|
|
Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | >> (покажи всички)
|
Тема
|
 Чудя се нещо.....
|
|
| Автор |
_dexter_ (оптимист) |
| Публикувано | 29.08.10 23:36 |
|
|
Чета по различни книги и статии за възпитанието на деца, че децата трябва да се обичат безусловно, да им показваме постоянно любовта си, да им показваме, че ги обичаме не само когато са добри и се гордеем с тях, а и когато ни разочароват. За безусловната любов е ясно - обичаме ги! Но се затруднявам с частта, в която трябва да покажа на детето си, че го обичам, въпреки че в момента ми лази по нервите. Не намирам отговор в книгите как точно на практика да стане това. Как да покажа на малкото съкровище, че го обичам, когато току що е разляло пълна купичка с грах на дивана? Как да й покажа, че ще я обичам без значение какво прави, когато се инати и не ще да си обуе обувките? И когато всъщност изобщо не ми е до показване на любов, а ми иде да...... се заключа в някой тъмен килер поне за една седмица ? Какво означава на практика да накараш тригодишно дете да вярва, че е обичано дори когато се е държало зле? Дали само говоренето и повтарянето на "Обичам те" е достатъчно? Какви са знаците на тялото, безгласното ни поведение, което ще убеди децата ни, че ние ще сме винаги до тях? Е, какво мислите ?
| |
|
|
|
много книги четеш и съвсем ще се побъркаш
Да ти кажа и на мен не ми удава да показвам любов, но съм видяла че е възможно. Датчаните го могат и им се удивявам на педагогическите способности. Всъщност и американците го могат. Аз не мога и не мога. Емоционална и избухлива натура съм и не мога да си контролирам емоциите и още по малко да си крия яда. Ама тия тук наистина като говорят на децата си го правят с разбиране, уважение и любов. Остави друго ами всичко им изглежда естествено. Според мен си е някакъв вроден талант и майсторлък защото го наблюдавам и в детската градина, в отношението на педагозите към децата. ВЪпреки че не са техни деца им говорят с любов (и изобщо не се налага да им казват, че ги обичат, просто с поведението си го показват). Говорят с внимание, загриженост.... бе не мога да го обясня ама съм видяла че може. Сигурно затова и децата им са толкова спокойни и послушни. Пълна мистерия ми е, явно си е до природа, не виждам др обяснение, понеже с усилиля определено не става. Дори да се насиля да се усмихвам изкуствено ама толкова ми личи че е изкуствено, че си ставам смешна сама на себе си. Абе мани, зле е положението.
| |
|
|
|
Чета, щото ми е интересно . Но и на мен ми е пълна мистерия как може човек никога да не се ядоса на детето си..... Струва ми се напълно нереално. Дали има начин хем да си нормален човек, който се ядосва, хем пак да показваш любов на детето си? Ники, гледай по-внимателно другия път и докладвай !
| |
|
Тема
|
Re: Чудя се нещо.....
[re: _dexter_]
|
|
| Автор |
jana (хаплива) |
| Публикувано | 30.08.10 09:10 |
|
|
ООоо напротив, ядосвам се, беснея и в момент на ярост не ми е до никаква любов . Няколко пъти Ния като й се карам плачейки ме пита дали я обичам още и стотици пъти съм й казвала, че това че я пляскам, крещя и прочие не означава, че съм спряла да я обичам. Тя вече е наясно с този факт и аз спокойно си крещя
Hot stuff
| |
|
Тема
|
Re: Чудя се нещо.....
[re: jana]
|
|
| Автор |
galia71 (ветеран) |
| Публикувано | 30.08.10 09:48 |
|
|
"спокойно си крещя"
Явно както казва НИкиФин става, но нашият балкански темперамент не го позволява. Последното нещо, което си мисля когато са ме вбесили е да се чудя как да им покажа, че ги обичам.
Единствено мога понякога да си наложа да не се ядосвам, но пак им се карам или им обяснявам, или ги наказвам
| |
|
|
|
Не зная дали трябва конкретно в момента, в който детето е разляло купичката с грах на дивана, да му се покаже, че го обичаш. Нереалистично ми се вижда то да прави бели ти да му се лигавиш насреща и да му говориш колко много го обичаш. По-скоро става въпрос за цялостно поведение, за да разбере това, която Яна казва - че дори и мама да беснее, да вика, да се кара, че и да пошляпва, тя пак го обича. Сега... допускам, че ако си пребиеш детето за една разлята купичка грах или му вдигнеш луд скандал като нищо би си помислило, че не го обичаш (Декс, сори, нямам конкретно теб предвид, просто пиша във второ лице). Лично на мен не ми прикипява (в повечето случаи) чак толкова от толкова малки неща, а ако се усетя, че съм реагирала остро като се успокоя се извинявам и му казвам, че го обичам.
Нещо друго ми направи впечатление на мен преди няколко месеца и даже си мислех да пиша тук по тоя въпрос.. Бяхме на гости на приятелка, нейното дете беше тогава на възрастта на Тоби сега, малко над 3. Не знам каква беля направи детето или просто беше непослушно, но го пратиха наказано в стаята му и му казаха като се успокои и реши да е послушен да се върне при нас (до тук добре). Като се върна детенцето, майка му му каза: Сега вечете обичам?!?!?! А детето отговори: Знам, ти непослушни деца не обичаш... Ето това вече ми се вижда кофти... Честно, направо се втрещих, но реших, че не ми е работа да се меся.
Мисля, че по-скоро това се има предвид в книгите когато се говори за безусловна любов, да не се поставя любовта към детето като условие на това то да се държи добре, да е послушно, да е отличен ученик и пр.
| |
|
|
|
много хубаво и точно според мен си го казала. Майчината любов не бива да е разменна монета във възпитанието на детето
| |
|
|
|
Вярно е, и французите са така, няма нерви и гневни викове, всичко се обяснява спокойно. Но после, в пубертета, а и по-рано, децата им се качват на главите, ама буквално. Отговарят, крещят, правят каквото искат. И родителите нямат никакъв контрол над децата си и се обръщат към психолози и пр.
Така че както винаги истината е по средата, трябва да се намери някакъв баланс във възпитанието.
| |
|
|
|
И за мен е недопустимо да кажеш на детето си, че не го обичаш, още пък по-малко допустимо е да му кажеш, че не го обичаш задето е разляло манджата . Чувала съм подобни изречения от майки, но не особено често и не от много добри познати . Свекър ми си позволи един-два пъти да го каже, беше смъмрен от цялата фамилия и вече внимава какво говори :))).
Както казах вече, мислила съм по въпроса и измислих следното: можем да покажем на детето, че го обичаме (освен да му го казваме) ако му обръщаме достатъчно внимание, ако го слушаме когато говори (предполагам е приложимо за след някаква определена възраст), обръщаме внимание на историите ми, дори да са налудничави (ох, и за това имам въпроси, но може би друг път....), ако не го наказваме за белите с мълчание, сръдни и прененбрежение (както напр. е бил наказван мъж ми и още се потриса от това...), като му обясняваме какво поведение толерираме и защо, като не го унижаваме (особено на публични места - онзи ден в един магазин една майка нарече дъщеря си, към 7-8 годишна "кукумицин", а в магазина имаше доста хора ). Дори и като му определяме правила и държим да ги спазва - надявам се това да е начинът да не ни се качат на главата в пубертета .
По-конкретен повод за размишленията ми беше коментарът на мъжа ми - Караш й се, после я гушкаш! Наистина не знам как да постъпвам като съм се развикала - Яна се разплаква и се вкопчва в мен да я гушкам, после ми вика - Мамо, не искам да ми крещиш . Виждам я, че е разстроена и я гушкам. Понякога, ако съм много ядосана, отказвам и тогава става голяма драма . А понякога, гледам да е по-често напоследък, спирам да викам, обяснявам какво трябва да се свърши и чак тогава е ред на гушкането (ако не е забравила междувременно:)). Това последното ми прилича като на условна обич, но пък от къде да знам със сигурност.......
| |
|
|
|
И още нещо се сетих - да не го обиждаш с разни епитети когато е било непослушно или се е държало лоша - просто се потрисам от майки и бащи, които наричат децата си "тъпчо", "идиот", "грозник" и др. подобни .
| |
|
Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | >> (покажи всички)
| 
|
|
