Неотдавна четох една книга, в която е описана следродилна депресия. Звучи много зловещо. Действието се развива в Лондон. Авторът се казва Douglas Kennedy, The Persuit of Happiness. Мисля, че е преведена и на български.

Пожелавам ти да имаш не едно, а повече здрави и хубави дечица! Ще чакам и ще се надявам да се похвалиш скоро!
А по въпроса за негативните силни чувства - и аз съм се чудила на себе си. Винаги съм искала да имам дете, още като се роди брат ми - преди повече от 20 год. ми беше много приятно да се занимавам с него, винаги съм обичала деца... По време на бременността толкова съм се притеснявала дали всичко ще е наред, после като се роди - плачех заедно с него, притеснявах се за най-малкото нещо. Но като попорастна и вече усещам, че не плаче, защото му има нещо, понякога крещи ей така от инат. А и сега преминава един период на будуване и крещене нощем. И като съм много изморена и той крещи, ама крещи, три часа, баща му се мъчи да спи, пробвам всичко и... срам ме е, но много ме е яд на него! Досега не ме е избивало на друго освен на словесна агресия - крещя си, нервя се и естествено не помага. Отскоро започнах да се сдържам повече и като се събуди нощем и не ще да спи и се инати, просто си го държа на ръце и чакам часовете да се успокои. Но неспането и проявата на характер (разбирай ината) на детето може да те направи наистина агресивен. Не да го удариш, но да те е яд на него, а всъщност то ти е най-милото нещо на света... абе, странно е...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Мила Деси ти пишеш по - горе ,че ако някой иска можеш да му разкажеш за причините които са те довели до това състояниеАко не те притеснява по- някакъв начин ще съм ти много благодарна ако споделиш.Да си призная честно аз за първи път прочетох за толкова силно изразена депресия.При мен депресията се изразяваше в това ,че постояно ме беше страх дали детето е напълно добре.Продължи около месец и се прояви на първия месец след раждането.Тъй като боян беше адски спокойно бебе спеше по 10-12 часа на нощ , не се будеше въобще а аз през 30минути се будех да го проверявам .Знам ,че е нищо на фона на това което ти си преживяла , но т.к. ми предсто второ раждане и се притесних да не изпадна в такова положение.За това ако не те притеснявам ще ти бъда благодарна ако споделиш съмненията си за причините довели до тово състояние
Сигорна съм ,че ти ще го превъзмогнеш бързо и безпроблемноЖелая ти оспех от все сърце

През първата година на Косьо никой не ме попита на консултация как съм, как се справям, депресирана ли съм и пр....и аз си мислех, че сигурно не ми личи отвън. Когато заведох Косьо на консултация след първия му рожден ден, една от сестрите каза:" Започнала си да се оправяш, личи си, че свикна с бебето...в началото каква беше уплашена, страх те беше да го съблечеш...." Значи те са ми гледали "сеира" цяла година, но не им е хрумнало дори да ме попитат! Просто в България все още на следродилната депресия не се гледа сериозно....

Константин, 16.06.1998
Зорница, 6.09.2002

Хриса ти си напълно права.Аз живея в София и тук както и в останалите по големи градове има повече възможности да се инфоримараш за тези неща.А и като чели мъжете от по - големите градове са по- отворени към бащинството от гледна точка на помощ в отглеждането на едно дете./Не искам да засягам никой на тема град- провинция/Според мен този проблем трябва да се разисква и обсъжда още по време на женската консултация.Бъдещата майка трябва да е подготвена ,че има голяма вероятност да изпадне в такова състояние и ,че това не е срамно или поставя по някакъв начин майчините и чувства и инстинкти под съмнение а е напълно в реда на нещата.Тези неща трябва да се коментират не само с бъдещата майка ами дори и с бъдещия татко защото той трябва да е съпричастен на случващото се с жена му.Никого няма да забравя когата Боби беше на около 3 месеца и мъжът ми настоя да му го оставя за няколко часа а аз да ида да се разходя сама наспокойствие без дете без мъж и т н. За това не трябва да се оставя ме да преживяваме случващото се в душите ни сами все пак ние сме семейство ,детето е и на двамата / поне така се предполага / и всичко добро и лошо трябва да се дели по- равно.За това не жалете половинките си ами ги правете съпричастни защото сами виждате как нещата от нещо мимолетно могат да преминат в толкова сериозен проблем
Пожелавам на всички които са потърпевши бързо оправяне , а на тези които им предстои както съм и аз да минем смело през този понякога неизбежен етап и с усмивки и положителни емоции да си гледаме бебоците

Според мен има нещо такова. Сещам се за един конкретен случай, в който майката си гледа съвсем сама двете деца (само че и ролята на тати, който много работи за да изкарва пари се изпълнява пак от нея) и в момента, в който майка й идва да й помогне за няколко дни, тя ляга болна с тежък грип (май). Тогава си помислих, че е извадила невероятен късмет, че се е разболяла тоно когато е имало кой да и помага, но сега си мисля, че има някаква връзка.

Но за стреса и депресията мисля, че не е така. Ако няма кой да ти помага, а си предразположена към депресия, по-скоро ще изпаднеш в още по-тежка такава, отколкото да ти се размине. Абе все ми се струва, че наличието на майка-помощница действа положително на психичното състояние на родилката. Но това са си само мои предположения. Вие ще кажете дали е така.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Не, не ... не се нахвърляме. Разбирам го момента на мобилизираността /аз така подтиснах лошото си на път към морето с племенничките ми/, но не винаги помага. Даже мисля, че преди Деси беше майката, която твърдеше, че ако си сам значи ще те подмине - Деси не беше крайна. Просто всички се качихме след Деси като продължител на темата.
Но нали това е идеята да си кажем кой как и защо за да си сверим часовниците. Просто в моя случай определено става дума за натрупване на отрицателни емоции /не свързани с майчинството/ и свръх умора. Може би затова и се прояви толкова късно ... тай де, мислим на глас без да се нахвърляме и упрекваме.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

На някои мьжки половинки им стига кряська на бебетата- денонощен до 3 - тата годинка, че едва ли им хрумва нещо относно психичното здраве на майката. Мьжа ми се нервира ако не сьм в добро настроение. Та и аз не смея много много да се разкривам а и да се отпускам че не обичам споровете и т.н.
Иначе е хубаво човек да си чете разни книжки и да се консултира за какво ли не - ама в реалността не всичко е толкова лесно и е много различно от описанията в книжките.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съжалявам ,че не смееш да се разкриваш пред мъжът ти и ,че трябва винаги да деманстрираш добро настроение а и какво значи това че на мъжете им стига детски плач до 3тата година?Не е ли той този който е създал това дете.Не се обиждай ама ако не може да споделиш с мажът ти какво те притеснява и измъчва то с кого?
Още веднъж се извинявам за малко острия тон с ,който ти отговорихнадявам се не съм те засегнала по никакъв начин
Поздрави от нас!

ами може да е апатия, ама няма да стане на мисли за самоубийство.....
Аз наистина смятам, че е до мобилизираност...
преди някойко месеца когато си изгубих бебето исках да умра, ужасно ми беше тежко, но същия ден след кюртажа сутринта се върнах на работа следобеда... кюртираха ме без упойка, аз опищях всичко, ама пак намерих сили да се кача в колата и да карам до работа. Ами ако не се върна на работа, може да си остана и без работата...а после все пак имам 2 живи деца които да храня... така и направих няколко месеца по късно - след анализа от къртажа и ПАПа ме пратиха на биосия - имах много лоши резултати... и пак операция, този път с много по страшна диагноза. и пак не ми остана време да се депресирам. Оперирах се на 24 декември - щото беше почивен ден и щях да имам няколко дни по коледа да се възстановя в нас. Готвейки и гледайки дете асматик.
За съня....ми ужасно съм преуморена - аз не съм спала откакто съм родила... на всичкото отгоре ако спра да чувам сина си в съня си и се будя умирайки от ужас да не е спрял да диша9моя син "хърка" почти постоянно заради астмата). Заспивам нагласяйки лекарствата, небулайзера и урбазона и иглата на шкафчето до главата си...никоя нощ незнам какво ще се случи.
но има случаи да съм спала цяла нощ- понякога съм толкова изтощена, че заспивам като гръмната и нищо неможе да ме сабуди..... на сутринта мъжа ми е казвал че малкия е ревал много а аз не съм го чула (а спя до него).
и аз съм минала през състояния на мразейки себе си, състояния в които ми е идело да заключа малкия с някой гардероб, да избягам, да шляпна някое дупе и после да се срамувам от себе си, да крещя да рева....ама не смятам, че някога съм минавала през състояние да искам да умра аз или децата ми... въпреки, че бях сама, въпреки че загубих бебе, въпреки,че ми откриха рак - всеки път си казвах - сега има по важни неща от това, избърсвах си сълзите и продължавах. Неможех да си го позволя. Винаги имаше нещо което да правя и не ми остана време да легна и да се отдам на депресията си....
леле, ако знаеш за какво мечтая....за 1 час без деца и да легна във ваната, да изключа телефоните.... само 1 единствен.... за коледа си пожелах 3 неща :
1) да оздравея и да си отгледам децата 2) да се излекува малкото ми моченце и да стане нормално детенце 3) някой да ги вземе децата и аз да спя спя спя спя спя ...и да не се сещам че имам деца за известно време

Според мен най доброто лекарство против депресия е да знаеш че нямаш друга възможност.... не само при майките.
видяла съм го това и при много от имигрантите тука - идват, парите свършват, те трябва да оцелеят или да се върнат.... някои не издържат и с последните пари се връщат и си се депресират на воля, други "ядат лайната" с извинение, и един ден си стъпват на краката, изправят си главите и споделят, че не им е останало време за депресията.... а депресия е имало, но те просто са се преборили, защото не са имали избор(много от тях са хора които не са имали парите да си купят билет обратно за БГ)
Незнам дали ме разбираш какво има предвид. не казвам, че така сме по добри майки(едва ли - има много неща които ние неможем да дадем на децата си а вие можете - най малкото няколко месеца или година майчинство и повече внимание, баби и лели...). Но в отношението за депресиите- тях наистина не си ги "позволяваме".