Не знам за вас, ама аз не съм същият човек, откакто се роди детето ми. От пълен - е, почти пълен - индивидуалист съм станала човек, който току се тръшка и коси за неизправностите в обществото, че и ме гложди да ходя да ги оправям
Ей преди седмица без малко да се завтека към близката площадка с дъска и трионче, за да слагам седалчици на люлките - то пък някаква майка най-сетне успяла да досади на общината достатъчно, че да ги оправи.
И друго, паля се за всякакви каузи, ядосвам се, нервирам се и съвсем се разстройвам, докато гледам новините. А не бях такова момиче.
Има ли други на моя хал? Или някой, който се е променил в съвсем различна посока? Така както е тръгнало, скоро ще можете да ми викате Роза Люксембург

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Ами променила съм се, разбира се! Станала съм по-чуствителна, по-нервна. Не се притеснявай, не само ти ходиш да вършиш работота на общинарите. Аз веднъж смазвах една люлка с машинно масло. Изобщо сме наред! Но какво да се прави като става въпрос за децата ни. Смятам, че е нормално. Не мислиш ли, че промяната не е само от появата на детето?! Просто сме пораснали. Порасналите повече се впрягат от нередностите в обществото.

Пи мен е обратното. Докато нямах деца, бях се засилила да оправям света... Природозащитни организации, активни дейности, благородни намерения...
Намеренията още ги има, но като погледне човек нещата отвътре и... първо се разочарова, после става скептичен...
Сега си мисля, че ако всеки си гледа работата като хората, света ще е оправен.
Наскоро срещнах човек, който не само си гледа работата (лекар е), но е помогнал за подобряване на съдбата на много дечица и прави много, за да не се изоставят бебета с козметични дефекти в домовете за сирачета...

винаги ми е била пълна главата с идеи и рационализации - от собствения ми дом, до глобални теми...Това, което ми дава детето ми е увереността, че, влагайки в нея всичко ценно за мен, правя една отлична инвестиция в общото ни бъдеще. Хм, как звучи...Дава ми всъщност почти увереност в моя оптимизъм и мотивация за действие там, където ме наляга песимизъм и бездушие...
Ама как звучи...В ежедневието не звучи така...

Разбирам какво имаш предвид... когато най-сетне се успокоих и видях, че имам здраво бебче и се оправям, имах чувството, че нищо не може да ми се опре. Тия планини къде казахте, че трябва да се преместят?
Пък ти вземи сподели някои от тези идеи и рационализации

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от Zenda на 12.07.04 21:07.

Чувствам се абсолютно по същия начин като теб!
И аз се разстройвам от новините. А ако има нещо за изоставени деца- разболявам се. Това е нещото, което никога няма да разбера- да си оставиш детето.
А за планините- и мен ме брой

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

ami ne znam zasto, no se chuvstvam kato absoljutno durvo

Sedq na divana primerno i gledam Alexa pulzi nasam-natam, otiva pri CDtata izvajda polovinata, udrq nqkoi v zemqta, govori im....posle otiva do benjamina, hvasta edno listo i zapochva da durpa, klonkite shumqt i tq se hili...

A az sedq na divana i gledam TV i ot vreme na vreme poglevdam da ne trugne da se nabira na saksiqta i da q subori vurhu sebe si.

Направо от устата ми го взе!! :-) Мъжа ми ме взима на подбив, че се нервирам и се впрягам за щяло и нещяло и тръгвам да оправям света

И аз така, откакто се роди първото дете, външният свят ме интересува в терапевтични дози - колкото да не се сбъркам и вдомакинча - книги, филми, работа, интернет, понякога кръчми... само времето за четене ми е по-малко от нужното... и иска тишина и самота - за разлика от останалото, което все някак се комбинира с деца...

Вселенските проблеми, мировата скръб, предстоящият Апокалипсис/Ера на Водолея и всички сходни са ми останали много на заден план... обаче в малкия наш си свят съм си концентрирала всичките сили и не съм такава джаста-праста, каквато съм си по природа - усмихнах ли се машинално на детето или го докарах сърдечно? реагирах ли кисело, без да съм дала сигнал, че такава реакция предстои, на какво ги учи такова едно поведение... ако демонстрирам невнимание или разразнение, защото съм изморена или недоспала, те това няма как да го знаят, получават само сигнал, че е възможно отношение към близките... ей такива работи, микромениджмънтът ме вълнува силно....


и нещо любопитно - вече не обичам животни... имах такива подозрения, хем ми се искаше куче, добре че пробвахме как е... много е мило, но не в сърцето ми...

не че викам кучкарите да избият с лопати кучетата, които са се поселили пред блока, не го правя, грехота е, но не ми идва отвътре да ги храня, нито да ги пипам... безразлични са ми...

Като дете имах риби, хамстери, заек, две костенурки, котки, куче... луда любов, намирах ги за сладки и много привлекателни, сега не обичам да галя животни, едно познато детенце ми се хвали с морското си свинче - ами, честно казано, ме е гнус да го пипам... вече някак точно като майка разсъждавам - да, ама то ме облиза, или да, ама то ми налепи косми по ръцете...

И другата промяна е, че бебета ме умиляват рядко - едно от десет, че и по-малко... преди да бях родила, произволно бебе ме караше да цвиля от радост...

може би огромният ми интерес към сладки малки твари се е дължал на незадоволен майчински инстинкт, дето сега стига за моите и не се разпростира много-много?!?

не знам

мизантропска ми работа

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Абсолютно едно към едно съм с тоя постинг! Интересът към външния свят ми е в "терапевтични дози" за разлика отпреди но микромениджмънта е това на което съм се посветила . Отношение към кучета и бебета - абсолютно същото, пак за разлика от преди!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите