себе си.

Това, което наистина ме интересува е развитието на онова, което Норман Финкелщайн нарича "Холокост индустрия". Истинска или не, историята за Холокоста се използва активно, в много случаи и непочтено. В настоящия момент, например, тя се използва за изтръгване на обезщетения и за съсипване на репутации. Даниел Голдхаген скоро ще публикува книга, в която вината за Холокоста се хвърля върху централните учения на Католическата църква. Това е един от най-амбициозните проекти на едно философско направление, не изцяло еврейско, което вижда в Християнството извора на "антисемитизма".

Така че, ако искате на не ви наричат "антисемити", най-сигурно е да се откажете от Християнството. Дали това е безопасно за безсмъртната ви душа, Голдхаген не казва. По-важното е да се избегне еврейската цензура. Разбира се, този начин на мислене приема за даденост страха на християните от евреите. Евреите си дават сметка за еврейската мощ. Само че някои от тях по-скоро я надценяват.

Но основната цел на историята за Холокоста е да подсили легитимността на държавата Израел. Според това виждане, Холокостът доказва, че съществуването на евреите е винаги застрашено, освен ако евреите си нямат своя собствена страна на собствената си земя. Холокостът е историческото доказателство за "антисемитизма" на неверниците от цял свят. Еврейският живот е в постоянна опасност, той се нуждае винаги от извънредни мерки, а това оправдава всичко в името на "отбраната". Евреите и Израел не могат да бъдат възприемани според общоприетите стандарти, поне докато Израел не се почувства абсолютно сигурен. Дори и тогава не. При тях обстоятелствата са винаги извънредни.

Но всекидневните репортажи навяват на мисълта, че Израел не е най-безопасното място за евреите. Мечтата на Теодор Херцел беше еврейска държава, в която евреите най-после да водят нормалния живот, непостижим за тях в диаспората. Въпреки това, днешните евреи от диаспората живеят нормален живот (поне на Запад), докато тези в Израел трябва да се притесняват за съществуването си. Вместо да бъде независимата държава, която си представяше Херцел, Израел зависи изключително от помощта на евреите от диаспората или на неверници, най-вече американци.

Израел настоява, че "правото му да съществува" не е нищо повече от това, което иска всяка друга нация на света. Това право очевидно е застрашено от фанатични араби, които "искат да избутат евреите в морето", позовавайки се на скорошната вълна палестински терор. Но всъщност, "правото на съществуване" на Израел е много повече от това, което изглежда на пръв поглед. За тях това е правото да властват като евреи, наслаждавайки се на права, отнети от кореняците палестинци.

Постоянно ни повтарят, че Израел е "демокрация" и следователно естествен съюзник на Съединените Щати, чиито "демократични ценности" споделя. Това е много съмнително твърдение. В Америка демокрацията означава власт на мнозинството, но със същите права за малцинството. В Израел и окупираните територии, за равни права на малцинството просто не може да се говори.

Властта на мнозинството в Израел е приела странна форма. Истинското арабско мнозинство бе изгонено от своите домове и родна земя и държано отвън. През това време изкуствено се внесе еврейско мнозинство. Не само на първите имигранти от Източна Европа, но и на всички евреин на Земята беше дадено "правото да се завърнат". Това ще рече да се "завърнат" в "родина", в която нито те, нито предците им са живели. Евреин от Бруклин (чийто дядо е дошъл от Полша) може да долети в Израел и веднага да получи права, отнети от арабин, чиито предци винаги са живели в Палестина. През последните години Израел увеличава еврейското мнозинство като всячески окуражава еврейската имиграция, по-специално от Русия. Ариел Шарон каза на група американски сенатори, че Израел се нуждае още от един милион евреи-имигранти.

В скорошни преговори Израел категорично отхвърля възможността за "право на завръщане" на палестинци, изгнаници от 1948 г. Като мотив беше посочено, че това би означавало "край на еврейската държава", тъй като арабското мнозинство със сигурност би гласувало срещу еврейските етнически привилегии. Ако Израел беше демократичен, той нямаше да може да бъде еврейски.

Това потвърждава казаното от ционистите-хардлайнери като Жаботински и Мейр Кахан, че в перспектива Израел може да бъде или еврейски или демократичен, но не може да бъде и двете. А за да остане еврейски, трябва да отказва права на малцинствата си, същите права за които евреите шумно претендират, когато са малцинство някъде другаде. Израел сигурно е единствената демокрация", чието съществуване се основава на неравенство.

С вербалната ловкост на която са майстори, израелците винаги се оправдават с Холокоста. Може да имат атомни оръжия, но пък съществуването им е застрашено - отново! - от арабски деца, хвърлящи камъни. Арабите са новите нацисти, повтарящи и вечната заплаха за евреите. Израел е решен да предотврати друг Холокост и трябва да смачка арабите с всички средства.

Трудно е да си представим Израел без Холокоста. Но нека се опитаме.

Представете си, че Холокостът никога не се е случил, или никой не беше разбрал за него, или не беше наречен "ХОЛОКОСТЪТ". Представете си, че никакво преследване не беше осигурило на Израел специалното извинение за подтисническите им действия. С други думи, представете си, че Израел беше принуден да оправдава държанието си като всяка друга държава.

Тогава третирането на арабските малцинства от Израел би изглеждало за останалия свят съвсем различно. Отнемането на основни права на малцинствата нямаше да може да бъде оправдано с минал или предстоящ "Холокост". Цивилизованите хора биха очаквали тази държава да се отнася към тези, които управлява с безпристрастна справедливост, както в нормалните страни. Специалните привилегии за евреите биха се сторили на всички като отвратителна дискриминация, както и ако беше насочена към самите тях. Чувството - и извинението - за постоянна кризисна ситуация нямаше да го има. Израел щеше да бъде убеден (или принуден), дори против волята си, да бъде нормална държава. И ако избереше да е демократичен, евреите щяха да бъдат принудени да се примирят с шанса да се окажат някога малцинство, както всяко друго мнозинство в демократичните държави. Никой нямаше да се страхува, че да изгубиш избори би означавало унищожението ти.

Накратко, Холокостът се превърна в начин за освобождаване на евреите от нормалните човешки задължения. Той им даде извинение да рекетират и изнудват, да насилват и потискат. Доста нелогично, защото дори ако през Втората световна война наистина бяха загинали 6 милиона евреи, това не дава на оцелелите право да извършат дори и най-дребната несправедливост. Ако баща ти е бил наръган с нож на улицата, това е ужасно, но не ти дава право да джебчийстваш.

По странен начин Холокостът донесе не само съчувствие към евреите, но и страх от тях. Той ги извади от сферата на нормалните морални категории. Направи от тях жертви с атомни бомби. Той ги направи по-опасни, отколкото враговете им някога са си представяли, че те могат да бъдат. Холокостът донесе на света държава, управлявана от Ариел Шарон.

Бенямин Нетаняху написа, че Израел е "неделима част от Запада". Мисля, че би било по-правилно да се каже, че Израел е деформирана карикатура на Запада.

Джозеф Собран

*. KOSHER - 1. кашер, приготвен по еврейските религиозни изисквания (за храна). 2. Чист, неопетнен, според еврейските религиозни изисквания

оригинален източник http://www.sobran.com/

<a href=http://www.sobran.com/>http://www.sobran.com/<a/href>

Коментирайте материала