педиатъра има ли думата / Взаимопомощ / Бъдещи и настоящи майки-happy mama

почнахме на тази възраст. И по това време точно. Общо взето ей така:
Обявих аз, че ще давам моята дъщеря на ясла и се започна. Големия аргумент - много е малка!– се изтъкваше от всички. Ами вземете да я гледате де! Пък година и четири месеца не са бебешка възраст!
- А, не, аз ходя на работа!
- Аз съм с високо кръвно!
- Ама как ще се оправям с толкова малко дете!
- и прочие, и прочие.
Ами тогава? Всеки дава акъл, а никой не иска да си разваля рахата! Пуснах изследванията аз. Ама и те са отвратителна работа – да ти бодат пръста и да ти бъркат в дупето в един и същи ден дори и голям човек не трудно ще го преживее.
После пък молбата, дето съм я подала, била закъсняла. Как закъсняла бе! Преди четири месеца я подадох! Да, ама другите ги подавали по-рано. Да съм отидела в яслата в Цветния квартал.
Ка-а-акво? Яслата е буквално пред блока ми, само пресичам улицата и съм там, а те ме пращат на 5км! Без такива!
Е, де с преговори, де с връзки – уредихме се.
Заведох я аз, приеха ни много радушно, казахме си едно кратко “чао”(така пише по книгите), взеха ми я от ръцете и затвориха вратата. А аз седя отвън и се ослушвам. Минута-две... Няма ревове, няма плачове, всичко тихо и спокойно. Само дето аз съм на път да ревна.
Влизам при педагожката да й разкажа за детето си. Ама как!, то, мойто гардже, е най-хубавото, най-умното и най-послушното! Само дето съм все още на път да ревна – от много време насам съм без мойта беба на ръце, кой знае какво си мисли тя сега “мама ме изостави, захвърли ме”... Трябва да сложат един психолог за родителите – децата са добре, те бързо свикват, ама ние, големите, започваме да си представяме какви ли не работи... Я малко доверие към персонала!
Отивам си в къщи. Първото, което виждам е топката на средата на хола и вече реввам. Ама така реввам, че чак уплашвам баща си до смърт. А той, човека (отгледал две деца и минал през какво ли не), се чуди как да ме успокои. И накрая намира вярното изречение “Какво си ревнала като на умряло!”
А аз едва дочаквам до обяд. Седнала съм до телефона и ме е страх да мръдна да не би да се обадят.
На бегом отивам да я взема и пак се просълзявам като ме прегръща с малките си ръчички. Дори факта, че е яла, не се е напишвала и съвсем малко е плакала не успява да ме успокои.
Прибираме се в къщи и двете здраво вкопчени една в друга. Денят минава както обикновено.
На следващия ден обаче още докато види оградата и вече знае какво ще последва. Започват писъците, а мама трябва да е твърда, да покаже, че така ще бъде и че няма нищо страшно и да каже, че ще дойда да я вземе когато се наобядват и че... Кой ли го е писал това! Някой мъж естествено, на тях не им се налага да водят децата и да гледат как протягат ръчички да ги вземат.
На петия ден (радост!) плача беше само във вид на хленч, и то колкото да не без хич. А на шестия се разболяхме.
Боледувахме една седмица – нищо страшно: зачервено гърло и температура, ама така ще е – контактува с деца, предават си едно на друго...
И започнахме пак – всеки ден по половин ден. Следващата седмица – цял ден. Добре, че си дадох един месец за свикване с яслата. Ако бях планирала само две седмици както ме съветваха, бая зор щях да видя.
Това яслите били хубаво нещо! Който говори противното – въобще не е в час! Какво по-хубаво да расте детето ти в средата си и да го занимават с неща, подходящи за възрастта му! Аз не съм педагог, а и не зная всички детски песни! В къщи най-много да научи някоя чалга от телевизора и съвсем да подивее през зимата между четирите стени. Пък и с мама не могат да се правят детски бели!
На същата възраст дадох и втората дъщеря. От яслата имам само добри спомени (което не може да се каже за детската градина).