Всичко започна на 7 декември в 3.30 след обяд, в 37ма г.с. Тъкмо почистих кухнята и реши4х да си поспя на обяд за малко почивка. Говорих по мобилния със сестра ми и се настаних удобно... И хоп... нещо потече. Едвам отидох до тоалетната, защото водите ми изтичаха със страшна скорост... Поосъзнах се малко и слава богу че мъжа ми беше в къщи и двамата започнахме да опаковаме багаж. Добре че си бях изпрала някои неща за болницата и направо ги напъхах в сакчето. Толкова се бях шашнала, че се въртях като муха без глава и нищо не можех да направя. Цялата треперех от вълнение, страх, очакване... и изобщо беше абсолютан суматоха. Обадих се на доктора да го питам какво да си взимам за болницата, обадих се и на сестра ми да й кажа че се започва но й казах да не казва на родителите ми докато не се разбере кога ще раждам.
И така... потеглихме. Приеха ме, обръснаха ме, направиха ми прословутата клизма – всичко това без въобще да се усетя, стана толкова бързо, а пък и аз бях още много ошашкана. След това ме вкараха в предродилна, за да премерят тоновете на бебка... Там имаше 3 мами на системи. Две от тях бяха супер кротички, а третата издаваше само леки стонове. И аз си казах – абе явно не е толкова страшно. Не е ли!?.... Настаниха ме в една стая, точно срещу родилните зали, с още едно момиче с изтекли води и ни казаха да чакаме – ако започне родова дейност започне, ако пък не на сутринта ще ни я предизвикат със системи. Другото момиче беше там от предния ден и роди същата вечер. Тя си имаше контракции и доста разкритие, така че й включиха системите чак накрая и роди без въобще да я усетя. А пък аз.... откарах си цяла нощ. Опитах се да поспя, но имах контракции на 5 минути и спането не беше много успешно.
На 8 декември сутринта, в 7,30 ми включиха системите – 0 см. разкритие за мой ужас. В 8,15 контракциите станаха болезнени, но търпими. Разкритието идваше много бавно, а аз си крещях на воля. Направо се чудех на онези жени от предния ден – как така не издаваха нито звук!? Една докторка влезе и попита акушерката – “Тя с колко разкритие е?” и като разбра, че съм само с 2 см. каза “Ужас! И толкова много викаш??” Ми такава съм си. Не ми пукаше, че викам – просто си ме болеше. Беше ме страх от болката следващите часове, защото не знаех колко време ще продължи и колко силна ще бъде и само разпитвах. Те ми казаха, че ще получавам по 1 см. разкритие на 2 часа, което ме хвърли в абсолютен ужас.... За щастие имах по 1 см. на час. В 13.00 часа вече не издържах. Молех за упойка, но те ми казаха, че бебка не е слязла достатъчно ниско и има опасност да не мога да напъвам достатъчно, за да излезе. Една от акушерките, Роси (да е жива и здрава!!!) ми държеше ръката през цялото време. Тя ме разубеждаваше да си слагам упойка и ми обещаваше, че до 15 часа ще родя... След 14 часа ми се губят спомените и мислите. Болеше ужасно, без почивка... На няколко пъти само дочух Роси да ми казва, че съм я насинила и да престана да я ритам :І По едно време дойде и докторката – д-р Панова. Провери ми разкритието – 7 см. – щях да умра.... И започна да ми прави разкритие с ръка... за 5 минути стана 9 см. Каза ми като усетя напъване да кажа.... и да почваме раждането. И така – след 20тина минути, в 14,45 родих Анна. Просветна ми пред очите, а след няколко минутки ми я донесоха – малка, мокра, ужасно хубава.... Тогава всичко забравих – моето ангелче просто изтри последните кошмарни часове от главата ми.
Зашиха ме и ме сложиха на количката. Закараха ме до изхода и там се видях с мъжа ми. Като видях очите му се разплаках от вълнение.
След това се започна големият кошмар. Бебка беше родена по-рано и беше на системи за два дена. Това ми попречи да я слагам да суче, а на 3тия ден гърдите ми се напълниха с кърма. Понеже каналите ми бяха тотално запушени гърдите ми щяха да се пръснат. Биха ми инжекция за отпушване и полека лека започнаха да се освобождават. На следващият ден ми дадоха бебка, но тя не искаше да суче, защото беше свикнала на шишетата с които я хранеха.. Изживях един малък кошмар – препълнени гърди, бебка не иска да суче и същевременно плаче от глад... И аз си ревях заедно с нея, а от болницата няма кой да ти помогне. Полека лека тя започна да суче, аз си цедях гърдите и се виждаше светлина в тунела. Да ама не. Вече 5ти ден, а аз си кеся в болницата – бебка има жълтеница. Изписаха ни на 8мия ден. Няколко вечери подред си ревях – имах само едно запарващо легло, ужасно метално шкафче и бебка, която трябваше да гледам в полеви условия, без какъвто и да било режим на хранене, спане и будуване. На изписването бях ужасно недоспала, изморена, гладна и жадна за домашен уют. Бях и много щастлива, защото най-накрая бяхме заедно с тати и бебка и някак имах неговата неимоверна подкрепа за всичко което правех – кърмене, спане, будуване и всичко.
И така се започна нашето гледане с бебка... Сега, за съжаление тя се опитва да се отбие, а пък и на мен кърмата ми е много малко, та трябва да я дохранвам. Но педиатърката ми се струва жена на място, така че ще имам и нейната покрепа.

Ами това е. Стана доста дълго, надявам се не досадно

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Докато се рових в архива попаднахи и на моята история. Копирам я както си я почувствах и написах преди година:

"Ето ни отново - вече сме две - мама и малкото бебче Виктория. Тя сега сладичко спи след като сука близо половин час, а аз ви пиша права, защото все още не мога да стоя на задните си части. Щастлива съм! Едва ли не го знаете, но ми се иска да ме чуят повече хора - прекрасно е да имаш детенце. Това е най-големият дар, който ми е правил живота. Кукличката ми е прекрасна и тепърва ще ме учи да бъда майка. Моля се само да ми расте здрава и щастлива. Благодаря на всички вас за подкрепата и милите думи.
Раждането беше трудно. Болките ми започнаха рано сутринта на 03.10. Чувствах се във възторг, че денят на срещата ни е настъпил. В 19:30 ч. постъпих в болницата. Спукаха ми водата и контракциите се засилиха. Траяха дълго.... Когато ме вкараха в родилната зала, с пълно разкритие беше полунощ. Не успявах успешно да напъвам и тоновете на бебчо започнаха да падат. В миговете на напън, на три пъти изпадах в безсъзнание и ме поливаха с вода, удряха ми шамари. Всички видимо бяха притеснени, а аз изтощена. Горкичкото ми детенце, и то се мъчило в тези мигове, а това е най-гадното, но мина....... Когато споменаха думата Форцепс, изтръпнах и на следващата контракция дъщеричката ми се роди - 3750 кг, 52 см. в 00:50 ч. Излезе с увита пъпна връв около вратлето и с рачичка долепена до главата. Точно като победителка. Получих доста разкъсвания, а и предварително бях срязана. Но бях щастлива. Доктора не посмя да ми сложи допълнително упойка при шиенето, защото го притесняваха припадаците. И така със стискане на зъби изтраях двайсетина шева. В главата ми непрекъсноо се въртеше мисълта как е дъщеричката ми. Показаха ми я само за миг, а така ми се искаше да я гушна. Първата вечер прекарах под наблюдение в така наречената Черна стая, заради силни кръвоизливи. Изживях раждането наново, плаках доста, целувах номерчето на ръката си, броях минутите до утрото когато казаха, че ще ми донесат детенцето. На другия ден минаваше обяд, а никой не ми донесе дъщеричката. Казаха че ще я оставят още един ден под наблюдение. Изживях го кошмарно. Плаках цяла нощ. Другият ден беше светъл за мен, защото гушках малката си принцеска. От тук на татък, всичко ми се виждаше в розово. За АГ болница Варна, не искам да ви пиша, защото съм страшно разочарована, от отношението на акушерките към тези крехки същества - децата. В тях нямаше грам топлинка и обич, повечето явно си бяха сбъркали професията. Разбира се намираха се и изключения. Стига толкова, вече мина и съм щастлива. Пожелавам на всички майчета на които им предстои раждане, да мине леко и безпроблемно за тях и дечицата им. Не се плашете от моята история, защото докато аз раждах шест жени дойдоха и родиха. Все леки раждания. Така че, хора различни, болки различни, но радост една и то ОГРОМНА."

Вики

здравейте, момичета!
бях си обещала, че когато родя ще напиша разказ за раждането ми, както и да протече то, защото за мен беше много ценно да чета такива разкази през бремеността. особено когато говорим за леки и безпроблемни раждания, за каквото ще ви разкажа. да чета такива истории ме зареждаше с такъв оптимизъм и се надявам да вдъхна кураж на всички бъдещи майки, че раждането може да не бъде страшно, да боли поносимо и да свърши бързо както беше при мен.
на 23-ти ноември, когато пренасях бебето вече с 5 дни при поредния запис на тоновете се оказа, че те не са добри. предложиха да ме приемат в болницата, за да следят нещата - да направят още два поредни записа в 16 ч и в 20 ч. до този момент се чувствах чудесно, аз по принцип изкарах прекрасна бременост, без никакви оплаквания, подувания, болежки и безсъние, като качих само 8 кг. нямах никакво разкритие на прегледа преди 4 дни, нямах никакви контракции и чувствах малкото човече да се движи съвсем нормално в мен. в онзи момент приех с голям ужас и тревога този лош запис на тоновете, който по-късно вечерта след последвалинте два прегледа беше съвсем ок и се оказа, че сме хванали джуджето в момент в който е спял и затова тоновете излезли тревожни.
първата вечер изкарах в Паталогично отделение във Втора Градска болница - там е чудесно, докторите и сестрите са мното мили и отзивчиви, а самата обстановка е учудващо добра. чисто и уютно е и въпреки това си е страховито да лежиш в отделение с такова име, не го пожелавам никому. запознанството ми с момичетата, които лежаха в отделението и разговорите с тях след вечеря ми помогнаха да приема по-леко висенето си там, което до този момент така и не разбирах за какво точно е. знаех само, че на другия ден ще ми пускат тест система, за да видят как бебето реагира на изкуствено предизвиканите контракции.
изкарах нощта в болницата отново без контракции и болежки. и така дойде сутринта на 24 ноември, в 6 часа ме събудиха за клизма, която не е никак неприятна, нито боли, нито нищо :) после тоалет, взеха ми кръв и зачаках. към 9 и 15 дойде моя доктор и ми направи преглед за разкритие при което - ЧУДО :) доктора се усмихва и вика: "абе, душанке, ма ти раждаш без да гъкнеш, имаш 5 см разкритие, бързо към родилно отделение.". направо се смаях. без болки, без никакви контракции - как е станало не знам : )
две сестри ме придружиха до родилно и ми носиха багажа. настаниха ме в предродилна зала и в 10 часа ми включиха система с окситоцин. нямах никакви болки и водех около 20 минути разговор с мъжа ми по телефона, докато запознах да усещам болки при контракциите, но те бяха съвсем леки - тези при мензис, които съм имала понякога са били далеч по-страшни. малко след това дойде доктора и ми спука мехура - неприятна процедура с една ножица и някакво остро нещо, но не се умира де, а и е за секунди :) каза, че имам вече 6 см разкритие. после контракциите учестиха, но докато почнат напъните така и не усетих някаква болка, която да е ужасяваща и да не се търпи. към 11.30 вече имах 8-9 см разкритие и болките станаха доста гаднички най-вече заради напъните, които всячески трябва да укротяваш, за да не се разкъса шийката на матката. биха ми бускулизин и ми сложиха още нещо в системата, но не знам какво беше. дадоха ми и райски газ. този период от 40 мин. всъщност беше най-неприятния момент от раждането. мила акушерка стоеше непрекъснато до мен и ми напомняше да дишам и да не напъвам като ми държеше краката разтворени, за да си проправя бебето път през таза както тя се изрази. по едно време ме поглежда и вика "лелее, бързо, главата се подава, виждам я" :) помогнаха ми да отида до магарето в родилна зала и за се кача. спомням си, че имаше много хора над главата ми и като ми казаха да напъвам аз само това и чаках :) това си е направо облекчение след толкова стискане :) по това време някъде ми обезболиха таза, резнаха ме, за да не се разкъсам, аз предварително знаех и си бях говорила с доктора ми, че предпочитам епизиотомията пред неконтролируемите разкъсвания. с три или четири напъна в 12.30 ч. моя бебчо Николай излезе със своите 3300 гр, 50 см:) целия екип бяха страхотни и аз еуфорично им обяснявах колко ги обичам :) с едно натискане на корема плацентата последва бебето и малко преди пълната упойка за шевчетата ми го дадоха на гърдите да си му цункам нослето. после съм спала блажено, събуждането от упойката беше много приятно - всичко беше в розови цветя и балони :) занесоха ме с носилка в коридора, където видях мъжа ми и баща ми, а една акушерка донесе бебчо и им го показа. след това повисях в коридора 2 часа, разговори по телефона и въобще се чувствах чудесно.
на 26-ти се прибрахме вкъщи със страхотни спомени от екипа, които са истински професионалисти и от отношението на всички в болницата. още на кантара в родилно разбрах, че съм свалила всичките 8 кг от бремеността, а днес установявам, че вече съм 2 кг под теглото си отпреди да забременея, ама то е от безсъние и от доста тичане по бебока :)
накрая ми се ще да пусна стихотворението, което мъжа ми написал за мен, докато съм била в болницата. държа да кажа, че той е доста далеч от поезията като цяло :)) просто е един здраво стъпил на земята инженер:

Няма спокойствие за тази моя глава!
Ах, какво ли правят мой'те бебета сега?

Малкото ми бебче да не би да е самичко?
Огладняло ли е? Има ли си всичко?
Ясно е, че с нищо не мога да помогна, но
Така желая до двама ви да се домогна!
А и на входа на санитарката ме погна...

Ето идва поредната новина -
Дълъг ес-ем-ес изпълнен с топлина!
Идва той да сгрее сърцето на татко
На малкия дисплей, макар и за кратко.
Стига ми вече таз телефонна изповедалня,
Трябват ми и двамата - в нашата спалня!
Вече няма празно креватче да има, а
Едно спокойствие насред лютата зима.
Няма притеснения за мама и татко,
А пък бебо иска вече да е батко!

Лежа самотен и нетърпелив,
Юргана ме прави и малко мързелив, но
Близо е края на моето страдание
Очаквам изписване - от голямото здание.
Вече се чудя дали ще съм в съзнание ...

И ето идва най-щастливия ден,

Няколко дни след като бебо е роден.
Аз искам вече памперсите да обслужвам
Шест пъти на нощ до бебо да се събуждам.
Естествено, че с Мумката* над него ще бдим,
Та и график ще има кога двамата да спим!
От сутрин до вечер ще има нов режим :)

Мумката бебо ще кърми и гушка,
А пък Чочко* всички ще държи на мушка.
Леко да стъпват и нас да не смущават
Когато ги повикаме, тогава да се отзовават ...
Обичам ви безумно и страшно ревнувам,

Само да сте ми здрави аз ще бленувам.
Ъп-грейда на Чочко е вече реален,
Както е вече и съпруг идеален.
Разумен, влюбен, но никога загубен
От силната любов остана пробуден.
Всичко друго отдавна изгуби значение
Истинската любов стана нашето спасение.
Ще разберете с бебо един слънчев ден, че
Единствено вие съществувате за мен!

*Мумка и Чочко са мама и татко :)

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Със специални благодарности към д-р Таня Янакиева и д-р Валентина Григорова....

На 19.04. постъпих в "Св.София" без да зная кога ще ме оперират - същият ден или на следващият.
Ако напиша, че не ме беше страх - ще излъжа. Бях се ошашавила доста здраво, не мигнах цяла нощ / както и предните два, три/, та в този смисъл мисълта ми е, че кое поред раждане ти е - няма значение. Стресът все си е голям, страха и той.
Та така - сутринта с чантето там. Не след дълго се разбра, че на следващият ден ще бъде операцията - отдъхнах си.
Настаниха ме в патологията на 6 етаж - бях в единична ВИП стая / както и по-късно след операцията, на 2 ият етаж където се преместих/.
От мига на самото ми приемане се радвах на особено внимание от страна на целият персонал на болницата. Всички - от санитарките, до лекарите, бяха изключително мили и грижовни.
Същият ден ми направиха нужните изследвания - кръв, урина, тонове, консултации с анестезиолог, с интернист.
Следобяда се отдадох на ядене като за последно и психо подготовка
Бях първа в списъка с операциите за 20 април. Трябваше да ме събудят в 6 часа за подготовка.
Къде ти ! Цяла нощ се бях ококорила като сомнамбул и през час си поглеждах часовника.... В 5 часа вече си бях взела душ, гримирала и стегнала торбата... Стоя и чакам
След обичайните процедури в 8 часа започна операцията.

Със съпругът ми много държахме и той да присъства, но за жалост се оказа доста трудно да му се осигури достъпа при секцио. Има регламент само за нормалните раждания.
Но в крайна сметка той беше там, зад едно стъкло до опрерационната маса присъстваше и мисълта за това ми даваше кураж и сили.
Самата операция беше тежка за мен. По-трудно я понесох от първият път. Родих със спинална упойка, която е с пъти по добра от широко рекламираната свети лазарска комбинирана епидурална със спинална. Поне за мен. Пусна ме два-три часа след приключване на операцията, а не като първият път след 13-14 часа и то с кански болки след това и яко драйфане.
Без да навлизам в подробности, за да не стресирам бъдещите майки, ще кажа само, че най-мъчително ми беше треперенето - по време и след операцията / добре, че заспах веднага/. Ами всъщност друго неприятно нямаше. Едното му пусто треперене. Ама какво треперене падна само...... Не искам да си спомням.... Нооо - преживява се!
И си заслужава !!!
Престоят ми в реанимацията беше малко повече от 24 часа. Няма нищо страшно. Аз не скучаех цял ден, защото леглото ми беше точно срещу операционната, която пък беше със широко разтворени двери. Тъй, че гледах, беше ми интересно. Мине, не мине и се чуе - Ляяя, Ляяя !
В деня в който аз родих повлякох крак и след мен имаше 11 секциа. За нормалните хич и незнам. Но в края на деня една акушерка каза че в момента в родилно имало 50 бебета!!! Не мога да знам дали са само от 20ти или е имало и от другите дни, но така или иначе бройката беше впечатлителна.
Сега си давам сметка, че всъщност съм един много щастлив човек, защото успях по стечение на обстоятелствата да чуя първите изплаквания на толкова много бебета и да видя как ги отнасят - малки топчести кълбенца, голи голенички, толкова много нови животи.....
През определени интервали от време ни биеха обезболяващи инжекции, мисля че общо три на брой, от които аз отказах едната, защото не ме болеше нищо, независимо, че упойката си беше отишла.
На следващият ден вече бях в самостоятелна стая. Няма изпадам в детайлизиране на престоя си от тук натам.
С две думи - единичният ВИП е прекрасен/ преди две години този във Св.Лазар беше доста по-зле/, грижите и отношението на всички както вече написах - също. Това с което се гордеят в Св.Лазар - хотелски условия и добро обслужване, не е само техен преоритет се оказва. От там насетне те нямат нищо и са на светлинни години от Св.София. И като персонал, и като специалисти и като възможност за всякакви изследвания и бърза реакция във всякакви случаи, линейки, детско отделение и т.н.......

Малкото ми момченце е добре, радва се на добро здраве, много прилича на Денис, когато беше новороден. Храни се добре, изцяло на кърма е и вече наддава.

Операцията ми беше направена както вече написах от д-р Янакиева и д-р Григорова. И на двете съм изключително благодарна за професионализма, за перфектният вече незабележим шев, за ежедневната грижа след операцията и за майчинското им отношение към мен. Наистина очакванията ми бяха надминати във всяко едно отношение.

С голяма носталгия си тръгнах от болницата. Беше ми мъчно за всичко и всички. Успях да се сприятеля с почти целият персонал който дежуреше през моята седмица и когато ме изписваха изпитвах голяма тъга
Все още изпитвам тъга и към липсващият ми корем / тук да не ми се смеете/
И след първото ми секцио чувството което ме беше завладяло беше на огромна празнина, сега е същото..... Чувствам се изпразнена от съдържание....
Наблюдавам го мъничкият как спинка и мисълта, че преди една седмица ми е бил в корема, вътре на скрито..и колко съм се опитвала да си го представя ...какъв е, как ли пък изглежда, а дали ще прилича на братчето си, дали ще бъде здрав! И сега - ето го тук, до мен. Толкова е нереално всичко това........И така преходно.
Бременността е най-прекрасното събитие в живота на една жена / поне в моят/. Чийто завършек е увенчан с нещо така съвършенно, почти свръх естествено - цял един нов живот. Истинска магия !

Глупавата ми след родилна депресия ми докарва мисли от типа на това дали това не ми беше за последен път, дали някога ще мога отново да изживея цялото това вълнение, щастие да износя и родя нов човек...
Ух, спирам !

Не знам какво написах, сега ще се върна назад, май съм отвикнала през времето на моето остъствие да творя в клуба
За финал искам да пожелая на всички онези от вас, които четете това нещо и на които ви предстои да родите, да ви пожелая да се отпуснете и с пълно и ясно съзнание да се отдадете на този миг.
Защото той е своеобразен и неповторим.
Носи със себе си ужасно много положителни емоции и затова ви желая от все сърце да ги изживеете пълноценно и с лека душа. Защото болката и неудобството са нещо твърде незначително и твърде мимолетно, за да им позволявате да помрачат това събитие в живота ви.

Пускам лед мъничко и снимките /проблеми с Webshots и липса на време/, но искам да предупредя, че има няколко от операционната маса. Нищо страшно не се вижда, но все пак, ако някоя се страхува - да не ги отваря.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Хайде и аз да се разпиша.

Аз родих на 31.05.2003г в Шейново
Преносвах 7 дни. на 29.05 от женската консултация ме изпратиха да постъпвам в болницата, а от Шейново първо ми казаха, че приемали на 8-ия ден от пеносването.
След малка разправия по повод кой ще носи отговорност ако в помеждутъка се случи нещо с мен или с бебето кандисаха да ме приемат на 30.05. Прегледаха ме и казаха, че няма изгледи да родя и ако искам мога да се прибера вкъщи и да идвам всеки ден за запис на тоновете или да остана в болницата. Постъпването ми ми костваше доста нерви /бях се настроила психически, че ще раждам и не исках да си ходя без бебе/. Реших да остана.

Прегледаха ме на ултразвук, оказа се, че бебето е голямо /над 4кг/, взеха ми кръв и урина за изследване, защото имаше опция да се наложи секцио. На 30-ти срещу 31-ви през ноща започнаха леки болки. На сутринта към 06:30 имах кървене. Казаха ми, че трябва да изчакам да дойдат лекарите. През това време ми направиха клизма. Дойдоха най-накрая и дежурните /беше събота/. При прегледа ми спукаха околоплодния мехур и ме пратиха в предродилна на запис на тоновете и контракциите. След спукването на мехура започнаха много силни болки, а контракциите бяха неравномерни, тоновете на бебето добри. През известно време идваха разни лекари да проверяват разкритието, а то не мърдаше и сантиметър. Сложиха ми система /не знам каво имаше вътре май бусколизин или нещо от сорта/. Болките бяха неописуеми, без почивки между контракциите. По едо време дойде едната лекарка и ми каза, че може да се наложи секцио, защото раждането нямаше почти никакъв прогрес.
Около 12:00 часа докараха друго момиче и мен ме преместиха в моята стая докато тя роди. В стаята ми сложиха някаква инжекция /обезболяващо и както ми каза една акушерка 1 степен по слабо от морфин/ за да мога да изчакам другото момиче да роди.
От тук нататък нямам ясен спомен за случилото се. Знам само, че след инжекцията имах почивки между контракциите. Другото момиче явно беше родило, мен отново ме върнаха в родилната зала, сложиха ме на магарето. Разкритието ми беше около 7 см. Вече имах напъни. Караха ме да напъвам на контракциите, въпреки, че не бях с пълно разкритие, скачаха ми върхо корема. Явно не съм била добра в напъването, защото след това нищо не помня.
Всъшност са ми сложили пълна упойка, защото явно детските тонове са започнали да се губят. После се оказа, че съм с епизиотомия и е бил приложен форцепс, за да извадят детенцето ми. При раждането се е нагълтало с околоплодна течност. При АПГАР теста не е дишал и е имал 6 или 7 на първата минута.
Аз се събудих от упойката около 16 часа. Около мен нямаше никой. Видях абоката на ръката си и не знам защо го махнах /явно все още под влияние на упойките/. Дойде една акушерка, на която казах какво съм направила, защото кръвта шуртеше от ръката ми. Тя едва ли не ми вдигна скандал, защо съм го махнала и, че само циганките правят така /аз бих добавила и надрусаните/.

Сложиха ме на инвалидна количка и ме заведоха в стаята ми. Не видях бебето си, въпреки, че са казали на близките ми, че съм го видяла след раждането и даже съм си го гушкала?!?!. Както и да е, на другия ден се наложи да ми прелеят кръв, защото припаднах. Детенцето си успях да видя едва на другия ден и то, само го зърнах от далеч, защото трябваше да лежа за кръвопреливането, а то беше в интензивното отделение на системи и антибиотик.
Когато ми спукаха околоплодния мехур ми казаха, че водите са бистри, после се оказа, че в детския картон пише, че водите са били зелени. На следващия ден, когато отидох на свиждане, бях подранила с не повече от 5 минути. Скараха ми се, че идвам много рано и ме изгониха като все едно бях отишла да крада. Стана ми толкова криво и мъчно, чак се разревах. На третия ден ме накараха да изцедя малко кърма, за да захранят дребосъчко/междувременно след като са го захранили са си му бутали и адаптирано мляко естествено. Всеки път когато ми го носеха да го кърмя, ми даваха и бутилка с формула.
След раждането ми изписаха антибиотик. Обадили се на майка ми и й казали да занесе, заради операцията?! Без да й кажат какъв точно. Просто й казали "Донесете антибиотик и по-скоро!". Въпреки, че ми е изписан, не ми го дадоха от болницата.

Както и да е, държаха ни 6 дни. На мен ми казваха, че ме държат заради детето, а на нашите, че държат детето заради мен, така и не се разбра кой заради кого.

2 дни преди да ме изпишат въпреки антибиотика който пиех вдигах Т. След изписването ми казаха да пия друг антибиотик. Пия си го аз и продължавам да вдигам Т. на 4-тия ден след изписването реших да отида в Шейново да ме прегледат, защото въпреки антибиотика, Т ми не спира да се повишава. Там ме прегледа дежурен лекар и каза, че имам малко уплътнение и шева бил изпуснал в началото, да ходя всеки ден на манипулазции и ако до петък шева не започне да зараства сам, щели да ми сложат още едно конче /действието се развива в ден вторник/ след като се прибрах вкъщи се оказа, че от мен шурти черна застояла кръв, чак се уплаших. В сряда отивам за манипулация. Там вече бяха д-р Тончев, завеждащия отделението и лекарката, която си мислех, че ме е шила д-р Василева, а се оказа, че е шил стажант.
Пак преглед, "ами да има малко уплътнение, но няма нужда да идваш утре, ела направо в петък, пий си антибиотика и се цеди, Т е явно от гърдите"?! После се оказва, че при шиенето се е получил джоб, който се е пълнил с кръв и от там се е получило възпаление. При първата манипулация, лекарят е освободил кръвта и тя е изтекла, но възпалението си е останало.

От липсата на загриженост за установяване на причината за Т майка ми се разтърсва за лекар, който да ме прегледа както трябва. Така отиваме в Райна Княгиня. При прегледа там се установява гной на раната от епизиотомията "с големина на орех". Приемат ме по спешност. На ултразвуковия преглед се установява, че имам плацента в матката "матка с големина на 3 месечна бременност и голямо количество плацентарни части". Направиха ми кюретаж, изчистиха гнойта и Т ми изчезна.

Това е в общи линии историята.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от Чeтa на 24.12.04 16:14.

Цитирам какво съм написала в края на август - изрових си постинга от архива:
"Лекарите са голяма работа!!! Ангели в бели престилки!!! Знам, че уви, далеч не всички са такива, но ви уверявам, че родилното отделение във Втора Градска Болница е страхотно!!! Всички лекари, сестри, акушерки са професионалисти и са много добри към родилките, лично се уверих!!! И не искат пари!!! Специална признателност на д-р Николова, без която сигурно щеше да се стигне до секцио, но тя много ми помогна!!! В отделението е чисто, бяло, просторно, дори уютно, в стаите са по 2 жени с техните бебета, има възможност за взимане на душ... Абе останах много доволна, че послушах интуицията си да родя там!!! Горещо я препоръчвам на всички бременни жени! Всичко е много по европейски..."
Весели празници на всички от мен и Алекс!!!

Сега да разкажа малко за самото ми раждане. На 14-ти август вечерта бях с приятелка на разходка в парка. Като се върнах, вечерях и нямаше и час - и започнаха първите контракции. Като болки при М. Но не можах да заспя. Гледах ТВ. Говорих си с родителите си, с мъжа ми. Всички си легнаха, аз обаче не. На същия ден по-рано си бях взела душ и си бях направила необходимия тоалет за родилното, багажът ми седеше готов, абе всичко беше на линия... Аз - в голямо вълнение, в трепетно очакване. Започнах да засичам контракциите. Не бяха станали още на равни интервали, а и бяха относително нарядко. Някъде към 22.30 започнаха. В 1 ч. след полунощ ми падна тапата. Което още повече ме ококори и застави да стоя нащрек. В 3 ч. водите ми изтекоха. Първо се шашнах, защото си помислих, че това топлото мокрото е кръв... И така, нещата после се развиха светкавично. Контракциите станаха доста начесто и силно болезнени вече. А аз - една такава весела, засмяна, нетърпелива, доволна, превъзбудена... ще раждам!!! Събуждам цялата къща. Потегляме с колата в нощта. Във Втора Градска всички спят. Никой не чува звъненето ни. Ама никой! Уплаших се вече, че на улицата ще се ражда... А то - допреди половин час са имали раждане, легнали да починат, хихи... На мен и на моето бебче обаче явно не ни е до почивка! Направиха ми клизмата. Разкритие при постъпването - 2 см. Идеално! Аз бях в добро разположение на духа. Знаех от курса за бъдещи родители как да дишам правилно. И дишах. И мислих положително. С обич към малкото същество, което искаше да види вече белия свят и майка си. Понеже бях алергична, не ми направиха никаква упойка. Така си и родих - без упойка, нормално. Бая дългичко беше, но ... В 7 ч. сутринта дойде нова докторка. Проверка - 5 см разкритие. И така между 7 и 11 часа някъде си бях все на монитор, в предродилна зала, с контракции, които си бяха съвсем поносими... Между 11 и 12 часа на обяд болките станаха доста силни вече и въпреки голямото си старание и опити да спазвам дишането, на моменти си крещях и се чувствах доста уморена... В 12 часа бях постигнала 9 см. Тук нещата се объркаха. Защото аз не трябваше да напъвам още. Чаках заветните 10 см. Но това Алекс явно нямаше как да го разбере... самото бебе отвътре започна да напъва, ама яко да напъва, да излиза... лекарката вика да не напъвам, аз се мъча да стоя спокойно, ама не! То вече дава зор милото! Не можахме да изчакаме 10-те см, явно изгонването на плода вече започваше, преместих се едва-едва в родилна зала към 12.20 да е било... и за 20 много дълги, болезнени и тежки минути, с помощта и на умелата епизиотомия, извършена от д-р Николова, с много напъни, мъки и страсти аз РОДИХ!!! /терминът ми беше 16-ти август/
Моят син. Александър. Здрав, красив, жизнен. 51 см, 2.850 грама. В 12.40 часа на 15-ти август 2004 година Алекс пое първата си глътка въздух. Заплака веднага, щом се роди. Беше неделя, Голяма Богородица. Акушерката настояваше по случая да го кръстя Марио , бил си дошъл с името - абе голям майтап... 5 минутки след това родих и плацентата. Тъкмо вече се готвех да обърна внимание на бебчо и да започна с уведомителните щастливи есемеси, един доктор ме предупреди, че ще усетя леко изтръпване на ръката, боцна ми лявото кутре и ... мъгла... няколкочасова мъгла... никакви спомени... а то какво било - без да ми кажат, поставили ми пълна упойка, ПЪЛНА!, за да ми зашиели епизиотомията по-лесно... много трудно се събудих от нея, много бавно и мъчително... е, важното е, че се събудих де! малко ги бях постреснала и докторите с това мое неизлизане от упойката... докато се съвзема, то минали няколко часа, станало следобяд... аз не можех да се надигна, беше ми страшно студено и много ми се виеше свят... после имах и малко пикочни проблеми, но така или иначе до вечерта не се чувствах добре, затова не ми дадоха бебето... нашето първо истинско виждане беше в 6 ч. сутринта на 16-ти август, тогава беше първото му засукване от мен, тогава си го поех и повече и не поисках да се разделя с него - с моето БЕБЕ! По-щастлива оттгова май че не съм била никога преди и след това! Прекрасни, мили, нежни спомени... Благодаря, че ме прочетохте! Това беше и от мен.

Редактирано от bezdelnica на 25.11.06 12:02.

Здравейте момичета, ето и моя разказ! Копирам го с малко допълнения от постинга който бях направила.
На 8.11 в 11:28 се роди бебо Юлиан 4100г и 54см!
Първо имах уговорка с доктор в Правителствена болница - думата пари не сме я споменавали но то беше ясно че ше трябва да му се плати, иначе за самото раждане в Правителствена нищо не се плаща, всичко поема здравната каса.
И така след една седмица преносване и очакване - получих контракции и 36 часа доктора ми каза да си стоя вкъщи защото контакциите не били достатъчно чести и т.н. Накрая след като явно му писна да му звъня ми каза да отида в болницата и да му звънна като контракциите станат на 3-4 минути. Да де ама те моите контракции до края си останаха на 10 минути но бяха много силни и болезнени. Накрая акушерките му се обадиха да идва или дежурната лекарка ще ме поеме, той дойде и ме изроди - нормално, без секцио и ме заши яко. защото 4100 бебе, през не особенно широкия ми таз бе направило бая поразии. С две думи само ще допълня че доста се поизмъчих в предродилната зала, много болеше и непрекъснато се заклевах че ако раждам пак ще е 100% секцио. Като ме сложиха на стола в родилна зала, се напънах само веднъж и бебето излезе - усетих как го хващат за раменцата. Да си кажа честно болка не усетих, може би нямах сили за нея??? (Разбира се имам епизотомия)
Доктора разбира се веднага си тръгна, а след половин час, няма и толкова започна да ме боли гръбнака ужасно силно. Дежурния лекар ме погледна отдолу и каза - хематоми, обратно в родилна зала. Сложиха ми пълна упойка и така и не знам какво са ми правили, когато се свестих, "моя" доктор (който явно бяха повикали) крещеше като луд на някаква анестезиоложка и на сестрите, а мене ме преместиха в операционната на долния етаж и пак пълна упойка, и пак незнам какво са ми бърникали отдолу ама....................
На други ден всички АГ доктори се събраха и ме гледаха на тримерен видеозон и ме пратиха на скенер. На 10-тата минута след скенера вече ме подготвяха за операция. направиха ми коремна операция за да ми почистят съсиреци и хематоми, защото при раждането бебето било разкъсало някакви вени и т.н.
Така че мили дами 2 в 1 - нормално раждане + коремна операциа която е вертикално през целия корем от пъпа надолу. Слава богу че всичко вече е наред - тогава не знаех на кой свят съм. Всичко щеше да бъде оправдано само с лошия ми късмет ако моя" доктор не разправяше наляво и надясно из отделението че съм била лигла и съм ревяла на всяка болчица, и затова ме били оперирали да проверяли дали няма нещо - глупости на търкалета. Нали се сещате че 6 бр. доктори няма да решат да правят коремна опреация на родилка загубила много кръв предишния ден ако няма нужда от такава операция, и тия глупости дето ми ги разправя на мене доктора бяха само за да си прикрие грешката че трябваше да ме види на едни видеозон преди раждането и да ми планира секцио. А той 3 седмици само ми слушаше тоновете и ми вика, ааааа той корема ти е малък, бебето не е голямо, всичко е ОК.
На цялата простотия доктора имал наглостта да каже на мъжа ми да оправят финансовия въпрос - как не го е срам. Добре че моичкия реагирал и му казал, чакай бе докторе да видим дали с жена ми всичко ще е наред и ще видим.
Никви пари няма да му даваме, а ако пак си поиска, защото ща не ща трябва да отида на контролен преглед при него, ще го пуснем на медиите, ама че помияр - извинете ме за езика но какъв доктор е този като в такава ситуация иска пари, да не говорим че през цялото време се опитва да изкара мене виновна зашото съм била мрънкяло! Да бе да! Ако не ме бяха видяли дежурния лекар и една акушерка как се свивам на носилката в коридора след раждането, сигурно можеше и да ме няма. Все пак част от съсиреците и кръвта са били около гръбначния стълб.
Май се поувлякох! Простете!
Последно да кажа за Правителствена болница - с изключение на"моя" доктор целия персонал - акушерки, сестри, доктори, са страхотни в тази болница. Денонощно имаше една акушерка до мен докато бях на системи и т.н. Всички бяха много мили, дружелюбни и отзививчиви, за което им благодаря. Единствения киселяк е "моя" доктор-казва се Дамянов - не ходете при него!
Това е!
Сега месец и половина след раждането всичко е ОК, раните и на двете места ми заздравяха без особенни проблеми. Дори на контролен преглед не отидох защото не ми се гледаше доктора, честно да си кажа.
Честито на всички досегашни майки и леко раждане на всички чакащи!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Мина почти година от моето раждане и е време да обобщя нещата, макар че до момента историята беше в графата „неща, за които предпочитам да не се сещам”. Надявам се, че информацията ще е от полза за бременните момичета.
И така: терминът ми беше определен за 30 януари 2004. Имах безпроблемна бременност и до последно ходех на работа. Реших да ме следи Д-р Мазнейкова – бях си я избрала за гинеколог четири години преди да забременея и ходех само при нея, въпреки солените цени. И тук беше първата ми грешка – не се регистрирах навреме при личния лекар и кварталния гинеколог, а отидох чак в края на седмия месец. Съответно нямах изискваната от здравната каса обменна карта, макар, че имах всички изследвания и Мазнейкова ми даваше редовно резултатите от прегледите, т.е. необходимата информация беше налице. Тя през цялото време повтаряше, че документацията ще я оправим, макар че тя самата не работи със ЗК и не може да издава нужните документи. Мислех си, че щом работя като вол без почивка вече девет години и осигуровките ми са наред, при това върху доста солидна сума, няма да има проблем да родя където пожелая. Да, ама не – в тая държава нещата не стават така!
Бях решила да раждам в Шейново – няколко приятелки бяха родили там през последните години и имах що-годе добри отзиви. За останалите болници нямах инфо от първа ръка и – втора грешка – не се поинтересувах достатъчно за условията в тях. На последния преглед Мазнейкова деликатно ми намекна да заповядам да раждам „при тях” в Майчин Дом, но аз бях наясно, че не мога да си го позволя. Казах й, че вече съм решила. Излязох в отпуск по майчинство и се дотътрих до Шейново да се запозная с обстановката. И там се започна: „Къде ти е обменната карта, бе момиче?” „Ми нямам”. „Да си намериш, че иначе ще раждаш в изолатора при циганките”. „Ама аз имам всички изследвания и документи . . .” „Не се признават при нас!”. Тичам при личната, тя ме праща при дежурния гинеколог: „ами аз няма да ви издам карта, защото не съм ви наблюдавала!” Беше средата на декември, по улиците сняг, а аз едва пристъпвам с големия тумбак, вече ме беше страх да карам кола. Отидох при Мазнейкова и й занесох формуляра, който почти бях попълнила сама. И знаете ли какво ми каза тя? „Мога да ви реша проблема, но няма да го направя, защото ще раждате при ония некадърници в Шейново”. Прибрах се и му дръпнах един хубав рев, та чак майка ми се уплаши. После разбрах, че и тя, горката, ходила при Мазнейкова сама да я моли – без резултат. Стана ми ясно, че ще трябва да се плаща. Уговорката беше за нормално раждане с епидурална. Проблем с обменната карта, естествено, нямаше. На 13.01., две седмици преди термина, докторката ме извика за влагалищен секрет – като се прибрах след процедурата забелязах, че кървя и бегом обратно в болницата. Там не можаха да разберат откъде точно кървя, но ми пуснаха едни тонове и ме оставиха да пренощувам там – за всеки случай. Това ми беше втората вагинална манипулация за деня – трета грешка – много внимавайте как ви „бърникат” накрая!!!! Не можах да спя – беше ми напрегнато и при едно от поредните ставания до тоалетната към два часа през нощта ми изтекоха водите. Не беше обилно, но си течеше. Отидох да кажа на дежурната акушерка. Провери ме дали не съм се напишкала и ме прати да си лягам и да чакам. Започнах и да усещам леки контракции. Към шест ме прегледаха – никакво разкритие, никаква родова дейност. Отново ми пуснаха тонове – това е адски неприятна процедура, особено като те боли от контракциите, а си овързана като мумия, не можеш да мръднеш и никой не се сеща за теб по 45 минути. Обадих се на докторката – тя така или иначе застъпваше на смяна в 8. Към 11 болките започнаха да стават гадни, опитвах се да ходя, но вече едва се държах на краката си, разкритие – 1 см. Направиха ми клизма и ме метнаха в предродилна (една ниша към родилната) със система окситоцин и отново проклетия апарат за следене на тоновете. И се започна чакането на заветните 4 сантиметра, за да ми сложат упойката. Силни, но абсолютно неефективни контракции на 2-3 минути. До 13 часа вече ми беше все-едно дали съм жива и просто исках всичко да свърши. Докторката идваше да ме види от време на време и да провери как върви разкритието. Дойде анестезиолога и ми постави упойката – самата манипулация не боли, важно е да сте неподвижни, за да може да се постави катетъра правилно. И в рамките на 5 минути болката престана – не усещах абсолютно нищо! Точно това беше най-големият проблем – разкритието напредваше бързо, а аз не усещах напъните и когато ми казваха да напъвам не се справях много добре. Явно ми бяха предозирали упойката. Това продължи сякаш цяла вечност, а всъщност е било около половин час до 45 минути. Наистина се стараех и давах всичко от себе си, а се оказваше, че на напъвам правилно. Адски е объркващо да не усещаш нищо, а около теб две акушерки и докторката, които те гледат като престъпник спрямо собственото си дете след всеки неефективен напън. Както и да е. Стана време да ме местят на стола и ме попитаха дали мога да ходя – казах „да”, защото си мислех, че няма причина да не мога. Изхлузих се от леглото и се стоварих като чувал с картофи на пода – краката ми просто не действаха! Завлякоха ме на носилка. На третия напън в 14:45 на 14.01. се роди бебка – 3 килограма и 49 сантиметра. Изскочи „като тапа”, проплака и заспа, горкото. И се започна голямото шиене – бях разпрана като коледна пуйка, та цял час ме „бродираха”. Така и не ми казаха колко шева имах, но болките след това бяха страшни! Бебка, за щастие, беше добре. Няколко часа след раждането дойде акушерка и каза да ставаме – всички в стаята – 4 момичета, освен мен, се надигнаха, и аз с тях. И отново се стоварих на земята, със все шевове и всичко! Левият ми крак под коляното отказваше да функционира – нямах никакъв волеви мускулен контрол и никаква болка – като парализирана. Казаха ми да си вдигна крака и се опитах, но се вдигаше само бедрото, частта под коляното просто се сгъваше и увисваше. Изпитах истински ужас, че съм получила някаква пареза вследствие на упойката. Докторката се разтича и намери рехабилитатор, както и някакъв невролог от Пирогов, според който се бе получило преразтягане в следствие на липсата на усет по време на напъните. Абсолютно отрече да е от упойката, макар, че аз и до днес не съм убедена в това. Влачих се като пребито куче два месеца, ходех, като се държах по мебелите и не можех да си гушна детето като хората. Нещата се пооправиха, но и сега кракът ме понякога „хлъцва” и май няма да мога повече да карам ски. И второто хубаво нещо от Шейново: вечерта след раждането гърдите ме се подуха, без температура, слава Богу. Дойде една акушерка и рече: „ще се цедиш цяла нощ и никакво спане” – това след като не бях спала вече 36 часа и след драмите около раждането. А аз опитвам и нищо не става, помпата не прави вакуум (беше обикновена спринцовка, вземете си поне 2, че дават дефекти!), тя като ме стисне адска болка и пак нищо не излиза – но: „ще се цедиш” – и аз рева като идиот на един крак в коридора в 2 часа през нощта и „цедя”. Накрая се обадих на майка ми и тя като я насмела по телефона, ела да видиш как идва и вика „всичко е наред, легни да се наспиш,а утре ще видим”. И на сутринта кърмата тръгна, не знам защо беше този тормоз! Друг е въпросът, че докато не ревнеш, че детето не засуква, никой не ти показва нищо за кърменето. А има и трето хубаво нещо: бебка я изписаха със стафилококова инфекция и близо месец след това се влачихме със запушено носле. За възстановяването си не искам да пиша в подробности – само ще кажа, че осем месеца шевовете ми не искаха да заздравеят като хората и всеки опит за сексуален контакт си оставаше само опит и завършваше с прокървяване. В последствие при независимо изследване се оказа, че нося гъбични и бактериални инфекции, които със сигурност не съм получила от съпруга си, макар, че след прегледа пак в Шейново на 40 ден от раждането по телефона ми казаха, че нищо ме няма и ще отмина с времето. Копие от резултатите от микробиологията така и не получих. Не ми се иска да гледам на случилото се като на нечия грешка, нито да търся вина - просто лошо стечение на обстоятелствата.
Всичко това е минало, не пожелавам на никого да му се случва. Най-важно е, че детето ми е добре и скоро ще празнуваме първия си рожден ден.

"Only this, and nothing more"

Здравейте мили момичета!
Ето ме отново във форума с новини.Приятно ми е да ви представя моето малко момиченце Дея, която се роди на 30.12.2004г.
Тъй като изтече доста вода и минахме през доста премеждия, разказа ще бъде малко дълъг.И така.....
Повечето от вас знаят, историята около мойто забременяване - колкото и желано, толкова и неочаквано./няма да я повтарям, за да не досадя/Така, че термина ми не беше много ясен.Варираше от 8 Януари до 1-2 Февруари./В крайна сметка се оказа, че мойто предположение е най-вярно - 20 Януари/.Официално се водех с термин 13 Януари.но както и да е.
В 5 месец постъпих в МД с бактерии в урината./От миналата бременност си влача един пиелонефрит/.Последва курс на лечение с антибиотици и уж ги излекувахме.Всичко добре, но към началото на Декември месец, доктора ми ме "зарадва", че бактериите отново са се появили.И отново влязох в болницата.Първоначално всичко вървеше добре.Отново започнах лечение с антибиотици.Ехографът показа, че бебето не отговаря на седмиците, че расте по-бавно и че имам много околоплодни води /което в последствие се оказа не много добре това/.Съмняваха се за забавено развитие, но аз не се притесних особено, тъй като знаех че термина ми не отговаря на действителността.
На следващата седмица бебето беше пораснало, беше главично, в много добро стартово положение, но бактериите все още си ги имах.Започнах отнова да пия антибиотици.През това време ходех в болницата само за запис всяка сутрин.На 27 Декември реших да помоля да ме пуснат отпуска за новогодишните празници.Нямаше проблем, но трябваше да ме погледнат на видеозон.При прегледа се оказа, че бебето се е обърнало седалищно.Забраниха ми да си ходя и ми назначиха записи по 3 пъти на ден.Записите бяха кошмарни.тоновете скачаха от 90 на 190.Местиха ме от апарат на апарат докато най-накрая се получи добър запис.
На следващата сутрин отново на видеозон - бебето отново беше главично.Многото околоплодни води се оказаха добра среда за бебка да се върти както си иска.това страшно много притесни доктора, тъй като имаше опастност от задушаване с пъпната връв.Този фактор+бактериите накараха доктора да вземе решение:операция на 30 декември в 12,30ч.По това време приблизителното тегло на бебето беше около 3 кг. и общо взето не се притесних.
И така на 30 сутринта както си лежах спокойно ми изтърсиха в 9 часа :"Хайде слизай".Шубето ме подгони със страшна сила.Последваха стандартните процедури около операцията.Абокати, упойка.....Имах страхотен екип, страшно мили и добри хора.Операцията започна и в 9,45 ч малкото ми момиченце изплака.Показаха ми я.Малко, синьо вързопче./Ох, сега като преживявам всичко отначало отново рева като магарица/.Всичко добре, но се оказа че бебка тежи само 2,300 кг., 49 см.Мислите течаха с пълна сила в главата ми докато ми шият....Боже, беше толкова малка....... дали всичко е наред?Дали е добре?Не очаквах да е толкова мъничка /още повече че Митака се роди 3.800/.
Зашиха ме.Последваха дълги часове в реанимация, които не искам да си спомням....болката, притесненията за детенцето ми.Беше кошмар.
На следващата сутрин ме качиха в стаята, а бебето не успях да се го видя.Беше добре, имаше си всичко, но беше на кислородно дишане в кувиоз.Беше си видимо недоносена.И все пак това се оказа по-добрия вариант.
Оказа се, че е имала от "мойте"бактерии, че плацентата ми била калцирана и че дори да не ме бяха оперирали сега, надали е щяла да наддаде, тъй като е нямало да може да се храни от плацентата.Пък и бактериите са могли да окажат ужасяващи последици.С две думи ранното й изваждане е било най-добрия вариант.
Последва тежка за мен седмица...Можех да я виждам само по веднъж дневно и то през кувиоза.Чувствах се така безпомощна...Исках да гушна малкото ми момиченце и да й помогна.На всичкото отгоре ме разтресе страхотна следродилна депресия, а и това се посилваше от болничната обстановка.Но най-лошото мина.
Сега, седем дена след операцията Дея още е в кувиоз.Но е много по-добре.Вече диша сама, на антибиотици е заради инфекцията и ще се наложи да остане там още няколко дни.Сега се моля да започне да приема храна и да я изкарат от кувиоза.Тогава ще мога да ходя да я кърмя и ще я чакаме да наддаде.Сигурна съм, че ще е скоро, защото малкото ми момиченце е героиня.
Стискайте палци да гушкам в скоро време моето здраво бебе.
И на края един съвет към всички бременни - изследвайте се и се лекувайте на време!
Поздрави на всички и ме извинете, ако съм досадила с дългия разказ

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Здравейте, мами! Ето и аз най-накрая се регистрирах в този толкова интересен клуб! "Престраших се", а досега влизах само да чета, но ми стана доста интересно...и реших и аз да разкажа за моето раждане. Аз съм от Русе и раждах в нашият си Родилен дом, ние по него време си имахме само него/2001г/, сега вече имаме и частна Акушеро-гинекологична клиника. Та така, терминът ми беше на 28.03.2001г, бременността ми беше минала сравнително леко. Казвам сравнително, защото в седмия месец, докторите решиха, че имам високо кръвно и албумин в урината и полежах пет дни за задържане. Това беше най-големият ми кошмар! Аз по принцип съм с ниско кръвно налягане, нормално живея със 110/70, а като ходех на консултации изведнъж кръвното ми ставаше 150/100, а и как нямаше- като застанеше акушерката пред мен и като започнеше една тирада с думи : колко съм дебела, как нямала съм да родя бебе, да съм забравела....и т.н. Ей, такива "хубави" неща, които обикновено се говорят на бременни жени. Та, аз от притеснение вдигах кръвно, а в къщи отново всичко беше наред. Като влязох в Патологията, се оказа, че и албумин в урината нямам, а е най-обикновена бактериурея, която е нещо нормално за бременните жени. А вече ми бяха направили няколко вливания, на системи, които така не стана ясно защо ги правятКакто и да е, използвах познати ....и на петия ден срещу подпис излязох от Патологията. И след това до самото раждане, никакви проблеми. Раждането ми започна на 23.03 /петък/ късно вечерта, усетих леки болки, но съвсем лекички, все едно ще ми идва цикъла. Легнах си и спах, нищо не съм усещала. Значи не ме е боляло толкова много! В събота сутринта се събуждам и отново ме боли, но съвсем леко. Чудя се какво става?!? Съпруга ми казва да ме кара в болницата, но аз си мисля, че като ми са толкова леки болките няма смисъл...Та, цял ден /събота/ не се спряхме. Тук до Русе имаме една местност Текето, ходихме там, вървяхме пеша доста време, абе големи разходки цял ден, дори след обяда пак поспах, но болките не спират, лекички контракцийки, но се усещат. Легнахме си късно вечерта, но аз нещо вече не мога да заспя...Въртях се до 02ч в леглото, после станах да се поразходя из хола, така до 03ч. Вече болките започнаха да се усилват, и бяхя през 10 минути. Влязох в банята, погрижих се изцяло за тоалета си, да съм си готова. Стоях в банята близо два часа, след това събудих таткото, и той вика да тръгваме веднага, но аз му казах, че знам, че дежурствата се сменят в 07ч, да изчакаме до тогава. За мой късмет, точно тогава се сменяше часът, и в 06ч по старото, и 07ч по новото време тръгнахме за болницата. Контракциите ми вече бяха през 10мин. Приеха ме в 7.30, докато се преоблека, оформяне на документи, клизми, пукнаха ми мехура /защото не ми бяхя изтекли води/ и такива неща...в 8ч вече бях в предродилна зала с 3-4см разкритие. Сложиха ми система, а доктора от дневната смяна още го няма, той един младичък, но много готин...имаше и той малко бебенце по него време, акушерките му звънят и не могат да го събудят. Та той дойде към 8.30ч и при първият ми преглед каза: "Тя е с пълно разкритие -10см", всички ахнаха, защото имаше още две родилки, които заварих в предродилна зала още от вечерта. Болките ми спряха изведнъж, и започнаха напъните. Сложиха ме в родилна зала, с три напъна и едно скачане на корема ми /от младия доктор/ родих, точно в 8.50, (с/у мен на стената имаше огромен часовник). Беше 25.03.2001г /неделя/ Благовещене. Аз, веднага заревах като магарица, нямам друго подобно преживяване да го сравня. Акушерката ме пита "Защо плачеш, я виж какво голямо момченце имаш! Благовест ли ще го кръстиш?" Не беше Благовест, Калоян се казва моето момченце, така си бяхме решили с татко му, още преди да бъде заченат, роди се 4.100кг, 53см. Беше най-голямото бебе в Родилния дом. А аз най-щастливият човек на света! Страшно много съм благодарна на целият екип, акушерката Краси Димитрова и д-р Рудницки, по чудесни хора не съм срещала...Така моето раждане мина за два часа от постъпването ми в болницата. А, ако знаете само какви разкази ми бяха разказвали преди тоа, от страшни по-страшни, защото аз наддадох през цялата си бременност 35кг, а и преди това не бях слабичка... Но, да ви кажа, едно нещо разбрах, много трябва да се вярва и да се слуша екипа, който ти ръководи раждането, ако случиш на такъв разбира се...Това е, изписаха ни на петия ден след раждането, защото матката ми бавно се прибираше, понеже бебчо е бил много голям. ОООО, забравих, имам 4 външни и 30 и няколко вътрешни шева, но нищо не усетих, вярвайте ми...Поздравявам всички мами в клуба с Новата Година, страшно ви се "кефя", че сте направили такова прекрасно нещо, като този клуб! А, на всички бъдещи мами, пожелавам успех, и да знаете....няма нищо страшно!