С моята половинка отиваме за един ден да видим родителите му. Пътуваме до селото с автобус. Двама млади циганина спират автобуса с истински полицейски палки и го молят да отбие през горната махала, понеже има селски събор и по случая – състезание с колелета за деца. Гледаме през прозореца: малки сладки циганчета с велосипеди, засилени с бясна скорост по главната улица. Бурни аплодисменти от мургавата, празнично нагиздена публика. Стигаме до къщата. Не къща, а цяла ферма. Майка му е заклала 6 (шест) кокошки само за нас! Да си ги вземем и да ги ядем! Обаче в момента ги скубе и бърза много. Аз и гаджето ми – няма как – се включваме в процеса. Леко ми се драйфа, обаче скубя чевръсто кървавата перушина. Гадост! ( Как се озовах тук? Аз имам две висши образования, чета съвременна философия и не вярвам в моногамността).
После се качваме в удивително возило – москвич на около 30 години, без предни фарове и броня, целият ръждясал. Струва ми се абсурд да запали, но действителността понякога надминава всички фантазии и москвича тръгва, явно подкрепян от висша сила. В краката ми се търкалят някакви туби, друса като…не знам като какво, такова друсане няма! Стигаме по някакви черни пътища до желания баир, където се намира бащата на любимия ми. Сядаме на тревата да се видим. И се почва: “Трябва да ядеш повече….трябва да сключите брак…” ( Страх ги е, че внучето им ще е копеле). Аз мълча ( Мълча!!! Аз!) и кимам с безразличие, гаджето ми се осмелява да продума, че това за брака засега се отлага. Тръгваме си достатъчно бързо, за да не се скараме.
От селото идват да ни приберат сестра му и мъжът и – полицай. (Заклевам се, всички вицове за полицаи са верни!) Возят ни в гордостта на живота си- новото им БМВ. Полицаят кара отвратително, с поне 140 в час и резки спирачки. (Става ми лошо, бременна съм все пак, мамка му!). Седя отзад, точно до главата ми – 4 тонколони, които бълват Азис и Глория – “Не сме безгрешни, но сме истински”…мисля, че със сигурност ще оглушея, при все че съм запушила и двете си уши и болезнено натискам пръстите си навътре, почти до тъпанчетата. Слизам полуглуха и повръщаща. Нашият панелен апартамент ми се струва късче от рая. Почвам да крещя на майка ми, за да си изкарам на някого тоя ден. После си лягам и се моля детето ми, ако е възможно ( да си го начука генетиката!), да не прилича на никой от роднините си….

hormonally yours

Освен на теб.

Гледай философски, знам че е трудно, ама особено от таквиз роднини - абстрахирай се и това е.
В крайна сметка те очаква най-голямото щастие........

Пишеш много добре, поздрави!
А детето ще е такова, каквото си го направите.

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

хахаааа
Смях се от сърце, ей!
Така се започва ден

Хей, ама защо не погледнеш на тази история от към смешната страна. А определено има за какво да се посмее човек.
А бебчо ще бъде самия себе си, само майка му трябва да е усмихнатаи спкойна.

Забавна история
Имала съм подобни преживявания преди да се омъжа за съпруга си.
Ако си влюбена обаче не би трябвало да ти пука особено

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Ха,ха.
Пишеш много добре и мисля, че няма да имаш проблеми с това чувство за хумор.
Желая ти най-сладурското бебе на света.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

е, мерси :)))

hormonally yours

чудесен разказ,.Аз ли съм единствената ,която не залага много на генетиката,според мен един човек се формира от раждането докато е жив ,физическата прилика е друго нещо.Свиркай си и леко бременеене

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Много се впечатляваш ........ аз бих се притеснила единствено, ако трябваше да живея там.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите