Моето раждане. Разкази на мамите от клуба

Това е темата, в която всяка майка ако желае, може да разкаже за раждането на своето дете. Споделете Вашите разкази за това как е минало самото раждане, какви чувства и емоции сте изпитали и как се е отнасял персоналът на болницата с Вас.
На всички нас ще бъде интересно, а на бременните майчета и полезно.
Ако смятате, че темата не е за Вас, по-добре не я четете!

Правилата, които трябва да спазвате при постването на разказите са:

1. В тази тема можете да пускате единствено разкази за раждане!
2. Всяка мама има право на един разказ! Ако искате да има допълнения към разказа Ви, пуснете бележка до някой от модераторите (surfline и jana), за да бъде допълвано мнението. Не пускайте нов постинг с идеята ”забравих да допълня”, ”сетих се още нещо”, защото се очаква самата тема да стане доста тежка за отваряне.
3. Когато темата набере в съдържанието си 100 мнения, ще бъде заключена и линкната към първата закована тема, а на нейно място ще бъде пусната нова. В новата тема ще бъде обяснено за старата и условията на пускане на мнения.
4. Желателно е заглавията на всеки постинг да съдържат болницата и начина на раждане, за да се улесни търсенето.
5. Темата с разказите за раждане, не Ви лишава от правото да пуснете отделна тема, където да бъдете поздравени за раждането, да бъдат задавани въпроси и да бъдат правени коментари относно щастливото събитие!
6. Темата е предназначена само за разкази за раждане. Моля, не пишете друго в нея (като въпроси, коментари и т.н.)!

Тъй... време е да напиша вече историята на моето раждане... Терминът ми беше на 6-ти май, само че се оказа, че ще се ражда със секцио, заради очите ми. Наблюдаващата ме докторка, каза, че за секцио ще ме приемат в болницата 10 дена преди термина и на 28-ми април /сряда/, чадър, чанта и аз, качих се на едно такси рано, рано сутринта, тъй като мъжа ми не можа да се освободи от работа същия ден, отидох сама във Втора градска болница. След 1 час бях приета в Патологичното им отделение и прегледана от доктора, който беше на смяна там. М... първо да кажа, че отивам без никакви уговорки с никой доктор... само с документ от очен лекар с родоразрешение - секцио. Та, тамошния им доктор се оказа върл противник на секциото и започна да мърмори, че сега всички се натискали да раждат по този начин, това на нищо не приличало и т.н., и т.н. Заведе ме на ехограф и каза, че плода бил много малък, отговарял на 36-та седмица, а аз бях в 40-та... Каза ми, че имам 1.5 см разкритие и още тази вечер можела да ми тръгне "една хууубава родилна дейност"... И вместо да ми назначи дата за операцията, ми каза, че ще изчакаме до неделя /2-ри май/, и ако до тогава не започна да раждам по естествен път, щял да ме прати в Родилно отделение за секцио. Не бях много въодушевена от това, ама си викам, ще изчакам още един ден и ще вдигам пушилка, за да си търся правата, а и от друга страна си викам пък... може пък верно да родя лесно и щом имам такова разкритие и е малък плода - да не ми навреди на очите въобще... Знам ли...мислех си, че по-добре е да родя нормално, отколкото да ме режат, абе с две думи - бях много объркана. Мина си 29-ти април и на 30-ти /петък/, се събуждам мокра и си слагам превръзка и тя пак се мокри и постоянно по малко по малко нещо ми изтича. Отивам при акушерката да й кажа и тя ми каза, да изчакам визитацията. Изядох една кифла:))!!! и зачаках визитация. Дойдоха, оплаках им се, че ми тече нещо и оттам пак на ехограф и щат не щат - ми дават карт бланш за Родилно отделение, да ме видели и там...
Беше 11.30 като дойде акушерка и ми каза да тръгвам след нея с бръснарско ножче и багажа си. И се започна... бръснене, клизми, къпане, в 12.00 влязох в така заветното Родилно отделение. Тук искам да кажа, че в Родилното ме посрещнаха много добре, действаха бързо и професионално, нямаше очакваното грубо отношение и въобще всички бяха толкова мили... чак да не повярваш, все едно гледаш филма "Спешно отделение" . Като ме хванаха - дадоха ми тяхна нощница /наши не се признават/, взеха ми багажа и ми казаха, че ще го носят в Реанимация, оттам ме качиха на една маса в предродилна зала и се накупчиха около мен - една ми слага система в ръката, друга катетър /гадно нещо/, друга ми взима данните, изобщо... голяма суетня - подготвят ме за секциото. В това време ми звъни телефона от чантата, една сестра ми го подаде - майка ми пита какво правя... Казвам й, че влизам в родилна зала и с разтреперан глас ми пожелава късмет. На смяна беше д-р Василев. Дойде и той и ме пита как съм била и това беше... Акушерките за миг си сложиха зелените шапчици и взеха да го питат в колко ще започне операцията, а той вика - "Пуснали сме обява за анестезиолог и започваме!" Издирват анестезиолога - няма го човека:)) До 13 ч. съм висяла на масата и не мога да се помръдна - ужас! По едно време ме съжалиха, та викат - Свалете я от тази маса и да изчака анестезиолога в предродилна. Там ме овързаха с едни колани за следене на тоновете на бебето и зачаках моя доктор да дойде. И тук вече идва момента с прословутата ми КИФЛА! Оказа се, че тази кифла дето съм я яла в 8.30 ч., пречи да ми се сложи упойка и операция преди 14.30 не може да започне. За това, анестезиолога, който е бил на смяна, казал, че преди този час не може да се ангажира с упойка. Идва към 13.30 и започна да ми задава задължителните там въпроси и ми каза, че в 14.30 операцията ще започне. Да, ама ми се насъбра много за този предиобед и получих здрави контракции. 1 час се мъчих с контракции и по едно време, верно в 14.30 идва някаква акушерка и вика - "Хайде!" Най-после влязох в операционната зала!!! Мислех, че ще умра от страх, като ме качат на масата, ама освен облекчение не изпитах нищо друго. Анестезиологът ме беше питал, каква упойка предпочитам - епидурална или пълна и аз си избрах пълна... Застанаха ми на главата той - д-р Найденов и асистентката му... за съжаление не й разбрах името - изключително мила жена. Включиха ми някаква банка в системата. Двама хирурга - д-р Домусчиев /докато чаках да вляза в операция д-р Василев си тръгна, че му свърши смяната, но изобщо не съжалявам за това/ и ас. д-р Колев, педиатър и още един доктор, незнам за какво беше той... Хвърлиха ми едно покривало отгоре и д-р Домусчиев започна да разтрива нещо си по корема ми, от това взех да треперя като лист - не мога да се спра! През цялото време ми говореха разни разведряващи неща, имащи за цел да ме накарат да се усмихна, ама аз незнам защо не бях изплашена де. Викам си - да се свършва, каквото ми е писано и това е. Асистент-анестезиолога ми каза да си отворя устата и ми изля една спринцовка сода с вода в устата, взех да усещам мааалко, как ми се замаи главата, все едно съм изпила 100 гр. алкохол, после д-р Найденов ме пита как ми е името и ..........

Събуждам се - гледам - заспала съм! Лежа на едно много удобно легло, в една топла стая - кеф голям! Летя! От дясно ми седи една акушерка и ми казва - "Честито, имаш си дъщеричка!!!"
ШОК!!!
"Роди се в 15:15 ч., 52 см, 3.700 кг" Малкото бебе?!?! Мрънкам нещо, ама и аз не се чувам какво точно. Докарват ми едно бебе и твърдят, че е моето... Пипам го по бузката, а то реве, та се къса:)) ХМ!!! Взимат си го обратно... Голяма въртележка. Летя ли, летя... От ляво - анестезиолога Найденов ми иска телефона - изреждам цифрите без да мигна, набира ме и като чу, че ми звъни телефона, с доволна усмивка си замина, констатирайки - "Добре е!". Беше 17 ч. някъде. След това вече, със светкавична бързина взех да идвам на този свят. Сестра ми и мъжа ми направили пътека пред родилното, д-р Домусчиев /благодаря му от сърце/, ги пусна при мен в реанимацията. Влизат те - много щастливи мигове... това вече не мога да го опиша. И така, цяла нощ прекарах сама в реанимацията, на едно ортопедично легло, с включен радиатор до мен... имах чувството че летя, много приятно усещане, /как съм пропуснала да стана наркоманка?!?!/... ето тези мигове ще си ги спомням цял живот! Звъненето по телефона, колко хора ми честитяха дъщеричката, безтегловността ми, решението ми да я кръстя Гергана... въпреки, че цял живот съм харесвала името Лора и съм си казвала, че ако имам дъщеря един ден, ще се казва Лора... Не съм спала цяла нощ, не съм чувствала умора, нито пък съм искала да спя. През 20-30 мин. влизаха при мен по 2 акушерки и ме питаха как съм и защо не спя. Аз се усмихвах само и ей така си летях... 30-ти април-1-ви май - най-щастливата ми нощ!

Това беше моето раждане със секцио във Втора градска болница без уговорка. Е, няма да разказвам за възтановителния период, защото при всеки това е индивидуално. Зорът е първите 3-4 дни, когато не ти се става, а те карат да станеш - иначе кофти... Болка няма, но е неприятно ставането и лягането, ходенето до тоалетна и ей такива неща, които понякога ти се струват, че просто не можеш да ги направиш..., ама след 6-тия ден някъде си по-добре. На мен лично, днес ми е 11 ден от операцията и се чувствам супер вече. Е, не мога да тичам:) и да играя хоро /не че преди можех/, ама се чувствам нормален човек вече. Даже и се изкъпах и си смених превръзката от болницата! Изключително съм доволна от докторите, от отношението на акушерките... не видях нито една лоша или дръпната акушерка, санитарка или служебно лице в болницата. Докторите са много готини, абе всички са супер, говорят на вие, искаш ли нещо - всеки се мъчи да ти помогне, няма обиди и др. подобни, каквито се разправят понякога, от стола ти носят в леглото първите 3 дни да ядеш. То не е кой знае каква храната, ама мен не ми се и ядеше въобще. На 2-рия ден ми изпратиха физиотерапевт, да ми показва упражнения за възтановяване. В стаята беше чисто и топло. Всеки ден ми даваха нова нощница. Бебето спеше в общо помещение при други бебета, но ако си го поискам ми го даваха. Само че аз не бях толкова всеотдайна майка, защото като почнах да го кърмя от 3-тия ден, така ме заболя, че взех да измислям хиляди причини да го върнана педиатърката, която ми го донасяше и да го хранят те... В крайна сметка, за подарък получих едни твърди като камък гърди, които ща не ща, трябваше да предложа на отрочето на другия ден:)) Още не мога да свикна с кърменето, ама това е друга тема вече. Най-лошото от болницата беше, че ни изписаха на 6-ти май подсечени и сега са страшни мъки, Герганката я боли и я мажем с Дефламол - върши чудна работа м/у другото.
Ами много изписах, но нали знам, че бъдещите майчета, които чакат ще им бъде интересно, та се постарах заради тях най-вече да съм толкова подробна. Също така, искам да им вдъхна кураж, че няма нищо страшно от секциото... знам, че докато не се убеди човек, не вярва, но аз това мога да кажа като прясно минала по този път.
Искам да благодаря най-сърдечно на д-р Домусчиев, д-р Колев и анестезиолога д-р Найденов, за безкористното добро отношение и да кажа за тях, че титлата Д-Р пред имената им, не е случайна:)) Също да благодаря на екипа, който се грижи за мен, но за съжаление не им разбрах имената. На много хора искам да благодаря, тези които се грижиха за дъщеря ми в първите й дни от живота, на д-р Маринова, която ми води консултациите и дойде да ме види в болницата... На санитарките, които всяка сутрин миеха стаята ми. Въобще - на цялата болница!
Пожелавам на всички бъдещи, очакващи майки, да родят едни здрави и хубави дечица и да направят най-добрия избор за болница и екип! Също искам да кажа, че приказките, че ако идеш без уговорка да раждаш, направо ще те разсекат... са глупости на търкалета и няма смисъл от подобни думи, само да се притесняват бъдещите родилки. Не е така, наистина. Ето ме мен - жив пример за хуманността на докторите:))
Ами това е, много дълъг ми стана постинга и май е вече време да го спирам:), ама нали бях обещала, че ще разказвам...
Късмет на всички бъдещи!!!

Бях патологична бременност, но през 9-те месеца докторите така и не се разбраха как да раждам, та затова остана нормално раждане. Термина ми беше определен за 13.08.2004 г.-петък тринадесети! Всички ми казваха, че ще родя преждевременно, тъй като имах 3 миоми, а аз не само си износих до термина, ами той мина и замина без никакви признаци, че раждането наближава! Нямах даже и подготвителни контракции!
Всичко започна точно в първата минута на 16.08. Тръгнахме да си лягаме, погледнах часовника, загасих лампата иииииии контракцийка! Не казах на бъдещия тати, за да не се притеснява, а придърпах часовника и започнах да засичам. Имах абсолютно редовни контракции през 6 мин. Отидох до тоалетната и видях, че ми е паднала част от тапата. Винаги съм си мислела, че като започне раждането ще умра от страх, но най-странното беше, че бях ужасно спокойна! Станах и седнах пред телевизора, не че контракциите бяха много болезнени, но нетърпението и страха да не се събудя навреме /което е невъзможно, ама......../ не ми позволиха да заспя! Това беше най-бавната нощ в живота ми, към 3ч. събудих и таткото, но все ми се струваше рано да тръгнем към родилното. Стана 7ч. и мъжа ми каза,че повече не може да се чака контракциите бяха през 5 мин., но на мен хич не ми се тръгваше!
Прегледаха ме, бях с 4 см. разкритие, редовни контракции през 4 мин., не много болезнени. Приеха ме и започнаха да записват тоновете на бебка! После донесоха документите, които трябваше да прочета и подпиша. Тъкмо привършвах с четенето, а то хич не беше малко и дойде завеждащата на отделението и ме извика при дежурния лекар, защото трябвало да проверят нещо. Гледаха ме на ехограф и ми обясниха, че бебето е обърнато лицево, като най-вероятната причина е миомния възел, който беше непосредствено до главичката му. И така взеха решение за секцио! Дадоха ми други документи за попълване, но те вече ме затрудниха, защото контракциите ставаха все по-болезнени В 14 ч. ме повикаха и поех към перационната. За тоалета- обязкосмяването си беше мое дело /вече 5 години не пропускам, а клизма при секцио не правят в тази болница. Най-ужасния момент беше влизането в операционната, не че има някакви инструменти на показ, но самата атмосфера е ужасна Казаха ми да си вържа косата /дълга до кръста/, но аз нямах с каквопреди време бях чела в клуба, че ако се върже косата, раждането ще е трудно, та екипа видя чудо, докато ми прибере косата, но поне са се посмяли сигурно после Контракциите вече бяха през 2 мин., болезнени, аз вързана на операционната, а анестезиолога не може да ми уцели венаНакрая дойде още един и започна да ми рови по врата за централен източник и точно когато си мислех, че ще ме бодат и там, успяха да намерят на ръката, та направо си отдъхнах През това време ми даваха да дишам кослород, еййй много готино Това е последното, което помня, бях с пълна упойка!
Мамииииии, защо не ми казахте, че излизането от упойка е толкова гадноЗа всичко бях подготвена, но за това си мислех, че е като да се събудиш от дълбок сън! Ужас, не знаех коя съм, къде съм и какво ми правят, бях в съзнание, но не можех да си отворя очите, а една акушерка ме тушираше, от което изпитвах ужасна болка. Добре, че доктора се сети на каже "Наталия, роди голямо момиче!" Тогава вече нещата се подредиха в главата ми Качиха ме с носилка на горния етаж и ме вкараха в интензивното. Тук усетих и прословутото треперене, нооооо мама вече беше чела за него във форума и не се уплаши! Интензивното си го представях много страшно, а то си беше обикновена стая, имаше си и телефон и телевизор. Веднага донесоха бебка и ми я поднесоха до главата, нацелувах я хубаво по бузките, но пак със затворени очи, така и не можах да ги отлепя Тогава дойде и щастливия татко
Сложиха ми една инжекция аналгин и торбата с пясъка /гадна работа/, махнаха я след 3 часа
Първата нощ не можах да спя, но не от болка, а защото като се унеса и гърлото ми пресъхва, започвам да кашлям, а кашляне след операция си е болка! Гледах телевизия като за световно, добре, че имаше кабелна. Непрекъснато идваше акушерка, падна ми се една млада и готина, страшна мадама ви казвам, а освен всичко останало и мноооого загрижена! Така дойде и следващия ден и момента на раздвижването! Не беше толкова болезнено, колкото си го представях, проблеми нямах с него, особено след като ми махнаха катетъра. Но имах и дренаж, та той малко ме бавеше при ходенето, но и него махнаха след 1 ден. Като заключение мога да кажа, че се бях подготвила за много по-силна болка и може би затова ми се видя така лесно, но това с излизането от упойката го бях пропуснала и затова ме уплаши. Но ще си знам за другия път
Възстанових се много бързо, без никакви усложнения, въпреки че бях с проблемна бременност! На 8-я ден не усещах нищо, а от 14-я гледам бебка сама!

Отношението на целия персонал беше невероятно, много съм доволна от всички, без изключение! Родих в Болница Лозенец, оперираха ме д-р Илиев, д-р Станев и д-р Христова!
Кръстихме бебка София, роди се 3.570 кг. и цели 52 см.

Пожелавам на всички бъдещи мами прекрасни бебчета и леко раждане!
Поздрави!

Първо искам да отбележа, че изкарах страхотна бременност, която не ме ограничи по никакъв начин. Клуба открих вече бременна в четвъртия месец, а започнах да пиша по-късно. Всички ехографски прегледи показваха, че ще родя момиче и съответно бяхме направили списък само с женски имена.
Термина ми беше за 27.10.2002 година. Но в събота (26.10.) усетих, че ми започват контракциите. Тогава беше сватбата на принцеса Калина. Гледах телевизия докъм 16 ч. и се обадих на лекаря, че имам редовни и доста чести контракции. Той ми каза да отида в болницата в 17 ч., но май си мислеше, че е фалшива тревога. Да си призная тайничко се смеех наум на бабите и дядовците, че бебока (първо внуче и за двете страни) измами надеждите им и реши да си дойде с името. Бяхме предвидили и варианта да се роди на Димитровден и решихме да спазим традицията – щеше да се казва Димитрина или Димана. Нали 100 % очаквахме момиче. Дори бях намерила детските си кордели и ги бях приготвила за бъдещата госпожица.
Отидох с разкритие 4,5 см, което при прегледа стана на 5 см. Заведоха ме да се преоблека и ми направиха клизма и ме обръснаха. Не беше неприятно, с изключение на това, че в стаята беше доста хладно.
После ме заведоха в родилна зала и ми сложиха система. Едната от акушерките започна да ми чете Декларацията за информирано съгласие на пациента, след което ми я даде да я подпиша. Контракциите ми бяха редовни, но не ме болеше. Преди да родя имах много болезнен цикъл и в сравнение с него контракциите ми се струваха песен. Едната акушерка няколко пъти ме подканяше да викам и да не се сдържам. Отговарях й, че няма смисъл, защото не ме боли. На разкритие 6,5 см. ми пукнаха мехура – манипулацията е безболезнена. Както вече казах, сложиха ми система, в която пуснаха спазмалгон, но-шпа и папаверин. По едно време даже ми се доспа. Сложиха ми и окситоцин. Обясниха ми какво представляват напъните и след като няколко пъти усетих такива, ме преведоха в родилна зала.
Напъвах няколко пъти, но за съжаление неуспешно. Накрая доктора реши да ми направи епизиотомия, защото бебето започваше да страда. Не усетих как ме сряза. Акушерката ми обясняваше “Главата излезе. Раменете излязоха. А, ама то е момче, виждам пишка!”. След малко мъника проплака. Така на 26.10.2002 г. в 20,30 ч. на бял свят се появи Димитър – 2,750 кг., 49 см.
Противно на очакванията ми беше доста оформен и дори имаше сходство в личицето с това на баща си. Ако не се беше родил на Димитровден, щях да го запиша на съпруга ми.
Следродилния период мина безпроблемно и за двама ни. Закърмянето също мина безпроблемно, благодарение на една от акушерките, присъствали на раждането ми - Ива. Тя също ни пускаше да гледаме как обгрижват бебетата и ни обясняваше подробно доста неща, за което съм й много благодарна.
Оттогава досега наблюдавах поразителната трансформация на бебето в малко човече, което постепенно седна, изправи се, проходи. Появиха се първите зъбчета. Оформи се характера му, темперамента му. Няма да кажа нищо ново, но няма по-голямо чудо на света от майчинството.
И напоследък все по-често се замислям за повтаряне на чудото и за още едно малко човече. Дано този път е с опашчици. Все пак имам приготвени кордели.

Снимки
Нови снимки

Вече съм описвала ражданията си, но може би има смисъл да се повторят нещата, а и за мен не са загубили своя ужас и очарование.


Първата ми бременност не се случи веднага, а я опитвахме половин година, протече доста усложено с късно направен и много травматично свален серклаж, имах уговорка със стария д-р Ташков от Св. София. Бях приета по-рано в патологичното отделение. Кел файда от уговорката - свалиха ми серклажа с разкъсване на шийката на матката, на живо и без поне да ме предупредят, че лентата е врастнала, после кървих, падна ми тапата, занесох я на акушерките на едно парче тоалетна хартия да питам това ли е, те ме отпратиха като някаква малоумна... Раждането започна часове след това, тоест 2 седмици и нещо преди термина. Болезнени контракции към 12 през нощта, станах да кажа на акушерките и ми изтекоха ми водите на пода. Бебето ми беше седалищно и едро, докторът ми беше казал, че трябва да се роди със секцио, защото рискът от малформации на главата е дори по-голям от риска от луксации. Бях на 21 и нямах претенции - както каже той, така. Да, но дествието се развива през 1996 година, когато персоналът масово се беше закичил със сини картончета с надпис СТАЧКУВАМ. Дежурната акушерка Деляна Хаджиделева ме изпрати да паса, че така бързо не се ражда първо дете, че нямам контракции, че като се наспя, ще ми мине... Не пожела да му се обади, а аз нямах gsm, погна ме физиологичното разстройство преди раждане... Усилиха се много болките, направиха ми ненужна клизма, защото нямах вече нищо в червата, съгласиха се да ми сложат на запис и си отидоха. И никой не се появи, докато не се развиках, че имам контракции на три минути. Силни. Дотогава четох вестници, но вече много ме болеше. А ме бяха овързали с колани и датчици, имах система в ръката, няма мърдане. Бре, появи се акушерката, събуди лекарката, жалко, че не й помня името... Тя ме прегледа ужасно грубо и болезнено и каза, че имам 8 сантиметра разкритие и че му е напипала крачетата, че до половин час щяла да го издърпа. И тук вече се паникьосах страшно - как така ще го дърпа... Нищо не съм им казвала, просто ми причерня... И ми премериха кръвното и се оказа 100 на 200 или нещо такова, а аз имам 60 на 90 по принцип, и като взеха да ми викат, че ме е страх да раждам и че нарочно вдигам кръвно и какви ли не глупости... Събрали се и ми крещят, че трябва с това кръвно да им подпиша декларация, че съм съгласна на нормално раждане, иначе не можело. И тук кипнах и отказах. Казах им да го вадят както намерят за добре и че нищо няма да им подпиша. Дойде анестезиологът да ме плаши, че ще ми направи един вид наказателно сонда, защото преди 6 часа съм яла, преживях и сондата, после дежурната лекарка каза "аз не мога да оперирам" и стачниците викаха друга лекарка, която взеха с линейка от тях - д-р Григорова, която дойде и запя в същия хор, не по-малко грубо от останалите, но аз бях в такъв шок, че не ми пукаше особено. Катетър, после упойката, после извадиха бебето, гледах всичко в отраженията по металната лампа над операционната, то много силно и красиво изрева с ла-ла-ла, дебел мъжки глас, поревах и аз от радост, 4 кила... 53 сантиметра, Николай... На 6.6.1996. Белегът ми е 20 сантиметра.
Престой в реанимацията - ужасен, никакви болкоуспокояващи, още на излизане от операционната взе да ме пуска упойката, бързо проходих, но имах много болки...Там имаше много мила добра санитарка - Светлана, да е жива и здрава, където и да е... А, да, в епикризата на това безумно раждане пише, че в 5 и 5 сутринта е родено такова и такова бебе с ПЛАНОВО секцио поради седалищно предлежание... Нямах сили и желание да се разправям, защото не съм подозирала какво ми предстои.



И забременях случайно 4 месеца след това... Отидох пак при същия д-р Ташков, той не беше много стреснат от малката разлика, втората бременност беше по-лека, с навреме направен серклаж и със съвсем безболезнено сваляне. Трябваше да е задължително със секцио. Аз бях много наплашена от първия път и драпах с нокти и зъби за нормално раждане, но не би. Не намерих лекар в София, която да се съгласи да води нормално раждане толкова скоро след секцио. Добре, постъпих пак в болницата за планова операция, но пак много по-рано, за да се свали по предписание серклажът, това е някаква дивотия, пишат те за секцио, а после ти свалят серклажа, за да тръгне детето нормално. Да, ама не. Не тръгна моята дъщеря 3 седмици с 4-5 сантиметра разкритие тичах по стълбите на болницата, не и не.
Докторът излезе в отпуска, останалите взеха да ме подмятат, да ми назначават ден и час за секцио, и да ги отменят по няколко пъти, но на мен вече ми беше четвърти престой в Патологията и не се трогвах много. Помня само един наистина комичен случай. Влиза лекарят Стрелков на визитация, казва ми "Пето легло - утре сутрин за операция", после се плеска по челото драматично и възкликва, "Не, не мога, утре имам две циганки" и си излиза. А акушерката вика "тичай, тичай да му се помолиш". Никъде не съм тичала, запънах се, че миналия път с уговорката не знам как излязох жива, сега никакви уговорки... Дъщеря ми я извадиха ден-два преди термина. Лежах от сутринта на носилката гола със запретната нощница, катетризирана и осистемчена - взеха ме чак на обед. И каква гледка - същия екип като миналата година - и докторката, и анестезиологът, и акушерката Хаджиделева... Пълен потрес. Те ми гледат корема и ме пита милата лекарка Григорова "Кой ти направи тва грозно секцио, ма", аз като по-чук и от нея казвам "не знам, с маска беше лекарката, по спешност ми е секциото"... Изровиха журнала от миналата година...видяха, че са същите... И взеха да ме миличкосват - "Ама това сме ние, миличка, не ни ли позна". да повърне човек и без сонда. Здраво-право синеоко момиченце, пак 4 кила, но 52 сантиметра, Галина, на 21.7.1997. Проплака тихичко и беше рядко гушкаво бебе, лепнато за мен, докъм годинка и нещо живееше на не повече от 50 сантиметра разстояние...


И пет години по-късно, в началото на 2002 - пак забременях случайно. Но подходих към бременността сто пъти по-съзнателно и недоверчиво към общите лекарски приказки, изчетох де каквото намерих, открих този клуб, тук проверих новите избрани от мен лекари, тук затвърдих решението си този път да родя нормално, Шаня така е раждала и много ме окуражи, благодаря отново )) Друг, който ми помогна много, е с ник Гинеколог - д-р Трифонов от Стара Загора и на него благодаря за успокоителните думи и вниманието... Спрях се финално на д-р Дуковски от МД, въпреки че третия серклаж ми го направи Маленов то Св. София, но той отказа да води нормално раждане след две операции. Дуковски и Нецов единствени от софийските лекари, през които минах, ми направиха впечатление на различно отношение към пациент, който си плаща. Останалите масово хем искат да вземат някой лев, хем да не навлизат в професионални разисквания с невежествени родилки. За мен това беше много важно - да знам, ако нещо се прави, защо е необходило и какво става в резултат на него и ако се пренебрегне - пак какво става... Поне в тая област се изпедепцах страшно )))

Разказът няма да го пренаписвам, защото си е добре написан, само иска няколко запетаи и две-три уточнения за мамите, които не са били в клуба тогава - на 13 септември 2002, петък, в МД се роди Велимир, тежък 4 650, дълъг 54, НОРМАЛНО, за час и половина от първата контракция до изплакването, без упойка, с епизиотомия, при случаен екип, защото вербуваното за раждането светило д-р Дуковски не си вдига gsm-а нощем. Много съм доволна обаче от тая работа. Последно уточнение - темата е странно озаглавена, защото не можех да седна, а пишех бързешката на колене, първата тема беше предупреждение за Тинк и другите му тогавашни пациентки, да не се разминат и те така... Весело ви четене



второ, ей ме на колене пред компютъраа
Автор ET (Defender)
Публикувано 18.09.02 09:40



ще ми станат сини като на оная реклама за водка, но засега не мога много да си ползвам задника за сядане, нито за други цели.......
както беше казал един татко тук преди няколко месеца, БЛАГОДАРЯ, разплакахте ме :-)))) обичам ви много всичките
КОЙТО ИЗЛИЗА ОТ МАЙЧИН ДОМ да тича право в поликлиниката да му досвалят шевовете, на мен са ми оставили един конец, който откри мъжа ми, като оглеждаше какви са пораженията - пораженията са подутина около епизиотомията и нищо друго, към крака се наложи да ме резнат малко.....
санитарките в МД са хиени, тук-таме има по някой човек сред акушерките, лекари не видях освен на раждането една кисела краставица и после сутрин една, дето влиза и пита като Бай Ганьо "как сте, добре ли сте"..........
ЗАПОМНЕТЕ ИМЕТО МАРИАНА КОВАЧЕВА - една дълга мършава кокалеста акушерка, мнооооооого сръчна и много добра като човек, имам луд късмет, при нормалното раждане, както излиза, лекарят служи да изразява негативното си отношение към живота по принцип, а акушерките вадят бебетата :-))))) Благодарение на нея мина така нетравматично, имам достатъчно въображение да си представя при една по-немарлива или по-безотговорна акушерка какъв шев и кройка щеше да падне............

А иначе явно наистина моите две операции са кофти късмет, нали ви разправях, че с първото седалищно бебе за 4 часа почти бях родила, второто нормален процес нямаше, та сега като ми падна запушалката - нищо - нощес в 12 се пукна мехурът, но не изтече всичката вода, докато дойде майка ми от съседния квартал с кола - да гледа децата, вече имах през няколко минути много силни контракции и СЕРИОЗНО РАЗТРОЙСТВО, друм в МД, видя се, че докторът няма да дойде, така казаха и дежурните там, бръснене, клизма и ОТТУК ПОЧВА ЦИРКЪТ - "защо се държиш за вратата, момиче, идвай", "не мога, раждам"....... как не родих в тоалетната не знам, много силни болки и направо на родилната маса след като ме прегледаха 10 души и не можаха да повярват, че раждам от 40 минути, а не от обяд......

не съм такъв герой, поисках си упойка на няколко пъти, да, ама не, както каза анестезиологът - ти си вече родила, каква ти тук упойка :-)))))) и по-добре, после лежах с едно майче, дето яко го цепеше глава след епидуралната.....

доста виках като напъвах, но по-скоро си помагах, отколкото пищях,

похвалиха ме безкрайно много пъти как напъвам, даже комплиментарно питаха какво съм спортувала и силно ме изкушиха да им кажа "лека атлетика във втори клас" - на десетина напъна излезе, не е безболезнено напъването, но не е и най-болезненото според мене - последните контракции, съчетани с подскачане из тоалетните на оная архитектурна грешка, бяха по-кофти

скараха ми се къде си слагам ръцете и че си свивам краката като напъвам и че не съм влязла по-рано за секцио и че съм повярвала на д-р Дуковски, според когото това бебе трябваше да е кило по-малко, лекарката не беше точно груба, а по-скоро лично обидена от безотговорното ми отношение........

дадоха ми бебето да го прегърна здраво още докато беше наплескано с мас и казаха, че съм първата майка, дето не си пази нощницата.... тя понеже беше много чиста........

няма вода и хартия в тоалетните им, което майче ще ражда второ и трето дете, да си знае, че има шанс да стане адски бързо и да си мие задника след клизмата на мивката в родилното, което направих аз пред целия екип след като ме измъкнаха насила от тоалетната - изобщо по тоалетни прекарах повече време отколкото на масата за раждане..........

ролята на акушерката е адски важна накрая, не ми е правила точно масаж на перинеума, но определено държа на бебето главата на няколко пъти, когато не можах да спра изцяло напъна, а и с пръсти го измъкваше така, че да няма травми ни по мене, ни по него - супер болезнено ми беше - но нямам ни едно разкъсване - да е жива и здрава тая жена!!!!!!!! е, раменете на Крали Марко нямаше никакъв шанс да излязат и ме срязаха - не усетих изобщо, после обаче и плацентата изобщо не щя да излезе - чакахме я 15 минути и част от екипа ми се радваше, останалите се редуваха да ме натискат - ама не стана, наложи се да ми бутнат една пълна упойка и да я махат ръчно, после да кюртират, ревизират, шият и пр.................

а аз просто се възстановявам бавно и туй то - днес ми е вече шести ден - не съм кой знае колко по-подвижна отколкото след секциото, но имам далеч по-малък корем, отколкото ми оставаше преди.......
това е горе-долу медицинският отчет

БЕБЕТО е супер - има колики и реве със страшен мъжки глас по около час нощем - никак не е много, но се чув на първия етаж, ВДИГА СИ ГЛАВАТА като бебе на един месец, озърта се дълго време, после си я мести на другата страна..... това като го сложиш по корем, но не обича и си запъва краката и се опитва да се мести напред..... още не му е паднал пъпът, яде здраво, свали общо 200 грама, на мен кърма ми дойде на третия ден, пак нищо не става с помпичка.........

баткото и каката се сърдят, че много спи и не могат да го целуват непрекъснато..... скоро ще имам снимки и ще помоля таткото да ми сканира....
скоро не се виждам навън, но не се знае, вчера лазех по пода на 4 крака при всяко ставане от кревата и майка ми направо се побърка да ме пита как да ми помогне, а днес почти нямам такива случки..... нямам и много интернет, другият account нещо не ще да ме логне.... ми май това е засега, МНОГО БЛАГОДАРЯ ЗА ПОДКРЕПАТА и пак ще пиша след малко :-))))

Восточные женщины хороши до безобразия! А так же во время безобразия и после безобразия!

На 5. 12.2003год. в 2.30 ч. рано сутринта се роди моята прекрасна малка звездичка - Деничка. Роди се в Шейново. Контракцийте ми почнаха още на 4.12. през нощта, но бяха много слаби. Имах ги и на целия 4. 12 но пак слаби.Понеже разбрах, че ще се ражда няма накъде цял ден чистих и подреждах къщата та като се приберем с бебка вкъщи да е чисто и подредено. Накрая вечерта се засилиха контракциите и станаха по- начесто и отидахме в болницата в 20. 30 ч. Там ми спукаха водите при 2 см. разкритие и от 21.00ч. до 22.30ч се разхождах по коридора за да получа по- голямо разкритие, като през цялото време имах вече доста силни и продължителни контракции. Клизма не са ми правили аз в нас освен,че от обяд не бях яла нищо а и изпих 2 с.л. рициново масло със сок от половин лимон - действа безотказно, но е доста гадничко. Това ми го каза леля ми която е акушерка в Шейново и тя израждаше бебето. Действало хем като слабително, хем и се получавало по-бързо разкритие от него /не че аз получих бързо разкритие ама поне избегнах клизмата/. В 22.30ч. ме сложиха в предродилно със система и там вече почнаха големите болки. От там насетне непрекъснати и все по-засилващи контакции от които направо към 00.30ч бях вече откачила от болка. Сложиха ми някакви упойващи от които почнах да се унасям от време на време, но пак си болеше и то доста. Към 1 и нещо болките намаляха и почнаха и напъни и болки, но по слаби. Към 2.15 се качих на родилната маса в родилното и продължих с напъните. През това време акушерките ми натискаха корема и ми държаха краката, че аз все ги отпусках. Докато накрая в 2.30ч излеле на бял свят и моето зайче! Знам точно часовете защото пред моето легло имаше часовник който гледах непекъснато. Имам три шева които ми ги направиха при пълна упойка от която се събудих чак в 4.30ч доста замаяна. Последното което си спомням преди упойката беше /освен бебето/, че започнах да треперя цялата неконтролируемо и как обяснявах на всички, че много ги обичам и че сигурно упойката няма да ме хване! След като се събудих бях с лед м/у краката и торба с пясък на корема, пак ми дадоха бебка да я погушкам и ме преместиха в стая. На сутринта към 9 ч. се опитах да стана и припаднах. Така че момичета не бързайте да ставате за да не се ударите и си носете шоколадче и вода предварително. Мен после акушерките до следобяда ме разхождаха с количка да тоалетната и обратно. Целия ден ми беше доста замаян чак вечерта се оправих. Мишлето ми го дадоха за първо кърмене на обяд и неможех да й се нарадвам и да я нацелувам. С кърменето се справих, но ми бяха станали страхотни рани по-гърдите и ги мажех непрекъснато с Дефламол, но за няколко дни минаха и продължихме да се кърмим успешно! Струва си всяка болка която изтърпях за да гушна това малко създание. Макар че хич не беше малко 3.750 кг. и 50 см. Това е за моето раждане. На 7.12. в неделя ни изписаха! Лекарката която беше на смяна и ме израждаше, се казваше Чорбова а двете акушерки - Тошкова и Коричкова и разбира се леля ми която беше постоянно до мен и ми стискаше ръката за кураж непрекъснато!
Това го копирах от темата в която разказвах за моето раждане преди година!





Деница-5.12.2003г.

За идването на Петър на белия свят




Благодяря на Господ, че ме дари с възможността да стана майка!


Благодяря на д-р Маленов, д-р Грънчаров, анестезиолога д-р Недялков, акушерката от предродилна зала Соня Станчева,акушерката Соня от операционната, акушерката Ева Белишка, на всички останали от екипа на д-р Маленов, чиито имена не разбрах и на всички, които се грижиха за бебе Петър през първите 5 дни от живота му.

Ето и нашата история:на 28.07 сутринта с предварителна уговорка за секцио тръгнахме за Св.София(Тина Киркова). Качих се на втория етаж и започнаха подготовките. През цялото време коленете ми трепереха от страх. Вкараха ме в предродилна зала и както трябваше да съм първа за деня с операция, се оказа, че ще съм трета. Още повече се притесних, исках всичко да свърши по-бързо. Оперираха първата жена, моя ред наближаваше. Отиде и втората. Аз вече толкова се срахувах, че не знаех къде се намирам. Дойдоха две момичета за нормално раждане. Докато те получаваха разкритие и стенеха, аз с всяка тяхна конртакция плачех. Беше много стресиращо. И така, изтекоха банките с натриев хлорид, сложиха ми катетър и най-после бях на операционната маса.
Д-р Недялков ми би упойката(аз през цялото време подскачах, като ме боцнеше, как ме изтрая човека-не знам). Акушерката ми помагаше да се задържа свита и ми държеше ръката. Това беше голяма подкрепа за мен.
Д-р Недялков дойде от към главата ми и ми даде кислородна маска. Помолих го да ми даде пръст и държейки кутрето му и маската, аз бях напълно спокойна. След като ми махна маската, го хванах за ръката. От време на време питах къде е д-р Маленов, а те се шегуваха с мен, че нямало да избяга
Докато вадеха малкия от мен, имах чувството, че ребрата ми се стягат и някой ми изтръгва сърцето. Никога няма да забравя това чувство. Беше адски странно, но не и болезнено!
В 11:19 ми показаха най-сладкото същество на земята, приличаше ми на малко, мокро и уплашено врабче и първите ми думи бяха: "На мама пиленцето!", след което се разплаках. След това ми го донесоха облечен и ми се видя още по-хубав
И така...зашиха ме и ме закараха в реанимация. Сън не ме ловеше, чат-пат си поплаквах от умиление. Мислех си, че всъщност напразно съм се страхувала, операцията я преживях, гадното беше в предродилна. Даже се замислих и за второ
Трудното беше на втория ден. Изобщо не можех да вървя, а другите две момичета, които ги бяха оперирали преди мен си припкаха по коридорите. Добре, че беше майка ми, да е жива и здрава, защото седеше по цял ден в болницата и се грижеше за Пепи, а татко му ми помагаше да се раздвижа. Сега вече съм добре и аз припкам

Вече сме си вкъщи, кърмя го(или поне се опитвам), но няма никакъв режим на хранене. Пъпчето му още не е паднало, надявам се скоро. Иначе сме добре, свикваме един с друг...

Така се появи Петър на белия свят.

Дано не съм ви досадила
С поздрав: горда мама Ради и бебе Петър


П.П. Разказа е копиран, не съм го писала отново

Общо взето бременността ми беше лека.Единственият проблем беше бъбречното криза, която направих в 5 месец и се наложи да ме приемат в болница.В Майчин дом.В последствие се оказа, че това ми "посещение" е било от полза - познавах персонала в патологията и обстановката като цяло ми беше позната, защото в 9-я месец пак ми се наложи да лежа там.
Термина ми беше определен за 7 Юни 2003г.Към края на месец Май започнах да имам страхотни болки в симфизата- не можех дори да ходя.Наблюдаващият ме гинеколог каза:"Ми хайде заминавай в болницата, защото според мен си за секцио, пък там да решат какво ще правят".И така 10тина дни преди термина влязох отново в МД.Първоначално докторите решиха да ме оставят за нормално раждане.Повече от две седимици висях там с надеждата най-накрая да родя.Да, ама не.Термина ми дойде, че и отмина, а признаци за раждане нямаше.Въпреки почти ежедневните прегледи за разкритие не получих такова.
В крайна сметка решиха да ми направят рентгенова снимка.Оказа се, че главата на бебето е по-голяма от изхода на таза и в крайна сметка ми плануваха операцията за 17 Юни.Последваха ред изследвания:ЕКГ, консултации с анестезиолог и интернист,тест за антибиотици /или упойки, вече не помня/ и т.н.
На 17 сутринта ми направих клизма /не боли/, за тоалета се бях погрижила сама.Свалиха ме в операционната.След 20 дни престой в болницата и трескаво очакване да родя влязох там с усмивка и облекчение и може би това много ми помогна.Бях много спокойна.Преляха ми 3 банки с нещо /не помня какво обаче/, сложиха ми катетър и дойде ред на анестезиолога.Мисля, че се казваше Ковачев -страхотна мил човек, който през цялата операция ме милваше по косата и ми даваше кураж.В интерес на истината болка вобще не усетих, а по скоро ме беше гъдел от поставянето на иглата в гръбнака.Бях с епидурална упойка.Обездвижих се от кръста на долу и бях в пълно съзнание.
Оперираха ме доц.Чернев и д-р Лачев.Операцията започна.Не чувствах нищо, освен дърапане и теглене на корема, но съвсем безболезнено.10тина минути след началото на операцията анестезиолога ме натисна силно по корема.След минута бебчо проплака.Митака се роди 3800 гр., 52 см.
Подадоха ми да цункам малкото бебче.Беше още топличко и мокро и плачеше.Щом обаче усети близостта ми спря.Бях толкова щастлива и развълнувана, че не можах да спра сълзите.Сестрата, която беше до главата ми през цялото време ми бършеше очите майчински.Бях станала майка.Това беше най-невероятния момент от живота ми.
Докато ме тресеше еуфорията докторите ме шиеха.Процедурата отне към 20 мин.После ме преместиха в реанимация.И от там почна кошмара.Трябваше да остана в реанимацията до следващата сутрин /такава е процедурата в МД/.Упойката ме отпусна.Започнах да чувствам болка.Биха ми течен аналгин за нея.Проблема ми беше обаче, че гърба ме болеше зверски.Исках да се обърна, а не можех да помръдна.При всеки опит катетъра се забиваше в мехура, а операцията ме срязваше.Наложи се да лежа към 10 часа без да помръдна.Цяла нощ гледах часовника над леглото и чакахда дойде сутринта, за да се раздвижа.
Към 9.00 сутринта дойде рехабилитаторка, която ни раздвижваше /Бяхме 5 момичета в ренанимацията/.От там ме качиха с количка на 7-я етаж, където останах 7 дни.Бебето можех да видя чак след обяд.
Практиката в МД за оперираните е следната:Бебето не е при майката.На всеки три часа отиваш и си взимаш бебето да го нахраниш.След 30 мин. го връщаш.Акушерките се грижат за всичко останало.
Отношението в МД, както се знае не е цветущо.Но това не беше от първостепенно значение за мен.Бебето беше най-важно, а там неонатолозите са най.добри.Да чукна на дърво, нямахме никакви проблеми.
Сега отново ще раждам там.
Дано не съм била отегчителна и да съм помогнала на някоя бъдеща мама да се подготви за Великия Ден.Успех!

На 10 декември 2003 в 4 сутринта ми изтече водата. Аз скачам веднага и викам на мъжа ми "Айде да ходиме". А той още сънен:"Какво, къде?". Знам, че ако изтекат водите се тръгва за болницата без значение имаш ли контракции или не. Имало опастност да тръгне пъпната връв да излиза и да препречи изхода. Първо 10 мин не смея да мръдна. След това обаче решавам да вляза в банята за лек тоалет, но там е вече мъжът ми и драйфа и с разтройство, сякаш той ще ражда. Тръгваме с колата за Майчин дом и там ме приемат, клизма (неприятна, но неболезнена, това ви е най-малкия проблем в момента). На прегледа никакво разкритие, никакви контракции също. Качвам се на 3 ет в предродилна зала, там с още едно момиче си правим компания в 5 сутринта. Дежурните акушерки бяха едни млади момичета, много мили и способни според мен. Обясняваха ми, че бавно ще ми стане разкритието, защото е първо раждане, шийката първо се изглажда, а после се отваря. При раждали това става едновременно. Успокояваха ме, изследваха околопродните води с някакъв разтвор за да видят дали наистита са води или аз съм се напишкала (което за мен е абсурдно, мога да направя разликата, но понеже нямах разкритие в началото). Към 7 започнаха съвсем леки контракции на около 15 мин. И разходки, разходки...Залата започна да се пълни, други вече родиха, а аз с 1,5 см разкритие. Към 14 ч ми сложиха система с окситоцин да ускорят нещата. Към 16 ч ми сложиха някакъв антибиотик в системата, защото вече 12 часа бебето е изложено на външната среда и може да получи някаква инфекция. Преди това обаче ме тестваха за алергия към този антибиотик, надраскаха ми ръката от вътрешната страна с малко от препарата. И всичко ми обясняваха защо го правят. Междувременно през час може би слушат тоновете на бебето и следят контракциите, и с видеозон ме преглеждаха, както си лежа. А аз наистина по едно време легнах и не ми се разхождаше, защото контракциите станаха болезнени. А Разкритие 3 см. Едно момиче до мен доста викаше но беше с 5-6 см и й сложиха епидурална анестезия и след 10на мин вече се усмихваше и след 1/2 час роди. И аз като видях това и като се затръшках искам и аз. Те "чакай трябва ти разкритие поне 5 см". Е чака, чакам, и все някой викам да ми види разкритието. А лекарите не се склонни да правят тези упойки, защото родилките стават "мързеливи" и не напъват добре и може да се стигне до форцепс. И акушерките всячески се опитваха да отложат упойката, ама аз инат. А един лекар ме преглежда и ми опипва корема и вика:"кво се оплакваш, малко ти е бебето", а аз "малко ама главата му е голяма"(което си беше така), а той "ти незнаеш какво са контракции", а аз "ти пък много знаеш". Ми мъж, виждал бил той, едно е да видиш, друго е да изпиташ. Най-накрая към 19 ми сложиха упойката в гръбнака, разкритие 7 см боли, боли, не поставянето, а контракциите и че трябва да си неподвижна докато я правят, а мен ми бяха толкова начесто, че едва намерих а време между контракции да я поставят. След 10-15 минути е едно такова блаженство, не мога да ви опиша. Пълното разкритие стана много бързо и след 1/2 час, айде ставай за родилна зала си. Как да стана имах чувството, че бебето ще падне от мене. Те ако падали така, много щяла да им е лесна работата. В родилна зала не напъвах както трябва, не ме болеше, всичко беше една безкрайна нужда да се напъваш, но защо не правех нещата както трябва не знам. Само ми повтаряха, не напъвай в лицето а в дупето. В 20:03 се роди Лъчо 3150, 52см. Аз крещах от радост и ги обичах всичките. Не мога да си спомня имена, съжалявам че не ги потърсих по-късно трези хора. Родих с епизиотомия , не знам колко шева но не е малка. Имам и вътрешни разкъсвания, но са ме зашили много добре, така каза и гинеколожката ми. Докато ме шиеха упойката започна да минава, тя е за около час, час и 1/2. Обаче вече като си родила могат да ти блъскат упойки колкото си искаш. Шибнаха ми една доза лидокаин в тръбичката в гръбнака и продължихх да се усмихвам. И усещах иглата, усещах как ми обираха с нещо остатъци явно от плацента по матката. абе страховито звучи, но не боли, майка му стара и затова ви го казвам. След това ме оставиха в една зала да си почивам, аз тогава започнах да се обаждам на тоя и на оня да съобщавам новината. Към 22 ми донесоха бебо и гушкайки го ни закараха с количката на 12 ет . Казаха ми след 5 часа да стана и да отида до тоалетната. Така и направих, станах си нормално, внимавах естествено, шевовете болят, не можеш да седнеш, пишкаш на няколко струи, но всичко се забравя като го гушнеш мъничето.
По време на престоя в болницата ходете на тоалет или искайте да ви го направят, не се притеснявайте. Много олеква от него. Освен това ако не сте с копринени конци си правете компрес с риванол. Памук, напоен с риванол, увит в марля. Цапа гащите, но нищо. Пръскайте се с Бивацин и бани със смрадлика често и всичко ще бъде наред.
В МД бебетата са при майките, което в началото не ми хареса, защото не можеш да се наспиш, все някое бебе плаче, разплаква и твойто и е едно дондуркане постоянно. Но важното е то да усеща майка си, важно е да се закърми въможно най-скоро, искайте да ви обяснят или покажат акушерките или помолете някоя майка с по-голямо дете. не кърмете под час, а когато се събуди или когато заплаче бебето, сами ще прецените. Съжалявам, че в къщи нямам интернет и не съм имала достъп до този клуб или до информация за кърменето, сигурно и досега щях да кърмя.
В края да успокоя всички, раждането не е страшно, но докато човек не го преживее, никой не може да му внуши нищо.
Друго засега не се сещам, лека бременност и финал на всички. Чакат ви страхотни моменти, аз смятам да ги изживея отново.

абе писна ми един банер не мога да сложа

Извинявайте, малко дълго се получи...
За моето раждане в Окръжна болница – София (сега Св. Анна)

Здравейте,
Бях си обещала и аз да разкажа в подробности за моето раждане, но докато мога да седя мина доста време и събитието някак си изгуби давност за аудиторията. А и честно казано ме вдъхнови разкана за Ню с кифлата – толкова премеждия от една нищо и никаква кифла 
Та по същество:
Изкарах изключително лека бременност, работих до средата на 7-ия месец на пълни обороти почти. Терминът ми беше за 06.06.2004 г. Виждах в тази дата някаква поличба – майка ми и баща ми имаха 30 годишнина от сватбата на този ден и си мислех, че едно внуче би бил най-големия подарък, който бих могла да им направя. А и 15.06 с мъжа ми правехме 2 години... Та и за него бях готова с подаръка. 
За последно бях на мерене на тонове на 04.06.2004 г и с Докторката ми се уговаряхме да идвам всеки ден следващата седмица да ми мери тоновете, защото нямаше никакви наченки бебока да излезе до 06.06. Общо взето и двете бяхме сигурни, че ще преносвам и коментирахме вариантите – дали да се планира секцио след 10 дни или да предизвикваме нормално раждане,а действието се развива някъде към 15,30-16,00 часа. С мъжа ми решихме, че така или иначе ще преносвам, да вземем да пообиколим за бойлер, който отдавна бяхме решили да сложим. Грабнахме крътника за консултант и обиколихме Техномаркет и Технополис. Нещо не бяхме домерили, та не го купихме, а се прибрахме и направихме стройна организация за 05.06, събота. Мъжа ми си беше взел отпуска от понеделника (07.06), за да ме кара по доктори.
Вечерта бях изключително гладна, но в същото време не ми се ядеше тежка храна – изядох близо 2 кг череши и си легнах към 10,30. Така или иначе ставах по 18 пъти нощем, към 2 през нощта ме заболя корема и аз станах да пишкам. И опааааа, изненада – тече запушалка. Не се уплаших, защото имах позната, която 2 седмици след изтичането на запушалката не беше родила, та викам си – скоро ще е, май няма да преносвам много, това е добре! И си легнах, ама нещо ме човъркаше отвътре и реших да събудя мъжа ми, който през сън ме препрати към 9-та глуха да заспивам и че е уморен и ако може да не го занимавам с глупости по никое време. И аз съм заспала... Към 4 се събудих отново пак от болки в корема, бяха като болките ми при менструация та реших, че е фалшива тревога. Нон стоп ми се ходеше до тоалетна, и ставах на всеки 15 минути. Към 6 сутринта вече усетих, според мен, нормална родилна дейност. И отново опит да събудя мъжа ми. Той се опита отново да ме отсвири с въпроса – айдеее, заспивай, но този път вече бях сигурна, че става нещо, та му казах – хубаво, ти заспивай, а аз ще се обадя на баща ми да ме закара до болницата, на което той се ококори и скочи. Пита ме “Ама сигурна ли си???” Беше видимо уплашен. И после добави “Ама ти нали щеше да преносваш?” В този момент контракциите ми ставаха все по-болезнени. И на всяка аз пребледнявах...
Мъжа ми стана, стопли ми вода и аз се изкъпах. Бяха ми казали, че на контракции през 10 минути за по 20 секунди се тръгва към болницата. Обадих се и на баща ми, че ще тръгваме с мъжа ми към болницата, вече беше станало към 7. Майка ми беше нощно дежурство и баща ми й се обади, тя помоли да я изчакаме поне до 7,30 -8. Милата, събудила колежката си, която трябва да я смени, че дъщеря и ражда и към 7,30 баща ми излетя с колата да я вземе. Докато се натуткаме, стана 8-8,15, а аз вече с контракции на 3 минути за по 30 секунди, почти отказвах да отида до болницата с предтекст, че е още рано.Към 8,30 вече бях в Окръжна, съблечена по нощница, междувременно се бях обадила на моята лекарка, която се обади на дежурния екип да ме прегледа и ме помоли да й се обадят след прегледа. Като се обадихме чух само това – 7,5-8 см разкритие, редовна родилна дейност, изпращам мъжа й да те докара. Нпаравиха ми клизма, аз сама се бях обезкосмила и започна едно тичане до едното място. Нямаше тоалетна хартия в тоалетната, та баща ми изтича и ми купи 1 стек кърпички. Майка ми влезе в тоалетната и ме държеше докато се почиствам със студена вода да не падна, че контракциите ми вече бяха доста силни.
Нямаше смисъл да ме слагат в предродилна, директно ме наместиха на апарата в родилна и започна меренето на тоновете. Пукнаха ми мехура.Акушерката ми уцели вената веднага и започна вливане на рингер с окситоцин и 2 кубика бусколизин. Развеселих екипа много, като ми зададоха въпорса – “Колко кг си?” и аз отоговорих “Ами преди да ми изтекат водите – бях 100”. Последва дружен смях и обяснението – ами те водите варират от 200 мл до 500 мл. През целия престой ме поднасяха с изказването.
Моята лекарка ме пита искам ли упойка и аз вече тотално ошашкана й викам – ами не знам... и тя се обади да пита за дежурния анестезиолог. Като чу кой е ми каза – не, не искаш епидурална. А и не се притеснявай, скоро ще родиш. То по-старшното мина вече.
В един момент ме оставиха сама и ми казаха да си викам, да правя каквото аз намеря за добре, но само да внимавам да не падна от родилната маса, че няма да ме връзват за да не се шашкам допълнително и да си мисля глупости. Малко след това – може би 15 минути дойде акушерката, на която поисках малко водичка. Тя съвсем човешки ми обясни, че ми съхне устата от окситоцина в системата, че е нормално, да не се притеснявам и че ще ми донесе марличка да си мокря езика, защото ако ми даде вода стесняваме и без това тесния път на бебчо, който по нейно мнение е големичък и е хубаво да му оставим по-широчко. Докато оправяше втората банка аз изучавах шкафовете, какво има вътре и питах на мен от всичко ли ще ми слагат. Тя ми отговаряше мило, в един момен ме видя, че почвам да се напъвам почти без да искам. Аз й казах, че не чувствам болка, но имам чувстово че ще се изпусна по-голяма нужда. Прегледа ме, изключително внимателно и ми каза, че няма да се изпусна, ами да си сдрържам напъните, че имам още 1 см разкритие да чакам и обикновено то става до 15 мин-30 мин. И ме оставиха пак сама. В един момент влезе акушерката, прегледа ме и извика – аз шийка не напипвам. Целия дежурен екип + моята лекарка дойдоха да проверят и дружно се съгласиха. Започнаха да ми обясняват как да напъвам, обаче аз бях вече ни жива, ни умряла, много ми беше паднало кръвното и не можех. Опитахме пак, нищо. Оставиха ме отново за малко сама. Аз едвам сдържах напъните вече. Само с контракциите, без мое участие главичката вече беше тръгнала да излиза самичка.
В един момент ми казаха, че ако не напъвам ще си задуша бебето. Това доста ме стресна, започнах да правя всичко по силите си, но не и не. Накрая ме свалиха от родилната маса, за учудване на всички аз скокнах като младо яре и продължих да напъвам в клекнало положение. В един момент акушерката викна – хей, качвайте я, че ще роди на пода. Качиха ме, скочиха ми 3-ма души върху корема, направиха ми епизиотомия и едната лекарка ми вика – гледай часовника, за да запомниш точния час като почнете да правите хороскопи. А другата й отговори – гледай, че е ни жива ни умряла, милата аз ще извикам и тя ще запомни. И така... в 11,05 вече се беше родила София, 51 см, 3,750 кг.
Бебката изплака, ама не искаше да реве, та е наложи лекичко да я тупнат да ревне малко. Плацентата се беше отлепила и изпадна цялата веднага. Зашиха епизиотомията, за учудване на всички, вътрешни разкъсвания нямах. Казаха ми какви лекарства да си купя, за да си третирам раната за по-бързо зарастване, но кой да ти помни, имах си едно малко Софийче и бях станала мама. И моята лекарка беше отчела тоз момент, та говори с момичето, с което бях в стаята да ми даде за довечера. И ми подадоха телефона и почна едно звънене... Няма да забравя мъжа ми, който почти се разплака.
Моята лекарка помоли неонатоложката да покаже следобяд бебчо на майка ми и мъжа ми, а и свекър ми и свекърва ми дойдоха с огормен букет цветя...
Искам накрая да изкажа безграничната си благодарност на моята лекарка Д-р Жекова, на дежурните лекарки Д-р Илиева и Д-р Братоева, на акушер Николчева и неонатолога д-р Благоева за изключително човешкото им отношение, компетентините намеси когато беше необходимо и безкрайния им професионализъм.

Здравейте, вече от вкъщи!!!
Най-накрая имам щастието да съм у дома с моята малка слънчева лъвичка!
Щастието ми е неописуемо, радостта голяма, а сърцето ми е разтопено като масло на слънце....

ОБИЧАМ Я!!!! И СЪМ ТОЛКОВА ЩАСТЛИВА!!!!


Сега се нагърбвам с тежката задача да ви разкажа за моето раждане... което както ви обещах изобщо няма да е кратък разказ... така че се въоражете с търпение!

Елена се роди на 11.08.04г. с цезарово планирано 2 дена по-рано сечение. Тя дойде на белия свят, благодарение на изключителните лекари: д-р Рени Ковачева, д-р Григорова, анестезиологът д-р Недялков, акушерките Ели Белишка и Соня???
ЗА КОЕТО СЪМ ИМ БЕЗКРАЙНО БЛАГОДАРНА!!!!!!

Мерките на бебка са 4.1кг, 52 см, 32см обиколка на главата

И така започвам:

Отидох в болницата в 6.30ч сутринта с мама, татко и мъжа ми. Предходната нощ не можах много да спя от напрежението, което ме беше завладяло - само от 1ч до 3ч... Когато стана 3 ококорих очи и зачаках да стане 5ч и да се оправяме за болницата.......
Сърцето ми беше в стомаха..... Шубето от неизвестното беше голямо.... а страхът дали всичко ще мине наред... неописуем.... и въпреки всичко си втълпявах! Ще бъде!!!
Наско /мъжа ми/ вечерта ми помогна да си дооправя "прическата" щото от големия корем нищо се не видеше.... Когато постъпих в приемното Ковачева ахна от перфектното изпълнение на задачата... и ме пита кой ми е направил тоалета.... Нарече Наско "професионалист"
На влизане в приемното сложих джапанките си още отвън - на стълбите в коридора, както ме беше посъветвала ДУЦИ!!! Което е от изключително значение, защото влезнеш ли вътре.... те завихря една.... и нямаш време нито да си ровиш в багажа... нито пък да си сменяш чехлите от навън с джапанки.... ТАКА ЧЕ ТОВА Е СЪВЕТ!!! Слагайте си джапанките още преди приемното!
Бях хем притеснена, хем спокойна, че съм в ръцете на д-р Ковачева!
Тя беше изморена след прекараната нощна смяна и току що излизаше от едно раждане
Измериха ми кръвното - малко високо 140/90.
тоновете на бебето бяха добри. На "магарето" д-р Ковачева видя е разкритието не се е помръднало от предния път - т.е. 1см и че главата е много високо. Т.е. скоро не се очакваше нормалното раждане да тръгне. Измериха ми таза и матката. Направиха ми клизма, която всъщност хич не беше гадна. После отидох до тоалетната, и се измих. Много важно още едно нещо: чехли, сапун, кърпа, и тоалетна хартия имайте отделно в един плик най-отгоре в багажа си, за да може да го извадите без да се ровите, когато влезнете в приемното!!! /това също знаех предварително от Дуци и ми спести излишни притеснения/
Взех си после "чао" с наште и заминах в предродилна. Там имаше една жена, с контракции, чакаща разкритие. Една санитарка ми сложи абокат /система на ръката/, а после ми лисна щедро разтвор отдолу.... бая щипеше - отврат... ама го преживях. После последва слагането на катетъра.... толкова ми бяха разправяли колко е гадно, че чак не ми се стори гадно като ми го сложиха, щото се бях настроила за най-ужасното нещо! После дойде 10 минутно гадно усещане че ужасно ми се ходи по малка нужда.... но отмина ..
На втората влята банка в ръката ми, ме закараха в операционната. Всъщност отидох до там пеша ... Всичко беше като магия и сън... сякаш не аз вървях, а някой друг ме движеше!
Легнах на масата. Анестезиологът Недялков, с бойния прякор даден от мен и Дуци "слънцето", понеже се обръщаше към нас със "слънце" каза да се обърна настрани и почна да ме бучка в прешлените. Пусти му сланинки!!! Не му беше хич леко!
Поизмъчи се бая.... Постоянно ме питаше дали усещам болка... по едно време усетих остра болка към лявата буза на дупето.... и подскочих...., май счупих иглата, защото той поиска нова.... .. Е, най-накрая успя да ми сложи упойката.
за секунди се вдървих..... от гърдите надолу. Изтръпнаха ми краката. Накара ме да си вдигна левия крак - едва едва..... малко го вдигнах. След минута и това беше невъзможно...
Предадох му много поздрави от Дуци, чиято ръка той е държал по време на нейното раждане преди 2 седмици. Той се захили и й прати подобаващо поздрави.
Забравих да спомена, че в предродилното акушерката Ели Белишка ме разпозна, че съм приятелка на Йоана от августинките /на която бяхме на свиждане няколко дена по-рано/ и си приказва приятелски с мен!
Мереха ми постоянно кръвното. Най-ниско падна до 90/60. Накрая беше 110/70, което си беше супер!
ЗАПОЧНА СЕ!
Нищо не усещах, а явно вече ме режеха. В лампата се отразяваше частично корема ми - но и без това нищо не разбирах, та не съм гледала много много. "Слънцето" ме забавляваше. Сложи ми кислородна маска - каза че е важно за бебето. По едно време каза че ще се раздруса масата - да поема дълбоко въздух и да напъвам с корема. Аз слушах и изпълнявах. Това беше най-интересното - все едно вадеха от корема ми извънземно..... едно ръчкане пада, което се усещаше по -особен начин... хем съм аз, хем не съм....Изтръгнаха от корема ми все едно "чуждо тяло". Докато се усетя какво става всички завикаха възторжено - ето я!!! какво хубаво момиченце!!!! Макар и под упойка, трепереща и с едва дочуващ се глас.... такова вълнение ме обзе.........!!!! Сърцето ми се преобърна наново!!! и започнах да хлипам и издавам неясни хълцащи и въздишащи звуци на възторг, нетърпение и възбуда.........
и след миг пред очите ми, в ръцете на Ели Белишка се появи МОЕТО БЕБЕ ЕЛЕНА!!!!!!!!!!!!!!! Моето бебенце!!! Голичко и мокричко!!! Леко синичко! Видя ми се най-красивото и прекрасно същество на земята!!! ТОЛКОВА ХУБАВО!! Ревеше гръмко! Сякаш казваше на всички: ето ме и мен!!! някой да не е чул още?! Аз възторжено й казах: Здравей, миличко! толкова си ми хубава!!! Обичам те!
Анестезиологът каза - 7:15ч точно! А аз цунках беба по мократа още главичка - толкова красива!!!!!!

Лекарите си говореха: ти къде я караш да я целува мокра.... а аз бях безумно щастлива!!! "слънцето" ми избърса устата с нощничката. Отнесоха бебка да я мерят и тоалират. След няколко минути отново я донесоха вече преповита, чистичка и спяща... - с леко синкава кожа, но прекрасно оформено личице и много красиви изразителни устни. Истинска прелест! Казаха, че вече са я показали на Наско и наште, а Насе даже успял да я снима!! Изкефих се от тоя факт. Отново я отнесоха, а мен ме зашиха за около 20-30 минути. Приключи всичко - благодарих им!, казах им че са супер! Питах добре ли ми е беба? Добре е...
Ковачева спомена да не съжалявам че сме се спряли на секцио... с това голямо бебе...
Аз вече треперех от упойката, бях отмаляла, а гласът ми беше много паднал. Закараха ме с количката до приемното да ме видят нашите. Първа ме разцелува мама - доволна и щастлива! После Наско... Хвана ме за ръка... Имаше сълзи в очите... обичам го!
Явно беше доста притеснен от треперенето ми.... Накрая и моя татко ме цунка!
Казаха че бебчето е прекрасно и много сладко! Разделихме се.
Закараха ме в реанимация и ме прехвърлиха на леглото. Бях посрещната от Малко-Коте /Весна от августинките/, която каза - я, това е Колибри от Интернет! Все още трепереща и едва приказваща пуснах СМС-и и получих обаждания от много хора. Обаче ми свърши батерията на телефона, а контактите бяха недостъпни за неподвижната мен. Беше пълно в стаята с момичета - 4 от тях се раздвижваха и заминаха в обикновени стаи. Похвалиха ме, че съм много бодра и контактна непосредствено след операцията. - казаха че те на първия час само почивали.... и не искали на никого да говорят. Бях в реанимацията към 8.15ч сутринта. Към 10ч вече си усещах краката. А към 11.30ч вече се престраших да се обърна настрани в леглото. Бях отново от най-смелите да го направя толкова рано....
Пих антибиотик Зинат - по препоръка на Ковачева и 3 пъти на ден Солпадеин, благодарение на който се разминах с главоболието изобщо!
Биеха ми аналгин за обезболяване и слава богу... щото иначе доста си болеше.
същия ден се родиха поне още 10-15 бебета!!
След прекараните 24ч в реанимация се раздвижих смело смело - дойде Ковачева и тайно ме отведе в детското да видя Ели!!! Видях я - толкова сладка и малка!! Казах й : Здравей, пиленцето ми!!! А д-р Ковачева се засмя - какво ти пиленце - това ни е най-голямото бебе!! тия дни
Заминах във ВИП стая- двойка. попаднах в най-хубавата - голямата! Благодарение отново на д-р Ковачева
След малко настаниха при мен и една мама, току що раждала нормално... с шевове...
И двете бяхме едни картинки....
Много съм доволна от ВИП-а. Идваха през цялото време моите близки, и се чувствах почти като у дома си. Най-важното - бебе Ели, беше при мен! И се учехме да се отглеждаме взаимно.
Държах я при мен и през нощта! А тя беше и все още е голяма кротушанка- само спинка и папка! И почти не плачка!
Докато бях там откарваха бебетата за тоалет по 2-3 пъти... Помолих една акушерка да отида да гледам как го правят. И ми разреши. Измиваха бебка на мивката... после я повиваха и мазаха с разни кремчета... Много се радвам че видях и това!

Е, това беше в "кратце"! Сега се наслаждаваме двете на живота!!! Ей, велико да си мама!!!!!

Ето и нашите снимки!
[линк]
[линк]

За родилното сега ще ви кажа какво аз си носех:

1. Обменна карта
2. Лична карта
3. Направление за болница за раждане
4. Последни изследвания които ми бяха правени
5. Тест за алергии /правен ми от д-р Недялков 1 седмица преди раждането
6. Изследвания на очите /заради което бях секцио/

7. Хавлиени кърпи - една за тяло, една за глава, една за ръце, една за дупе.
8. Джапанки - обикновени без пръст... /като ти е гадно, най-лесно се нахлузват/
9. Сапун, шампоан, малка гъба за къпане, четка, паста, малко гримове, четка за коса, дезодорант
10. GSM и зарядно
11. Тапи за уши /оказаха се супер - в реанимацията през нощта докараха една доста пъшкаща оперирана и тапите свършиха чудна работа - заспах, иначе не можех а имах огромна нужда от сън - ползвах ги и в стаята, когато другото бебе на другата мама плачеше/
12. Тоалетна хартия - на първо време 1, после казах на наште да донесат още
13. Дамски превръзки - стигнаха ми 1 пакет нощни
14. Лигнин - ей тва е супер!!! Най-необходимото нещо - слагах си едно парче върху превръзката и сменях често парчетата, а не превръзките... Лохиите са воднисти и текат често. Лигнина върши много добра работа и за забърсване на устата на бебето, и разни други непредвидени неща
15. Мокри кърпички за ръце. Имах и мокри кърпички за бебето но не ги ползвах.
16. Нещо за четене /бях разпечатала тук от интернет и форумите съвети за кърмене, та си четях тях/
17. Ръкавички за бебето - много се драскат - като се родят са с дълги нокти!! много ценно беше това!
18. Сешоар - ако искаш
19. Огледалце
20. Garmastan - крем за зърната на гърдите - мажех се с него целия 9ти месец, а и сега след всяко кърмене на измити и подсушени гърди. Спестява доста неприятности.
21. Ако си секцио като мен - СОЛПАДЕИН, това е за да не боли главата от упойката, ЛЕПЕНКИ дишащи - за раната - 25см дълги, термометър - там мерят температурата, обаче в определени часове - на мен на няколко пъти се случи през нощта да си мисля че имам температура - удобно е да не се разкарваш да търсиш лекари по никое време
22. Чорапи - ако ще раждаш в студен сезон и жилетка.... на мен не ми трябваха
23. Фотоапарат - аз бях във ВИП стая и мъжа ми идваше всеки ден и снимаше, така че апарата не беше при мен.

Това е което се сещам!!УСПЕХ!

Ето моята история: малко ужасна, но - всичко е добре, когато свършва добре! За да не изплаша бъдещите майчета искам само да кажа, че такива неща се случват много, много рядко и аз просто явно имах да изкупвам грехове... С днешна дата искам да благодаря на доктора, който преживя всичко това заедно с мен- д-р Гунев от Майчин дом, за човечността и доброто отношение в този кошмарен месец и на д-р Михайлов, гинеколог от 3-та градска и хомеопат, който ме доизлекува, за да мога сега спокойно да седя на РС-то :))
И така:

Първо, изкарах много неприятна бременност, бях на лекарства от 3-я до 9-я месец, освен това имах жестока депресия, а иначе съм весел и жизнерадостен човек. Добутахме я някак си до края и така в един хубав слънчев неделен ден, както си спях следобеден сън ме проряза болка в кръста и докато стана от леглото ми изтекоха водите. Веднага звъннах на доктора, който ми каза да си лежа и да му се обадя, когато болките станат нетърпими.
След около 3 часа аз реших, че 20-минутните контракции са наистина нетърпими и така в 7.30 вечерта се срещнахме пред приемното на Майчин дом. Слава богу, че вече бях влизала (в 6-я месец получих кървене и тогава като се озовах в това подземие, с инвентар от 50-те години, изпитах голям шок :) Така че нито се страхувах, нито нищо - дори се радвах, че всичко свършва. Бях се подготвила психически, че ще боли и усмихната очаквах до 3-4 часа да имам бебе. Когато се качих на магарето и доктора с угрижен вид каза - 1 см разкритие обаче наистина ми се стъжни. Направиха ми клизма и след около половин час цунках мъжа си и майка ми и се отправих нагоре.
Доктора, който бях извикала от вкъщи, вече ме чакаше там и нещо обясняваше на акушерките. Настаниха ме в предродилна на 3-я етаж и доктора каза, че поне до 12 часа нищо няма да се случи и че той ще дойде тогава (той беше дежурен предишната нощ и се прибра вкъщи).
Бях абсолютно сама на целия етаж. Играеше се финала на европейското и само чувах как акушерките и дежурните си говорят. В началото ми пуснаха тоновете и след около час една акушерка дойде, махна апарата и каза да се разхождам и да следя на колко време са контракциите. И така се започна най-дългата нощ в живота ми. Контракциите бяха на 7-8 минути, редовни и силни. Тоновете на бебето бяха Ок. Разкритие обаче - никакво. В 11 и половина, когато дойде доктора, имах само 2 см. Той ме успокои и каза да легна и да се опитам да поспя. По това време това ми се струваше невъзможно и имах чувството, че няма да дочакам сутринта от болки - колко съм била наивна... Контракциите се усилваха, а през 2 часа една отегчена и сърдита акушерка идваше да ме види. Дори лингин не ми даде, въпреки че водите продължаваха да си текат, добре че си носех.
Пишех си смс-и с мъжа ми между контракциите, дори си говорих с него, с майка ми, а нощта се точеше безкрайно... Към 2 часа докараха едно момиче, пуснаха му тоновете, веднага я вкараха в операционна за секцио и след 45 минути видях как сестрата носи бебето. Честно да си призная, страшно й завидях - вече се мъчех десетина часа... Доктора се обади още веднъж и един стажант дойде да провери как е разкритието - 2 см и половина... Не ми се вярваше, но въпреки че контракциите станаха на 5 минути, успявах да спя между тях! Представях си, че съм на един от най-хубавите плажове, на които съм била - Какао бийч на Слънчев бряг, как морето е тихо и топло и аз се плацикам, и току се появявя някоя огрооомна вълна, окято ме захлупва - и след нея пак покой. Помогна малко и така изкарах до 5 и половина, когато се появи доктора. Междувременно бях забелязала, че при контракция тоновете на бебето падат до 90, но на прелитащите акушерки и стажанти това не им направи никакво впечатление. Докторката, окято беше дежурна вечерта - един вампир на име Карагьозова, дори не ме поглеждаше, въпреки че виках от болки по едно време - явно обидена, че очевидно имам уговорка, щом съм си извикала лекар от вкъщи.
Щом дойде доктора, ме включиха на система и зачакаха. Контракциите вече станаха наистина непоносими и напарвих разкритие от 5-6 см. В разговорите с доктора между контракциите поисках епидурална - бяхме говорили с него, че ще решим какво да се прави в хода на раждането, но той знаеше, че искам упойка. Той обаче ми каза, че на смяна била някаква много некадърна анестезиоложка и че "само щяла да навреди, вместо да помогне" и аз се примирих, за което съжалявам в момента. Започнаха напъните, понапъвах се малко още в предродилна права със системата в ръка. Междувременно се появи още един лекар, Гърчев, дежурния шеф на екип и ми каза "Какво викаш, мойто момиче - вика се като се прави, не като се ражда".
Към 6 и половина ме вкараха в родилна зала и се строиха моя доктор, още един, един стажант, акушерката и една сестра и зачаха да напъвам. Аз напъвах наистина, в това мога да се закълна, че го правех като хората... Обаче - първо тая акушерка само зяеше "Напъни, не напъваш като хората", защото бебето не искаше да излиза очевидно... На един от напъните втория доктор започна да ми скача върху корема - нещо, което нито си бях представяла, нито чела! Рефлекторно при втория или третия скок успях да го ударя с глава, както се бях хванала за каишите и напъвах и започнаха да се смеят. Появи се и тази Карагьозова, която застанала до главата ми, с най-наглия си тон ми каза "Ама вие защо нямате никакво желание да вземете участие в раждането на вашето дете". Цял живот ще я помня тая реплика, кучка мръсна (с извинение).
Напъвах ли напъвах, а болките бяха наистина кошмарни. По едно време като в транс чух "Тоновете падат", "Приготви вакуума", "Дай ми форцепс".... "Ама има достатъчно място", "Защо става така", "Тя не напъва"... "Ето я главата", "Виж колко е къса пъпната връв, затова е"... Усетих, че бебето се ражда, но не чух да плаче. след малко проплака – беше се родила задушена - и доктора ми каза "Честито, имате дъщеря".
Най-хубавото и важното е, че тя – да чукна на дърво – беше и е добре. От тегленето с форцепса главичката й беше издължена като на Нефертити, но вече се оправи.
След като изродиха и плацентата обаче почна най-големия ужас – 50 минутното шиене без упойка, което болеше много повече от раждането. Толкова виках, че доктора ме помоли да спра, защото ще дойдат шефовете да видят какво става, а аз му отговорих: “Вие какво сте виновен, като пациентката ви е лигла”.
Изкараха ме за два часа в една стая до родилното, после ми донесоха бебка и ни качиха на 7-я етаж. Доктора ми беше уредил самостоятелна стая, което беше нож с две остриета – когато следобяд започнаха т.нар. следродилни контракции, което се получавало чак на 2-ро и 3-то раждане, но аз имах късмета да ги получа на първото, нямаше кой да извика сестра, а аз не можех да стана сама от леглото. А тези контракции мога да ги опиша само като още едно раждане, с напъни и всичко както си му е редът. Когато позвъних на онази допотопна уредба до леглото, сестрата дойде нервна и ми се скара, че я викам по този начин, отказа да ми даде обезболяващо и си замина... И след като звъннах на мобилния на доктора и му казах какво става, пет минути по късно дойде усмихната с катетър и боскулизин  Но защо по този начин!
Вечерта успях да стана и отидох да видя как хранят малката принцеса. (На 7-я етаж в Майчин дом бебетата не са при майките, раждали с форцепси, вакуум, секцио).
После дните се завъртяха – когато започнах да взимам Рая на всеки три часа, имах чувството, че по цял ден се опитваме да се храним. След като не искаше да седи в корема ми и да се роди, бебка отказа и да се храни – нито на гърда, нито с биба, с което преживях още един ужас. Накрая си прояде с биберона, но не щеше да засуче. От тежкото раждане аз пък нямах кърма...
И така пет дни, в които обаче болките не секнаха. Изписаха ме с болки – влачех се като куче с прекършен гръбнак и дори едвам гушках детето, пък за сядане да не говорим. Още пет дни вкъщи, в които обаче болките продължаваха да си поддържат същия интензитет, а аз седях, плачех и гледах как майка ми се оправя с детето. Само благодарение на нейните молби реших да се обадя на доктора – аз си мислех, че така трябва да си боли и че ще мине, а какво било всъщност – епизотомията ми се била отворила и загноила.
Така се оказах още един път в Майчин дом – този път в изолационното отделение. Не мога да ви опиша какво преживях, когато доктора ми каза, че ще трябва да постъпя там и ме съветва детето да остане вкъщи, щом има кой да го гледа.
Приеха ме, разшиха каквото беше останало неразшило се само – отново без упойка – и започнаха да ме тъпчат с антибиотици и да чистят раната. Оказа се, че имам четири вида бактерии – в матката и в раната. А когато постъпвах в болницата, имах много изследвания, микробиологии, секрети от шийката на матката – правени просто профилактично – всичките нормални, без бактерии... Така и не получих свестен отговор откъде са се взели – това било едно от нещата, “за които медицината нямала обяснение”. 20 дни бях с температура, отворена рана и спукани от абокатите вени и насинено от инжекциите дупе. Преживях десетки истории на момичетата в това отделение, където лежат всякакви случаи, пропуших отново... Не исках да си ходя вкъщи и да виждам детето и по цял ден плачех. За една седмица посвикнах, съживих се, вече се чувствах и по-добре и започнах след следобедния тоалет да бягам от болницата и да си ходя вкъщи за по няколко часа. Когато докторката, и.д. шефка на отделението разбра, ме премести от хубавата самостоятелна стая, където пак ме беше уредил доктора, в най-задушната и пълна с две миризливи девойки стая, но и това преживях с помощта на Глейд и непрекъснато течение 
Близо месец след раждането ми направиха т.нар. ререфия – с пълна упойка зашиха отново раната. Отново – още едно “раждане” с всичките му болки, когато пусна упойката. Пак не можех да ходя, пак същото. Имах чувството, че просто няма да издържа на болките и ще се самоубия накрая и само мисълта за малкото ми слънчице ме крепеше. Болките не намаляваха с дните, а в деня преди да ми махнат конците на визитация милата докторка – свестна може би иначе, но стара мома и доста злобна в държанието си спрямо пациентите – обясняваше на някакви стажанти, че тук “можело да се открехне” и “да внимавам, защото се била чудела как да ме събира”. Само това ми трябваше, а и сестрата ми обясни, че “трети път не се шиело и се оставяло на Божията воля”. След тези реплики наистина бях убедена, че ще умра. Вечерта направих хипертонична криза с кръвно 170 на 110 и се наложи да ми бият две инжекции – първата диазепам, втората не ми казаха какво... Слава Богу, че същата нощ беше дежурен моя доктор и той успя да ме успокои, би ми втората инжекция, идва няколко пъти, защото исках да си ходя в 1 през нощта...
На другия ден ме изписаха “здрава”. От раната течеше гной, имаше оток, а по средата на епизотомията – едно топче, което и досега си го има... И пак – никакво сядане на дупето, но поне си бях вкъщи. Лежах и гледах детето, което почти не можах да си позная – беше минал цял месец без мен...
И досега нещо си тече, но – да чукна на дърво – вече съм по-добре. Започнах да пия хомеопатични лекарства, от които първите дни се превивах от болки – целта им е да изкара всичко,което е вътре. Сега вече почти не боли, а аз се моля всичко наистина да свърши добре. Както каза доктора, “страшното за вас вече мина”. Надявам се да е така и никой никога да не преживява подобни истории.
Постинга стана кошмарно дълъг, а спестих толкова много неща – като взимането на кръв без ръкавици, мръсотията, безумното отношение на част от лекарите и сестрите, за които спокойно мога да кажа, че просто не са хора, а изроди.
И досега си задавам много въпроси и не мога да им намеря отговор. Не знам дали има виновен за цялата история, какво и защо се случи, и – пак цитирам доктора – “Защо точно на вас”... Може би имала глава да пати, както казват старите хора.
Но – последно – всичко това си струваше и не съжалявам и за един миг от преживяното, когато погледна как Рая спи и се усмихва.


Рая - 28 юни 2004

Първо малко предистория терминът ми беше за 18 май, но тъй като бременността ми беше проблемна /хидронефроза на десният бъбрек и високо кръвно налягане/ и няколко тежки бъбречни кризи завършващи в болница от началото на 9-ия месец ме викаха на прегледи по два пъти в седмицата. След като влязах в деветият месец/18 април/ ми започнаха леки болезнени контракции, но наблюдаващият ми лекар ми каза, че преди Гергьовден няма да се случи събитието и аз спокойно си чакам да ама не било писано да е така. На 29.04. трябваше да отида на запис на тоновете на детето и тест за упойка/при евентуално секцио/ в Окръжна болница, където работи докторката, която ми проследи бременността. Ставам сутринта, измивам си прозорците и домакинством около два часа след което отивам в болницата много добро състояние на духа и нищо не подозираща какво ще стане тъй като нямах никакви признаци за раждане. Записа на тоновете не беше никак добър и затова направихме повторен, тоновете спадаха до 80-70, което според лекарите се дължало на притисната вена превия от лежането по гръб. Накараха ме да легна на една страна и пак ми направиха запис, но тоновете продължаваха да са ниски. Последва гинекологичен преглед и се оказа, че имам 5 см. разкритие и акушерката в шок и аз също, защото не ме боли нищо освен едно леко напрежение в кръста, което аз си имах от окло 10 дена. Предвид тези две обстоятелства и моята проблемна бременност ми казаха налага се раждане още днес носи си багажа и почваме процедури по подготовка за раждането. в 12.30 ЧАСА МИ НАПРАВИХА НУЖНИТЕ ПРОЦУДУРИ И СЕ ОТПРАВИХ КЪМ ПРЕДРОДИЛНА ЗАЛА. Там едно мамче пищи та се къса, а мен не ме боли като при месечен цикъл. Започнах да се разхождам в коридоро пред родилната зала за да ускоря процеса, но силни болки нямах, а очаквах да е нещо доста по страшно. В 14.00 ми спукаха водите при 6 см. разкритие и ми сложиха една банка с окситоцин. Същевременно тоновете на детето продължаваха да са лоши поради което ми сложиха и тръбички в носа с кислород и ме помолиха да се движа колкото мога по-малко. Епидурална упойка решиха да ми сложат тъй като стойностите на кръвното налягане ми бяха 160/100 и поради опсения от евентуална бъбречна криза в процеса на раждане. По-късно дойде анестезиолога д-р Върляков и ми направиха само тест упоика и вече съвсем не усещах болка, а бях стигнала 7 см. разкритие. В 16.15 имах пълно празкритие и напъни. Малко преди това ми вляха още малко количество упойка с което доста ме зашеметиха и когато се наложи да отида до родилната зала едвам си стъпвах на краката. Под въздействито на упойката не можех хубаво да напъвам или по точно не усещах добре контракциите, а и тоновете на детето съвсем спаднаха.Много бързо целият екип беше до главата ми, оказа се че детето е с омотана пъпна връв и през ръчичките и през вратленцето и няма време за чакане и напани затова ми направиха доста голяма епизотомия при която в суматохата ми прерязаха голям кръвоносен съд/предполагам някоя вена/. От тук ми почна кошмара бебето не изплаква и не могат да го реанимират 15-20 минути. Така се бях уплашила че нямам думи. Так и не ми го показаха,само чух че е 49 см. и тежи 2900 кг. Аз кървя адски много и една суетня настана, но за кратко. Благодарение на д-р Благоева момченцето ми сега е живо и без последици от раждането, а аз благодарение на д-р Жекова съм една щастлива мама. Борбата с мен шевовете и кръвоизлива ми продължи още около два часа, които ми се видяха много повече. Оказа се че имам и разскъване на шийката и упойката ми свърши когато почнаха да ме шият. След като премина действието на упойката почанах да треперя и да повръщам. В това време татито ми успял да се примоли и като ме видя щеше да припадне та в този ред на мисли добрече не беше на самото раждане.В крайна сметка ми поставиха катетър/за да следят излива на урина от бъбрека,който е болен/ и тонове лед с което ми облекчаваха болката. Възстановяването ми е беше трудно и мъчителтно поради голямата загубата на кръв и многото шевове които отнесох, но сега 7 месеца по-късно вече съм забравила всичко и мисля че можеша да бъде доста по сложно и страшно. В болницата бях в стая с още една родилка и ползвахме обща баня с още една стая. Хигиената и персонала са много добри и е много спокойно тъй като няма много родилки. Изписват на 3-4 ден ако няма проблеми. Още един път искам да благодаря на целият екип за бързата реакция и затова, че сега мога да гушкам бебе Петър живо и здраво. Ако не бях отила на запис в този ден абе явно е бебе с късмет.Пропуснах да ви кажа, че той трябваше да е едро бебе а се роди толкова мъничък, че в началото ме беше страх да го пипам /2.9 кг и 49см/. За финал ще кажа, че колкото и да се подготвящ винаги раждането ти е уникално и неповторимо, но си струва твърдо съм решена да повторя след някоя друга година

От миналата Коледа :-) Копирам го както си е в темата.

26.12.03 14:25
Дядо Коледа дойде и при нас!

След като в петък(19-ти) бях имала цял ден леки контракции на всеки час-два, в събота сутринта се събудих от много силни(тогава така ми се стори) болки. Повтаряха се на около 4-5 минути, но реших да поизчакам малко, защото вече на няколко пъти се бях стряскала фалшиво.
Лежах неподвижно около полвин час, но болките не престанаха. Когато станах, за да отида до тоалетната, усетих че нещо тече от мен. Това вече окончателно ме убеди, че е време да се понасяме към болницата. Рабудих мъжа, взех бърз душ, викнахме такси и айде към Шейново.

Там ме приеха, но при прегледа за мой ужас се оказа, че все още нямам разкритие. Болките обаче продължаваха. Правиха ми запис, избръснаха ме, караха ме да се разхождам, преглеждаха ме, правиха ми клизма, пак ме караха да се разхождам, пак ми правиха запис, пак ме преглеждаха, обаче вече всичко ми е толкова мътно, че не си спомням кое в какъв ред беше.

Към два часа следобед вече толкова се бяха засилили болките, че че при всяка следваща контракция се сгърчвах и виех. Най-гадно беше докато ми правеха запис, защото не можех да мръдна от супер неудобната поза. Когато дойде акушерката я питах на кого трябва да кажа, ако искам упойка. Тя ми обясни, че ще го кажа на лекаря, но още ми било рано. Малко по-късно ме прегледаха и се оказа, че съм само с 2 сантимерта разкритие! Когато споменах за упойката, ми обясниха, че се прави поне на 5 сантиметра, защото иначе може да спре процеса на раждането. И така се продължи до вечерта.

Към 7 мъжът ми дойде, за да ми донесе жилетка, защото я бях забравила (естествено!). Така или иначе се разхождах по коридорите (бавничко и с превидане - на контракциите спирах и се хващах за нещо, за да не се строполя), слязох до долу, за да я взема. Когато се върнах, се оказа, че лекарите упорито ме търсят, защото ми било време за следващия преглед. При него се оказа, че разкритието е 4 сантиметра. Попитах дали вече ще ми сложат упойка, а те казаха, че първо ще ми влеят система и след това.

В седем и полвина ме сложиха в предродилна, солжиха ме на апарат за запис, вкараха ми източник и започнаха да ми вливат нещо. Попитах какво е и сестрата, която го слагаше ме погледна, замисли се за секунда и отговори: "Не ти трябва да знаеш!" Сега съм й страшно благодарна за този отговор!
Контракциите вече бяха много силни и при всяха ревях и се превивах. Постоянно питах кога ще ме обезболят. Казаха - към 8, след като се влее системата. Дойде анестезиолог. Много забавен беше, но за съжаление не можах да му запомня името. Обясни ми, че каквото ми каже, това трябва да правя. Приготви се за слагане на епидурална, но когато вече щяха да ме вдигат, някой се обади, че другата жена, която лежеше с мен в предродила е с второ раждане, а на мен ми е първо (предполага се, че тя по-бързо ще роди). Нея не я болеше особено и тя каза, че няма нищо против да сложат първо на мен (сигурно съм била много жалка гледка). Обаче лекарите решиха че така е по-добре и приготвиха първо нея. Тогава дойде лекарката да ме прегледа и се оказа, че от седем и полвина до осем и десет съм получила почти пълно разкритие! Това след като от 8 сутринта до 7 вечерта стигна само 4 сантиметра!

Започнаха да ме подготвят за раждане, не знам какво ми правиха, спукаха ми мехура и други такива. На контракциите ми забраняваха да се напъвам по някаква причина, която не разбрах. Единият лекар каза нещо като "Е, поне го прави добре и като стане време да напъва наистина няма да и казваме как." А докторката вика: "Да бе, тя после няма да го прави правлино" :-))

Много забавно ми стана, нищо че ме болеше. Иначе не знаех много на кой свят съм и много ме беше страх. Краката ми трепереха и като зададох тъпият въпрос "Защо ми треперят краката?" получих най-подобаващия отговор: "Защото раждаш!"

След това не си спомням как ме заведоха в родилна и ме сложиха на магарето. Между контракциите се освествах за малко, но по време на тях беше ужасно. Превивах се и врещях, сега като се замисля и срам ме хваща...
Обаче бебока се роди много бързо след като започнаха напъните. Мисля, че бяха общо три, ама много яки и продължителни и болезнени. Направиха ми епизотомия. Усетих как ме срязаха, но болката беше толкова нищожна на фона на останалото, че изобщо не и обърнах внимание. Мисля, че към края бяха започнали да ми вливат бусколизин, защото ми е много замяно какво стана после, спомням си само как ми олекна в един момент и нещо тупна в тавичката. Беше много тъмно виолетово и чак се изплаших. Попитах защо не реве, а някой ми се ухили и каза:"Ей сега и това ще стане!" И той наистина измрънка. Казаха ми, че е момче, говореха ми нещо, показаха ми го за момент и го отнесоха. Тогава още беше синичък. След това ми казаха, че ще ме шият с пълна упойка и от там нататък всичко ми е още по-мътно.

Помня някакви силуети и някой, който ми показваще нещо ревящо и ми обясняваше, че това е моето бебе, което е мъж, 3.500 кила, 51 сантимерта дълъг. Мисля, че беше същият, който ми показваше някакви сини лентички и ми обясняваше,че едната е за мен, а другата за бебето и че номерът му е 383. Когато по-късно изплувах от много гъстата в по-малко гъстата мъгла, и успях що годе да си фокусирам ръцете, открих, че на едната стои източникът от системата, а на другата имам нещо синьо. Идея си нямах какво е, но знаех, че е много хубаво това, че го има, както и че на него пише "383" :-)))))))

След това се поосвестих частично, вече можех да си вдигна главата, като я подпра с ръка и да различавам силуетите. Имаше часовник, виждах го, но по никакъв начин не можех да разбера колко е часът. После жената с епидуралната, която раждаше с мен (тя родила един час по късно ;-)) беше в моята стая и ми разказваше, че съм питала къде ми е бебето и дали моето бебе реве, но това почти не си го спомням. Помня, че се чуствах като мъртво пияна :-)

Когато можех вече що-годе да говоря, поисках си телефона и някой ми го донесе. Обадих се на мъжа ми, оказа се, че той вече се е осведомил незнайно как за развоя на събитията и даже като му казах, че бебо е 3.600, той ме поправи - 3.500 :-). После и СМС-и съм пускала, ама малко ми се губи какви и на кого.. после по отговорите поразбрах горе-долу :-)

След още малко мъгла започнах да осъзнавам, че в другия край на стаята има бебе. Скоро се появи друга акушерка. Попитах я дали това е моето бебе, а тя ми каза, че моето е малко по-нататък и ми го донесе. Наистина то е мрънкало през цялото време! И като ми го сложиха на гърдите, млъкна! Едно малко, топло, шаващо вързопче! Беше толкова хубав! Първото, което ми направи впечатление беше, че има челото на баща си :-))))))

Малко по-късно ми го взеха, а мен ме преместиха на носилка и ме свалиха в някаква стая. После докараха и другата жена, която раждаше с мен. В стаята имаше още една жена, която беше родила на обед. Не спахме много тази нощ, не можехме да си намерим място. На сутринта доведоха малките и като се започна едно мъчене с манджата :-) В началото беше трудно, ама след няколко носения и с помощта на една акушерка му хванах цаката и малкият сега суче ли суче :-)

От 24-ти сме си в къщи. Първите дни след раждането бях много зле, не знаех много-много къде съм, предполагам заради пълната упойка, но доста бързо се освестих. Още съм благодарна, че се случи така, че не ми биха епидурална. Другата жена след това три дни имаше ужасни болки в гърба. Представям си какво щеше да е, ако покрай болките в шевовете и следродилните контракции ме болеше и гърбът!

В интерес на истината така и не разбрах дали екипът не ми вкара нарочно системата, за да родя бързо и без упойка. Ако е така съм им страшно благодарна! Самото раждане беше точно три напъна, а благодарение на системата те дойдоха много бързо. Само кофти, че трябваше цял ден да мине, за да ми я сложат тая система, но предполагам, че са искали да ме изчакат да видят дали няма само да си дойде разкритието и като се видели, че не става номерът, а аз се мъча, са ме боднали. Някой знае ли какво е "Ringer"? Мисля, че това пишеше на банките, които ми вливаха.

Абе важното е, че всичко мина и бебо е красавец (пу-пу-пу!) и сме си в къщи и той си спинка отатък в малкото сладко креватче, а едната гърда вече ме пробожда леко, защото след малко ще папаме :-)

Докато раждах си мислех, че никога повече няма да го направя. Сега не съм толкова убедена. Много ме беше страх и много ме болеше, обаче вече не помня колко. За това пък помня малкото вързопче, което ми сложиха на гърдите и което в този момент млъкна!
На всяка жена пожелавам това усещане. На всяка жена пожелавам и погледът в очите на още не вярващият татко, който излиза от бебешката стая, поглежда те и казва: "Слънце, той е прекрасен!"

Искам също да пожелая на всички Честита Коледа и още много, много красиви, малки, сладки бебчета! И коледни подаръци поне толкова хубави и сладички, колкото беше моят тази година!
Целувки на всички!

Може да се каже, че бременността ми протече нормално. Естествено не ме подминаха повечето от типичните за това състояние болежки и неудобства – подуване на краката, болки в кръста, киселини, гъбички и т.н., но в края на краищата това беше един прекрасен период от живота ми, по който определено чувствам носталгия и понякога мъничко завиждам на бъдещите мами с големи коремчета.
Терминът ми беше насрочен за 21 септември 2003г. Може би е редно да спомена, че в моя род (от страна на баща ми) бебетата са родени с тегло над 4 кг. Когато влязох в шестия месец, започнах сериозно да се замислям за болницата, в която ще раждам. За големите АГ-та бях чувала доста негативни отзиви и затова се бях насочила към някоя болница с малко родилно отделение. Почти бях убедена, че е по-добре да се плаща на ръка на определен лекар, който да ти обърне специално внимание, но тогава не бях наясно с възможните негативни последици от това положение. Една близка приятелка на майка ми имаше племенница – акушерка в Отделението по патологична бременност във Втора градска. Видяхме се с нея и тя естествено при препоръча за раждане своя шеф – д-р Любомир Иванов. На първата среща докторът ни направи (бях с майка ми) добро впечатление на човек със солиден опит. Увери ни, че нормалното раждане е за предпочитане и че секцио се прилага само при необходимост, каквото беше и моето желание. Цените за първо раждане бяха – 400 лв. за нормално и 500 лв. за секцио. В началото на седмия месец отидох на преглед на ехограф при него. Още тогава той ми каза, че бебето е едричко, но това не ме изненада, тъй като аз съм се родила 4.300 кг.
Одисеята около моето раждане започна в края на август, когато отидох на поредния преглед. Докторът заяви, че бебето е твърде голямо и може да се наложи секцио. Поиска в началото на септември да ме приемат в болницата за няколко дни за допълнителни изследвания. Нищо неподозираща се съгласих. Постъпих на 10 септември в Отделението за патологична бременност. Направиха ми всички изследвания, които се правят преди планово секцио. Всичко беше в норма. Тогава започна атаката. Докторът заяви, че няма да мога да родя по естествен път. Изтъкна един куп причини – нямала съм признаци на прибилижаващо раждане, бебето било много едро, в средата на деветия месец главичката не била ангажирана в таза, а това от своя страна можело да е признак на още един куп патологични проблеми. Изтъкна и че, тъй като имам операция на очите преди 23 години, при нормално раждане може да ослепея, макар че очната лекарка каза, че няма да има никакъв проблем. Тези два дни в болницата изживях голям стрес. Докторът беше решил да ми направи планово секцио, за да не се ангажира в неудобно време и да вземе 100 лв. отгоре, а аз и родителите ми бяхме категорично против. В това отношение баща ми, който не е лекар, но има много силна интуиция, изигра решаваща роля – той просто ми забрани да слушам глупостите на доктора и ми каза да се прибирам вкъщи. Д-р Иванов стигна дотам да ме заплашва, че след като не го слушам, раждането ще се развие неблагоприятно за бебето ми и дори ми каза да си търся друг лекар, за което обаче нямаше време. И така на 12 септември си излязох от болницата по собствено желание, а на доктора казах, че ще му се обадя следващата седмица, за да му съобщя какво съм решила.
Тогава повече от всичко исках бебето ми да реши да излезе и кошмарът най-накрая да свърши. Чувала бях, че голямата физическа умора в деветия месец може да даде начало на раждането. И така на 13 септемри с мъжа ми направихме една дълга разходка пеша от Бъкстон до хотел Родина и обратно. Като се прибрах вкъщи си изпрах единствения панталон, който ми ставаше, като си казах, че на следващия ден няма да излизам. На следващата сутрин (неделя) се събудих в 6 часа от тъпа болка ниско долу в корема като при мензис. Станах и отидох до тоалетна, а тоалетната хартия се оцвети в розово. Легнах си отново и заспах. Болката се повтори в 7, в 8 и после в 9 часа. Събудих мъжа ми и се обадих на мама. Имах усещането, че раждането е започнало. Влязох да се изкъпя и тогава видях, че ми е паднала запушалката. До към 14 часа контракциите зачестиха и станаха на 20 минути. Тогава се обадих на д-р Иванов. Уговорихме се да се видим в болницата към три. Имах 2-3 см разкритие и докторът каза, че раждането е започнало, но може да продължи дълго. Той се прибра вкъщи, а аз останах в ОПБ, за да не слушам крясъците в родилното. До към 18 часа болките от контракции не бяха силни и приличаха на болки при разстроен стомах. Към 19 станаха вече станаха доста болезнени и зачестиха на около 5 минути. Към 20 часа ми поставиха монитор и дежурният лекар каза, че контракциите още не са достатъчно силни. Към 20.40 ме прегледа д-р Желязков и каза, че имам 5 см разкритие. Като преглеждаше документите ме попита защо ме готвят за секцио, когато няма индикации. Към 21 часа се обадих на д-р Иванов и на мама и се отправих към родилното. Направиха ми клизма и избръсване и ме сложиха в предродилна зала. Включиха ме на монитор и на ситема с окситоцин за засилване на контракциите, които според мен вече бяха достатъчно силни и адски болезнени. Всяка следваща идваше като вълна и сковаваше цялото ми тяло. Всяка контракция ми се струваше дълга цял час, а паузата между отделните вълни кратка като секунда. В действителност и двете бяха нормално дълги. От силните болки два пъти повърнах. Раждането ми водеше акушерката Емилия Казълова, която познавах от безплатните лекции на сп. “9 месеца” и с която определено извадих късмет. Към 22 часа д-р Иванов ми спука водите, което се оказа не толкова неприятно колкото изглеждаше. Чак някъде към 23 часа започнаха и напъните, но трябваше да чакам, защото нямах пълно разкритие. В родилна зала ме преместиха към 23.30. Всъщност този краен стадий на раждането се оказа не толкова болезнен, колкото изтощителен. Бебето ми наистина беше голямо и трябваше доста да се напъвам, за да излезе. И така към 0.00 часа (точният час така и няма да го разбера, защото нямах толкова точен часовник) се роди синът ми Юлиан с тегло 4.250 кг и ръст 54 см. Първите думи на акушерката бяха: “Едно дебело момче”. После излезе и плацентата, а на мен ми сложиха пълна упойка, за да ме зашият. Събудих се преди докторът да е свършил и бая ме боля, като особено гадно беше поливането с йод върху раната. През нощта не можах да спя от вълнение и от страх от кръвоизлив, а на сутринта ми донесоха малкото ангелче. Няма да изпадам в повече подробности, а само ще изразя възмущението си от акушерките в Родилното на Втора градска, които по никакъв начин не ми съдействаха да се науча да кърмя детето си. Добре, че седях само два дни в болницата, иначе аз щях да получа мастит, а детето ми можеше да остане без кърма.

Мили мами, ето че намирам съвсем малко време да опиша с няколко думи и за това как на бял свят се появи елфическата ми принцеса. Моята Мария!
На 09 02 2004 г. след предварително и за “последно” уговорено секцио постъпих в Тина Киркова в 13:30 часа. Последваха стандартните рутинни подготовки. После ми поставиха катетър, беше много внимателно и лесно направена процедура и ме включиха на системи задаме “налеят” както се изрази анестезиоложката с течност заради спиналната упойка. След изчакване на три такива и започване на 4-та решиха, че вече съм готова и ме накараха да легна на операционната маса. Тук искам да вмъкна само, че дето ми беше голям уплаха! Нищо страшно не последва. Поставиха много внимателно и напълно безболезнено упойката, като постоянно ми обясняваха какво правят в момента (по моя лична молба, защото така хоне щеше да ме е по-малко страх). Има-няма и няколко минути и започнах да усещам затопляне и странно чувство, като да искаш да си мръднеш пръста на крака или да го вдигнеш, но така и не успяваш. Кръвното се следеше през 3-4 мин. Аз все стрелях доктора с въпроси ама кога най-сетне ще започнете, нали казахте, че ще видя след малко бебето... а той се усмихна и каза “Ами ето я! Имаш си дъщеричка, честито!... сега запомни си номера, защото и на нейната ръка ще сложим същия!” 3465... само това ми се въртеше в главата, а сълзите ми неконтролируеми се стичаха по лицето ми... После пак ми я показаха, но вече измита и повита, доближиха я до бузата ми и усетих най-нежното и топло нещо докосвало се до мен.
Последва една адски скучна нощ в реанимация. Скучна от гледна точка на това, че почти не можах да мигна от вълнение, очакване да ме отпусне упойката и в чакане на адската болка от операцията, която така и не дойде ;-) Мога да опиша болката, като този при месечния ми цикъл... досадна нищо повече. Наливах се цяла нощ с вода и ябълков сок по поръка на лекарите. Спиналната упойка е извличане на спинална течност от гръбнака и вкарване на упойката. Тъй като се нарушава някакаъв баланс заради изтичането на тази течност именно за това се налага да се пият до 3 литра течности. Единствената опасност е адско главоболие в последствие но ако пиеш много вода и сок страшно няма.
На другата сутрин влезе една акушерка и каза “Хайде сега, която мама иска да си види бебето да става” ... и аз като рипнах! ;-) ... Мисля, че доста бързо се раздвижих, дори поканих един доктора на танц...
От там нещата са горе долу ясни. 6 дни в болницата.
Едно огромно БЛАГОДАРЯ на Д-р Динчо Георгиев, на Д-р Киров, на анастезиоложката Д-р Кирова!! Изказвам страхотните си впечатления от персонала на ІІІ-то родилно отделение на болница, за грижите и всеотдайното отношение към толкова много малки душички казали Здравей на живота! На акушер Мария Георгиева и акушер Лили Серафимова. Също така за състоянието на отделението искам да споделя, че съм очарована от поддържаната чистота и уют, който помага много за възстановяването не само на физическото състояние след раждането.
От вчера вече сме си у нас. Мен ме тресе яко на рев, но се опитвам да се държа... всичко ми е толкова странно, ново и отговорно. Цялото това ЩАСТИЕ и смисъл в живота!
Кърмата ми в болницата беше много малко и зърната ми се разраниха. Правихме пробни хранения и беба ядеше средно по 30-35 мл. Сега почва май да идва но още ме е срах от нощите когато плаче, дали се дохранва и т. н.
Тук искам да кажа на всички мами на които по една или друга причина се налага да родят със секцио, че болката никак не е по-голяма от страха. Всичко се търпи и минава бързо. Аз съм 7 ден и утре ще ми махат конците а вече тичам нагоре надолу. Съвет от мен. Слушайте лекарите, и акушерките по-време на самото раждане. Много е важно! Това са хората на които поверяваме живота си, както и живота на най-огромното щастие което може да ни се случи!

Най-сетне и аз да си напиша историята, че все се каня - и все нещо се отвличам.
Аз също като ЕТ бях с уговорка при д-р Божидар Ташков, но за разлика от нея
имах късмет наистина той да ми направи секциото.
Попаднах на него случайно към края на шести месец, бях се запътила при сина му,
който също е лекар в "Света София", по препоръка на една приятелка.
Писнало ми беше от гинеколожката от ЖК, дето и кантар нямаше, и все ме питаше колко килограма
съм.
И на двамата с мъжа ми д-р Ташков ни направи добро впечатление, и още на първата консултация
го попитах дали ще може да раждам при него.
Предварително бях преценила, че ще раждам с уговорка, тъй като заради едно чудовище женско в 13-та
поликлиника, наречено д-р Добрева (хм), пет години не бях стъпвала на гинеколог.
Преценихме, че след като някога се бяхме изхвърлили да дадем по петстотин лева за телефони,
въпросът просто не стои.
Личното ми мнение е, че д-р Ташков определено предпочита секциото като метод.
Така е изродил и двете си деца, а и внучето си миналата година.
Каза ми, че бебчето е големичко, а тазът ми е на границата с тесен, и се реши,
че ще е секцио. Разлика в заплащането между двата метода нямаше.
От това, което чух после в болницата, разбрах, че взима наполовина на това,
което взимат другите за секцио с уговорка.
Специално се усведомих, дали ще е на линия края на август - началото на септември.
Каза ми да му се обадя по което и да е време, ако усетя нещо нередно.
Смятам, че е много свестен, защото ми се наложи да му се обадя заради една позната,
която беше със съмнения за извънматочна бременност в неделя, по време на отпуската му,
и той реагира много адекватно - обади се до болницата, и уреди да я приемат и прегледат
моментално.
Междувременно си кореспондирахме с vini77 от този клуб, с която се оказа, че ще раждаме горе-долу
по едно и също време при доктора.
Уговорихме датата на секциото за 20.08.2004 - и зодията даже натъкмихме.
Така и не усетих нито контракции, нито някакви други неразположения.
Сутринта в 7 се изправихме пред вратата на 2-ри етаж - аз по телешки спокойна, мъжът ми, майка ми
и баща ми - треперещи. До към 8 и 10 приключихме с подготовките и предродилно. Наум си броях - едно препятствие
(клизма) - прескочено, второ(поставяне на катетър) - прескочено... Нищо не беше толкова страшно, колкото си го представях. Измарширувах самостоятелно до операционната зала, свих се на кълбо, поставиха ми упойката - почти
веднага ме хвана. Единственото, което ме мъчеше, беше жестокото падане на кръвното от алергозана, който ми вливаха.
Така ми се виеше свят и ми прималяваше, че си помислих - няма да мога да се зарадвам на бебчо. По едно време чух едно крякане като на жабче - и си викам - я, Марти! 9 без 15 за хороскопа, каза доктора. Толкова бях отнесена от
това ниско кръвно, че ми го донесоха чак след като го оправиха в детското отделение - целунах за секунди меката
като памуче бузка и го отнесоха.. Тати, баба и дядо са го видели първи значи. Майка ми даже намерила
време да се скара на доктор Ташков - нали бебето голямо щяло да бъде, та затова секцио - ами то само 3200,
дъра-бъра два чадъра. Той идва после в реанимация и вика "Майка ти да не е учителка, бе Десенце?".Кавам му, да, ама под прикритие.Ужас, срам ме хвана с тая жена - като решила, че нормалното раждане е за предпочитане, и това си е.
Почти веднага в реанимация се почувствах прекрасно - в момента, в който ми се нормализира кръвното.
Почнах да се помръдвам наляво-надясно веднага, след като ме пусна упойката.
Болката въобще не беше нетърпима, даже се опитах да откажа обезболяващото вечерта, ама една мастита акушерка така
ме натисна, че после тая инжекция ме боля по-дълго от операцията.
Бърборихме си цял ден с другите момичета - бяхме общо 5 секцио за този ден, четох книга, писах SMSi.
Чувствах странна празнота - липсваше ми коремчето, може би защото бебенце беше далече от мен, и още не можех да се
осъзная, че вече ще мога да го гушкам и целувам.
Раздвижих се много бързо, сутринта в 10 и половина направих едно показно кръгче до кафе-машината, да видят
домашните, че всичко е OK. Само дето не пих достатъчно течности, та ме боля главата от упойката, ама се трае.
Преместиха ни в нормалните стаи, и към 1 часа отидохме да си взимаме бебчетата.
Бутам си го аз с количката мойто Мартинче - №9402 - едно такова с косми по ушичките и смръщено, и
си казвам - това е най-голямото щастие на света! Може би защото бях подготвена, може би защото бях позитивно
настроена, а и защото д-р Ташков е спец - болката е последното нещо, за което се сещам.
Спомените ми от "Света София" са само положителни, пожелавам от сърце на всички бъдещи майчета такава прекрасна
бременност и раждане като моето!

Почти целия девети месец прекарах в Патологията на Майчин дом (на седмия етаж) – бях вдигнала високо кръвно. Много се надявах да ме пуснат след седмица (влязох в самото начало на 9-тия), уви! Ужасно ми беше дотегнало, но стисках зъби, още повече, че бях развила невероятна параноя, та ми идваха добре непрекъснатите наблюдения и прегледи…
Терминът ми беше за 28.02.2004, датата дойде и отмина, признаци за раждане – нъц. Обикалях като кон около болницата. На бебка си й беше добре вътре и не ще! Тъкмо докторът почна да мърмори за индукция и през нощта падна тапата. Знаех, че не е гаранция, но малко се поуспокоих.
На 3-ти март в ранни зори нещо ме присви коремът. Бях питала акушерките може ли да не разпозная контракциите, те ми се смеят и викат Ааа, ще ги познаеш…На 10 минути, като лека М болка ги чувствах. Мъжът ми беше при мене и аз му викам Че то това ли е, ми никакви проблеми няма тогава! Привикаха ме за запис на тоновете, пуснаха и джаджата, която записва контракциите и акушерката изумя: на 4, не на 10 минути както аз ги чувствах, силни, чудесни контракции. Викнаха лекар от родилна зала да ме прегледа, разкритие 2 см.
Разкарах мъжа ми да не създава суматоха, направиха ми тоалет, изкъпах се, взех разните неща от сака (вкл. и пакета памперси, как ми се сви сърцето тогава…) и тръгнахме с акушерката долу. Тя готина, похвали ме, че се държа (а мене просто не ме болеше много), пък аз се молех само да не ме върнат пак на 7-ия етаж (едно девойче така три пъти, ужасно ми се стори!).
Към 16 часа вече бях в предродилна зала. Бяхме общо 5 жени. Тичах до тоалетната през пет минути, разхождах се, а сърцето ми свито на запетайка. Болките малко се усилиха, но съвсем търпими. Запис, туширане, разкритието почти не мръднало. И вече към 18 разбрах колко боли! А пък аз съм свикнала на болка, не съм глезла, но ми дойде малко нанагорно. Бях предупредила, че не искам упойка, така че можех само да чакам следващата контракция и да се чудя къде да се скрия и няма ли начин да избягам от нея. Всъщност хубавото беше, че имаше смисъл от цялата тази болка – разкритието вървеше вече като по учебник, аз се разхождах докато имах сили, после се предадох, легнах и започнах да вия… беше суперстранно, щото предродилна зала е сравнително голямо помещение и се чувствах малко като на сцена, доста театрални ми се сториха стоновете ми по едно време, но нали аз си знам, че бяха съвсем риъл…Акушерката ми сложи някаква обезболяваща инжекция в дупето, от която леко ме унасяше между контракциите, друг ефект нямаше. По едно време нещо плисна между краката ми, тогава вече толкова се уплаших, никога през живота си не съм се страхувала така. Знам какво се случваше, знаех, че всичко върви чудесно, но ме обзе ТАКАВА ПАНИКА!
По едно време започнах да усещам напъните (точно като силен позив за ходене до WC по голяма нужда), трябва да ви кажа, че импулсът да им се поддадеш е много силен, но точно тогава може ужасно да се разкъсаш, така че дишайте, задържайте, правете всичко, но само не напъвайте преди пълно разкритие! Малко преди да влезем в родилна зала тоновете на бебето паднаха, настана голяма лудница, насъбраха се де що лекари и сестри имаше, тоновете се нормализираха и ме отведоха в залата към 23.15 часа. В съседния бокс раждаше още една жена. В този момент трябва точно да се изпълняват указанията на екипа.
За мене беше голямо облекчение да мога вече да напъвам, да правя нещо, а не само да понасям болката, още повече, че конктракциите вече не бяха толкова ужасни. Пък и оставаше толкова малко до срещата ни! Беше голяма лудница, не си спомням нищо конкретно, само че по едно време една от санитарките ме придържаше през раменете, за да напъвам по-добре. Друго, което си спомням е, че си казах, че ще изпуснем такава хубава дата за рожден ден, ако не се постарая повече… И така, след три натискания на корема от шефа на екипа и след напъните ми, в 23,35 усетих нещо мокро до десния ми крак и след малко най-сладкото ъгааа, ъгааа. Равносметката: живо и здраво момиченце, красиво, разбира се!, 3500, 51 см., мама с три външни шева и най-щастлива на света. 15 минути по-късно вече се обаждах и пращах съобщения. Раждане без уговорка. Още веднъж специални благодарности за д-р Илиев, д-р Начев, акушерката Снежана… Добро и професионално отношение на екипа, никакви инциденти. Единственото нещо, което бих променила следващия път (дай, Боже!): присъствието на мъжа ми. Щеше да ми е голяма упора!
Искам да ви кажа, че раждането на детето ми е най-удивителното нещо, което ми се е случвало и един от най-най-хубавите ми спомени

Първо искам да изкажа огромните си благодарности на Д-р Георгиев,д-р Георгиева и д-р Яков,които направиха възможна появата на бял свят на моя син-Габриел
Родих секцио.Операцията беше планирана за 24 септември 2004.На 20-ти обаче получих болки с втвърдяване на корема.Обадих се на доктора си и той ме извика да ме прегледа.Към 18.40 отидохме да ме види.Оказа се,че имам 1,5 см разкритие и е малко вероятно да изчакам уречената дата.трябваше да се кача в отделението.Приеха ме и ме подготвиха.Беше ме страх ужасно много от всичко-от упойката,от това,че няма да си чувствам краката(аз бях със спинална аналгезия) от това, дали всичко с детето ми ще бъде наред.....
Поставиха ми упойката,която сама по себе си не болеше,но усещах когато ми вкарваха медикамента- все едно някой ми дърпа нервчетата като струни.....Хвана ме много бързо.Докато разбера операцията вече беше започнала.Чувах като си говорят тихо и тракането на инструментите,но всичко стана толкова бързо и безболезнено,че няма на къде повече.....
В 19.30 часа станах МАМА.Габриел се роди 3440,51 см.
Лекарите в Майчин дом са страхотни професионалисти и старахотни хора.
Момичета-вие,които сте решили да раждате в Майчин дом-късметклийки и щастливки сте!Ще получите най-добрите грижи от най-добрите лекари!
Успех на всички на които им предстои и още веднъж-БЛАГОДАРЯ на д-р Георгиев

Когато бях бременна, ми беше много интересно да чета различни истории за раждания, с надеждата, че ще видя, че не е толкова страшно. Ще опиша как родих в Шумен, защото някои мами от там може да се интересуват.
Нямах уговорки и такива неща (знам, че в Шумен уговорката струвала 200 лв). Само дето свекърва ми имаше позната акушерка и я помоли да дойде, когато ще раждам, но това не помогна особено. Иначе се случих при д-р Кузманова. Доволна съм от нея.
Раждането беше нормално. Водите ми започнаха да изтичат по малко няколко дена преди това и се чудех от какво е. Ходих на лекар, каза, че всичко било наред и сигурно се изпускала урина. Успокоих се, и без това имаше още 2 седмици до термина. Но на следващата нощ започнаха леки болки ниско долу през определено време. Бях чела много за ражданеия, но нали не съм го изпитала - реших, че е нормално за края на бременността, взех 2 но-шпа и болките минаха, заспах. През следващия ден пак ме наболяваше от време на време и се попритесних, но нищо не стана. Едва на следващата нощ болките започнаха на определен интервал - 15-20 мин. Не бяха силни. Пих пак но-шпа с надежда да поспя, но този път не минаваха. И след всяко наболяване изтичаха по малко води. Чудех се какво става. Едва на сутринта към 5 ч. се реших да отида в болницата. Не ме посрещнаха особено приветливо - на всички им се спеше и не им беше нито до прегледи, нито до нищо, но извикаха все пак д-р Маринова, прегледа ме (полузаспала) и едва тогава всички води изтекоха. Казаха, че ще ме приемат.
Качиха ме горе (мисля, че беше на третия етаж), и след обичайните процедури по приемането ме приеха в предродилното (макар че отначало ме бяха зарязали и се чудех къде да отида). В предродилното имаше може би 8 легла, нямаше други раждащи в момента. Оказа се, че съм имала 4-5 см разкритие и се поуспокоих, че не боли чак толкова. Но все пак бях уплашена от неизвестното и треперех, може би затова контракциите бяха слаби и неефективни. Наложи се да ме сложат на система с окситоцин, дадоха ми и кислородна маска, защото бебето страдаше, пулсът му беше много усилен. Беше около 6 ч. сутринта. Постепенно увеличаваха капките окситоцин, усилваха се и болките, но макар и доста неприятни, не бяха нетърпими. В Шумен не слагат епидурални упойки, освен мисля, при секцио. Сложиха ми само бусколизин венозно, но това само ме замая и устата ми пресъхна, та я овлажнявах с напоена марличка.
През може би 2 часа ме преглеждаха, за да проверят разкритието. През повечето време акушерките седяха отстрани на леглата и си бъбреха, без да ми обръщат внимание, докато се мъчех. Само една акушерка, туркиня, но не й помня името , ми говореше успокоително от време на време.
Когато разкритието беше пълно (към 14 ч.) ме преместиха в родилната зала. Дадоха ми в ръцете едни каиши и казаха да ги опъвам и да се напъвам силно. Напъвах с всичка сила, когато дойдеше контракция, но според тях не съм се напъвала въобще. Беше болезнено, а и аз се страхувах от разкъсвания и може би затова напъните бяха неефективни. Те се ядосаха, че "ще стоим тук до утре". Накрая ми натиснаха силно корема, чух, че казаха: "Направете я тая епизиотомия", и не усетих после нищо, само по думите им разбирах, че бебето се ражда, може би "изскочи като тапа", както се казва. Накрая излезе, прерязаха пъпната връв и си отдъхнах. Не ми го показаха веднага, а чак след като го измиха и повиха.
Последваха още няколко натискания, за да изкарат плацентата. После ме шиха почти час, защото по техните думи, понеже не съм напъвала, съм имала страшно много вътрешни разкъсвания. След всичко ми сложиха една торбичка с пясък върху корема и ме оставиха да лежа може би 2 часа. Накрая ме свалиха от стола, отидох до инвалидната количка и ме закараха в стая на горния етаж. Слязох от количката и се чувствах нормално, с изключение на болката от епизиотомията, жаждата и глада. Сложиха беба в нейното легълце и тя веднага заспа.
Като най-неприятно от всичко обаче си спомням безсънието, защото беба по цял ден спеше, а през нощта ревеше. Неприятно беше и че хигиената не беше на най-високо ниво, също и храната, затова майка ми и свекърва ми носеха всеки ден ядене.
Закърмих беба за пръв път след 6 часа (кой знае защо). Една сестра горе-долу ми обясни как се прави. Караха ме да се изцеждам, за да тръгнела кърма, но аз много не ги слушах , но така или иначе кърма си имам и до днес. Общо взето не ми обясняваха какво да правя с бебето, сякаш че знам всичко. Отношението им не беше на ниво, повечето от тях се държаха сякаш съм нищо, но престоят ми поне беше кратък - 4 дена (по принцип са три, но тогава измислиха някаква инфекция на беба, каквато всъщност нямаше).
Това е най-важното, което си спомням за раждането ми в Шумен.