След раждането на Косьо преживях следродилна депресия, много подобна по сила на тази на Деси. Аз не отидох на лекар, макар че много пъти ми идваше да кажа на майка ми "Моля те, не издържам повече, заведи ме на психиатър!". Какво ме спря да отида на лекар? Ами на първо място, страхът, че ще ме прати в лудница. После, нежеланието ми да гълтам хапчета. Трето, явно все пак състоянието ми е позволило да се оправя в крайна сметка "на своя глава".

Като човек, който е минал през този кошмар, бих искала да кажа някои неща. Много често с термина "следродилна депресия" се нарича една широка гама от емоции и състояния след раждането, които обаче се различават много по сила, времетраене и дълбочина. Истинската следродилна депресия (наречете я, ако искате, и психоза) е нешо много по-сериозно от т.нар. baby blues, или следродилна тъга. Тя не е просто онзи период от 1-2 месеца след раждането, когато еуфорията се замества от умората и недоспиването, когато започваме да плачем без причина, мислим си, че мъжът до нас вече не ни обича и т.н. Истинската следродилна депресия е като вакуумна тръба, която изсмуква от теб желанието за живот, способността да се радваш дори за малко, надеждата, самоуважението, адекватността. Не можеш да я контролираш, обичайните "надъхвания" и "напомпвания" не ти вършат никаква работа, цялата ти мотивация за всичко, което вършиш, е изчезнала в дън земя.

Казвате, че не може просто ей така да изпаднеш в тежка следродилна депресия, ако не си имала подобни проблеми преди. Съгласна съм, че има предпоставки, най-вече в темперамента на майката, начинът й да реагира на стреса, дали е склонна да мисли повече позитивно или негативно, дали лесно изпада в състояния на тъга и меланхолия. Предпоставките могат да бъдат страшно много и най-различни, стигащи чак до детството на самата мама. Но не мислете, че за да изпаднеш в такава депресия, непременно трябва преди това да си имала мисли за самоубийство, да имаш психиатрична история и пр. На всеки може да се случи да функционира нормално в периода, когато с партньора си е имал свободата на избор, на движение, на развлечение, на прекарване на свободното време, а след това изведнъж да се срине, когато бъде поставен в коренно различни условия , каквито именно са появата на едно бебе. Много често се заобикаля факта, че именно появата на бебето, особено на първо дете, е отключващият момент, катализаторът на депресията. Проблемът не е просто в недоспиването, умората и липсата на време. Проблемът е в нарушената връзка между майката и бебето, в липсата на емоционална ангажираност от нейна страна, липсата на емоционална мотивация за всички лишения, които нормално възникват през първите месеци. Обществото смята, че всяка жена по правило и по природа трябва да притежава развит майчински инстинкт, който ще я насочи още в първите седмици да изгради емоционална връзка с детето й и ще й помогне да понесе по-лесно промяната в досегашния й живот. Точно тук, обаче, се оказва, че ние жените не сме еднакви и че има много други неща, които определят майчинското ни чувство и прага ни на поносимост към стреса и лишенията. На мен поне именно това откритие ми донесе най-силна болка и ме депресира най-дълбоко.

Зная, че всичко това може би звучи като извадено от някоя книга, но истината е, че ми се наложи да го преживея и "науча" от собствения си опит, а по-късно трябваше някакси да го формулирам и определя за себе си.

Следродилната депресия не е глезене от страна на майката. То не е просто "ох, много ми е трудно". Коварното на депресията е, че тя ти измъква почвата изпод краката и те лишава точно от силите, от които имаш нужда, за да се справиш с нея. Много ме огорчи мнението, че майките, на които нямало кой да им помага, не "хващали" депресия, защото "не могат да си го позволят". Аз водя една група за майки със следродилна депресия в Yahoo и там повечето жени са именно такива, на които няма кой да помогне, които по цял ден са сами с децата си....е, уверявам ви, много е страшно. Да е сама, да е лишена от помощ- това е най-страшното и най-тежкото за една мама в депресия и уверявам ви, никак не мобилизира, а напротив....понякога нещата стават необратими. На депресията "вземи се в ръце" помага точно толкова, колкото на кризата от апендицит, напр. Радвайте се, ако сте били лишени от помощ и сте отглеждали сами децата си, и въпреки това сте се разминали с депресията! Хората са различни, и степента им на издържливост също е различна. Някоя мама може да се мобилизира от това, че всичко е на неин гръб, но повярвайте, това е тъжно геройство....всичко си има цена.

Аз преживях моята следродилна депресия, без да има с кого да я споделя, освен с мъжа ми. Сега вече има Интернет, има информация, има книги, има тези клубове....нека да подадем ръка на мамите, на които им е трудно да са мами, нека им съчувстваме, нека не мислим, че "на мен това не може да се случи".

Съжалявам, че се получи толкова дълго....много се изкушавам направо да го изтрия, но няма да го направя....може пък да помогне на някого...

Константин, 16.06.1998
Зорница, 6.09.2002

Всичко е много точно изказано, но... в моя случай например, направо да си се оплача, не че не изпадам в нервни кризи, но се стремя да подтискам тези състояния, намирайки си приятни занимания, ако остане време разбира се, та значи - син на 11 г. - все се нуждае от някаква поне минимална помощ в уроците - най-вече математика и английски, 2 - ро бебе на 1 г. 4 мес. - 14 кг физически дори трудно го нося, аз съм 50 кг, съпруг - зает, много зает с ежедневното ни оцеляване - никаква помощ в домакинството, от 11 г. съжителстваме със свекърва ми - тежко, много компромиси и нерви, иначе външно не личи да е така, 4 -то мама и аз, и брат ми загубихме баща ни, тежко - майка ми е в депресия, сама е, грижи се за брат ми на 40 г., който е със синдром на даун, постоянно търсят присъствието и близостта ми, за да се успокояват, те друга утеха си нямат, и с количката, бебето, баткото вечно съм в движение - рейсове и т.н., неотстъпчиви старци по маршрута Г.баня -София, и не на последно място - едно измъчено годишно приключване и текущо водене на счетоводството на фирмата на съпруга/ дан.служба, НОИ, В РЕВИЗИЯ ОТ ИНСПЕКЦИЯ ПО ТРУДА СМЕ, УЖАС/ , оплаках се извинете ме всички, за което.
Как се разтоварвам ли - чистя, готвя, пазарувам с бебто до мен и с кеф, а също - градина - разсади отглеждам на разл. цветя, домати и мн. други - имам големи неприятности със свеки за това, но въпреки всичко все още намирам сили да се боря и отстоявам интересите си - тя жената е от село, със завършен 3 -ти клас и просто не може да си представи, че в градината на вишистката, така ме иронизира, аме онаа умната може да растат красиви и подредени растения, а няко стават и за ядене. Въобщи , селска чест.
Истина е, че от време на време се чувствам доста уморена - световъртеж, гадене, но се успокоявам с това, че като преспя около 6-7 часа нощем ще ми размине. От 4 мес. много ми трепти и се свива десния клепач, не ми остава време да отида на лекар, предполагам, че е от нерви, а и пуша средно много/ 10-13 циг. ден., многолеки, но цигари/
Винаги гледам да имам подръка комб. хапч. мента, глог и валериан, но преди всичко ОБИЧАМ, от цялото си сърце, раздавам се до дъно за тези, които смятам, че го заслужават и така напред!!!

Редактирано от assam1 на 04.04.05 00:38.

Според мен не е въпрос до ангажираност, а до поносимост на организма или знаещите да помагат с терминологията.
Ето аз няма на кой да разчитам. С таткото сме сами, а той преди 9 от работа не се прибира. Това да отидем на кафе сами - невъзможно. Ходя на работа и оставям ревящото дете на градина, прибирам се и гледам да сготвя поне за нея, да я нахраня, да и обърна поне малко внимание и ... все повече усещам апатия, апатия към всичко. Ето вчера за първи път от 15 месеца някъде спах близо 10 часа с едно прекъсване, защото дълго време бяха 6-7 с 2 прекъсвания поне. Но по-долу ще разкажа моята история и гледна точка. Тук искам само да кажа, че съм убедена, че депресиите и т.н. са не от нямане на време за тях.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Ами ето това е - значи ти си имаш нещо, което те "вади" от тежките мисли за самотата и неразбирането. И аз много съм мислила по въпроса как да се измъкна от клещите й (депресията). След първото ми раждане беше страшно, просто страшно - някак оцелях. Дълги години след това се питах, как и защо ми се случи. Имаме психично болен в родата, т.е. аз си имам генезиса като предпоставка, освен това си имам и една луна в първи дом, която винаги ме тласка много на дълбоко в черните ми мисли, та си дадох сметка, че причината са страданието ми беше тоталната липса на помощ! Тати помагаше само в къпането, но през останалото време никой. Сега с второто си раждане направих всико възможно да имам някой около мен за първите два месеца - майка ми. Пак си ги имаше сълзите, пак си го имаше черномислието, пак си го имаше отчаянието, обаче я имаше възможността да кажа "АЗ излизам за малко!" И така бавно и постепенно за два месеца - всичко си дойде на място. Другите ми търсения за причините странно защо ме отведоха при кърменето. Можете ли да си представите, че кърменето също е причина за появата на депресия при някои родилки! Факт. При мен и в двата случая нещата съвпадаха.
Много е тежко, много! И все пак всеки трябва да намери начин или среда или занимание (градинка, гоблен, кино - различно за всеки), което да го крепи, защото е ясно че много трудно се гледа едно бебе и ако не дай господ е болничко от нещо - тогава.... Господи, страшно е.
нека всяка мама в подобно състояние потърси помощ още в самото начало на процеса и нека покрай медикаментозното лечение, ако се наложи, търси наини и за терапевтично такова, защото хапчето е хапче - биохимия, а душата - тя е която страда.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Момичета,не знам какво ви е на вас, но от моя поглед на жена загубила двете си деца по време на раждане е непонятно.И след тези загуби си мисля, че никога не бих могла да изпитвам такива чувства към детето, което все още нямам, но дай боже, някога да имам.Как може да се изпитва агресия към най-скъпото?Та нали толкова го чакаме!

Здравейте,

аз за щастие се разминах с лека форма на депресия, майчина тъга, както му казвате, но дори и при това далеч по-леко състояние ми се струваше, че планина нося на гърба си.
Първото си дете родих в Англия и там акушерката, която идваше в къщи, а после и здравната работничка непрекъснато ме разпитваха как се чувствам... Виках си на акъла, абе тези хора що не се занимават с бебето, ами ме питат такива глупости. После си гледах в картона и първото, което записваха след всяка визитация бе: майката щастлива. Получи се една дълга редица от "майката щастлива" и аз пак им се чудех с какви неща се занимават и защо въобще пълнят картона ми с такива глупости...

Но въпреки всичко аз бях информирана за гамата от емоции, които изпитват новите майки и това страшно много ми помогна да не се самообвинявам, да не се чувствам виновна за тези си чувства... Може би ако се бяха задълбочили, щях да получа и адекватната помощ и повече информация и всичко. После една моя приятелка ми каза, че и тя е изпаднала в депресия, но точно такава, каквато я описва Деси, и то с второто си дете. При безпроблемно отглеждане на първото. Дотам, че трябвало да даде бебето на майка си за половин година, а тя да пие т.нар. щастливи хапчета. Явно някакви медикаменти. И в същото време тя е най-всеотдайният и слънчев човек, когото познавам. Скоро роди и трето детенце и са едно много щастливо семейство. Вярно, че това е много рядко състояние, но се случва и жените трябва да са информирани за всичко.

Та мисълта ми беше, че ние жените в България сме много онеправдани в това отношение. В най-добрия случай гледат да родим здрави деца и ние да се справим горе-долу с раждането, а оттам нататък коя какво чувствала, какво си мислила - това са глупости. Често съм си мислела, защо не се подхване инициатива и да се направят листовки, малки книжки по различни теми като тази за родилната тъга и депресия. Да се предоставят в женските консултации и АГ кабинети и според стадия на бременността да се дават на жените. Страшно много ще помогнат на жените, защото не всички четат списания, а колко ползват интернет...

О, милата, дори думи на съчувствие са слаби... Само ти си знаеш какво е.

А иначе аз мисля, че дори при такова море от негативни чувства, дори и в болестна форма, всяка майка обича детето си, но по някакви временни причини тя не може да се радва на това чувство и съответно да го споделя с хората около себе си. Ние сме толкова различни, не мисля, че трябва да се обвиняваме - ами нали повече от всеки друг и по-жестоко от всеки друг се обвинява самата майка за емоциите си. Точно това трябва да се избегне с информацията и помощта на близки и специалисти - идентифицирането с това временно състояние, което не изразява нашата личност...

Не разбирам защо така и скочихте на Деси. Ами тя просто сподели, че няма право да се разболява. Така съм и аз и вероятно много други майки. Това, че нямаш право не значи, че не ти се случва.Но когато има но кого да разчиташ, че ще те замести ставаш някак си по-малко мобилизиран да се бориш. Спомням си майка ми като беше дошла при няс за няколко месеца да ми помага. Ами аз тогава живнах, дори си позволих три дни да боледувам от грип. Да си полежа и да се поглезя.Пък и детето беше вече на 3 години. Ама питайте ме преди това можела ли съм. И с температура и в депресия, и с бъбречна криза и с кво ли не. Разберете, че прагът на поносимост понякога зависи и от житейската ситуация. Изобщо всяко заболяване е куп от фактори за всеки отделен индивид.
И нали тук всеки споделя как е при него. Защо ще се нахвърляме върху Деси, дето е имала късмета да я подмине депресията.

Аз мисля, че не би трябвало да се чувстваш огорчена от мнението ми, а да ме поздравиш, че се справям съвсем сама и да ме попиташ как съм успяла.
Депресията не е глезотия. Това е медицинска диагноза. Но има една теория, че всяко заболяване, дори простия апендикс, започват от главата на човека и причината е там. Да, главите на хората са различин и всяка функционира по свой си начин. Но аз не виждам нищо лошо в това, че моята глава не ми дава да се поддавам на заболяванията и е наредила на тялото ми да е право и здраво / доколкото зависи от главата ми, разбира се /Смятам, че моята позиция е себеутвърждаваща, положителна и печеливша.
Забелязала съм, че хората не харесват и не обичат силните , които могат да се справят и да успеят. Обичат да съчувстват, обичат да гледат чуждото нещастие. И мразят чуждото щастие и успех.
В тази тема обменяме мнения. Всеки разказва как е било при него. Как е решил проблема с депресията. Ами приеми, че аз така съм го решила моят проблем. Решила съм, че просто нямам време за нея и толкова. Лошо ли е? Не е. Работи ли. При мене работи. Защо някой трябва да се чувства огорчен от това, че на мене ми е добре?

Редактирано от maka на 04.04.05 10:31.

Това е страхотно което правят в Англия. В Бьлгария сьщо може да се направи, като се има впредвид какво огромно количество педиатри , а и лекари на човек от населението има в сравнение с много дьржави по света. Само трябва да се организира.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите