Здравейте.
Първо ви моля да ме извините, че влизам с нерегистриран ник, но това, което искам да споделя с вас, толкова ме притеснява, че ми е важно да съм анонимна...Просто се страхувам някой да не ме познае... Никога досега не съм споделяла с никого това, което ще изрека пред вас. Просто ви моля да ме разберете...и да ме успокоите, ако можете...

Аз съм на 31 години и нямам деца. Не съм омъжена. Вероятно съм от тези жени, които късно узряват за всичко...дори на външен вид изглеждам като тийнейджърка. Доскоро темата "семейство и деца" за мен беше нещо напълно абстрактно и далечно - нещо, което сякаш касае всички други, но не и мен. Дори през ум не ми е минавало. Всъщност и досега е така. И тъкмо това е нещото, което ме безпокои...

От една страна, винаги съм смятала, че човек трябва да слуша вътрешния си ритъм и инстинкт и да не прави нищо, само защото и другите го правят. От друга страна сякаш усещам един фин, но осезаем натиск отвън - от роднини, приятели... Нещо от типа "вече мина трийсет, май ти е време...кога ще ставам баба..."...в този дух, сещате се... И тъкмо този натиск май е поводът да се замисля...и да се уплаша...

Разбирате ли, някак си всеобщо мнение, е че няма нищо по-хубаво и естествено от това да имаш деца. Всичко, което съм чела тук, в този клуб, внушава същото усещане. Като слушам майка ми как говори за мен и моето детство, излиза, че аз съм едва ли не смисълът на живота й. Тя ми е разказвала как ме е искала, как ме е чакала, как е знаела дори точно как ще изглеждам, как ще се казвам... Как съм се появила, какво бебе съм била, как ми се е радвала... Как съм най-хубавото нещо в живота й...

Какъв е проблемът ли? Ами проблемът е, че някак си не мога да открия в себе си този копнеж, това желание да имам дете. Всъщност истината е, че тази мисъл ме ужасява. Децата ме плашат. Имам чувството, че няма да се справя, че няма да мога да обикна детето си. Плаши ме отговорността, която трябва да поема...и не знам дали съм готова за това. Психически и емоционално готова. Представата ми за бебетата е като за нещо, което просто те поглъща и изяжда. Страхувам се от това, че ако имам бебе, аз някак си ще изчезна. Ще спре да ме има. Ще спра да бъда Човекът Едикойси, а ще стана просто майката на Бебето Х... Страхувам се от това, че никога вече няма да имам мой си живот, мое пространство, мои права... Страхувам се от начинът, по който бебето ще обезобрази тялото ми... Страхувам се, че бащата на бебето повече няма да иска да прави секс със мен... Сигурно ви звучат смешно страховете ми...или пък перверзно... Моля ви, не ме мразете и не бързайте да ме съдите... Та вие сте първите хора, с които си позволявам да споделя тези страхове...Нали все на някого трябва да кажа...

Има един мъж, когото страшно много обичам. Отношенията ни в момента са наникъде. Сякаш и двамата сме две непораснали деца... и още сме в суматохата и неяснотата, страховете...дали да сме заедно, какво да правим със себе си, обичаме ли се, какво следва от това и прочие...Може би се обичаме, но за мен важна е самата любов, без от това да следва нищо друго. А според него него любовта води до брак. Доскоро не можех да проумея логиката му, но взе да ми просветва. Той страда от тежка ергенска клаустрофобия - и всъщност най-големият му страх, е че не е готов за семейство - понеже още не си е стъпил на краката и прочие...знаете... Затова и се пази от мен - защото вярва, че във всяка жена дреме по една самка, която не иска нищо друго от този живот, освен съпруг и деца. Най-нелепото е, че аз не само, че не искам тези неща, а се страхувам от тях...може би доста повече от него... А той не ми вярва...Вероятно смята, че само така си говоря, за да приспя бдителността му - и да го издебна, сграбчвайки го в някакъв зловещ, семеен затвор... Опитвала съм се да му обясня какво мисля и как се чувствам... Той казва, че и аз съм като всички останали, само че още не съм го осъзнала... А пък той е първият и единствен мъж, пред когото съм се осмелявала да призная, че никак не държа да имам семейство и деца...

Доскоро си мислех, че най-големият ми страх, е че той не вярва, че му казвам истината. Че накрая ще избяга от мен, за да пази свободата си (боже, как звучи само...)... А сега изведнъж ми светна, че най-много ме е страх от обратното - че може и да ми повярва... И че, ако ми повярва, ако проумее най-после, че говоря истината, ще ме изостави... Защото никой мъж не иска жена като мен. Мъжете, каквото и да разправят, искат жена, която ще ги дари с наследници, ще им готви, ще изостави професията си (естествено) и с настървение ще се отдаде на призванието си да бъде майка и домакиня. И, разбира се, ужасно ще се кефи от това... Да, може и да не е така, но тази представа някак си ми е втълпена...дано да не е вярно... И на този фон, аз се чувствам някак си ненормала, недъгава...Сякаш крия някаква страшна тайна... И ако си я призная, това ще ме обрече на самота, изолация и присмех...

Не, не - в никакъв случай не съм феминистка. Напротив - мисля, че съм едро скроен човек и смятам за нелепо всяко противопоставяне на половете...Всъщност във всяко друго отношение съм напълно нормална и доста симпатична жена. Но защо, по дяволите, не мога да открия в себе си тези майчински инстинкти, които са едва ли не критерий, според който се оценява доколко е "годна" жената?!? Защо така ме плашат децата? Имам усещането, че аз не ставам за това. Не ставам за майка... Такава съм...непораснало момиче може би... Вероятно още не са събудени женските ми инстинкти? Но ако е така, какво може да ги събуди? Ами ако никога не се събудят?....

Може да не съм права за много неща. Ако е така, кажете ми. Знам, че в момента здравият ми разум го няма. Сега изливам една дълго сдържана емоция. И говоря на езика на емоциите. А знаете, че този език е нелогичен и първичен. Сигурно говоря глупости и ужасни неща. Сигурно ме мислите за кучка. Не, не съм кучка, повярвайте ми! Напротив - всички мои близки хора, единодушно смятат, че съм топъл, чувствителен, сърдечен и всеотдаен човек. Аз също мисля така. Единствено темата за майчинството е ......сякаш това е моята тъмна страна, за която никой не знае... И никой не би повярвал. Опитвала съм се да го намекна на майка ми - тя категорично смята, че "просто не ми е дошло времето и че бих била прекрасна майка.."...Като я слушам да говори така, си мисля, че просто не ме познава... И по-добре..

Много дълъг постинг стана... И се уморих... Страх ме е...Просто не знам какво да правя...

Здравей!
Не знам дали ще ми повярваш, но мисля, че те разбирам добре. Въпреки, че съм майка, не смятам да те съдя и критикувам, още повече, че нямам такова желание.
Като малка още знаех, че ще се омъжа рано и ще имам деца. Както ти сега споделяш, че не искаш това. Мисля, че до известна степен това е заложено от самото раждане /вродено/.
Аз не виждам нищо лошо в това, че осъзнаваш, че не искаш брак, деца. Мисля, че е по-важно ти самата да приемеш тази мисъл в сърцето си. Да бъдеш готова да изживееш живота си без тези неща, и то така, че след време да не съжаляваш.
Преди няколко дни гледах "Четири сватби и едно погребение" /един от любимите ми филми/. И любимата ми сцена е, когато гл. герой предлага на жената на своя живот /и която той безкрайно обича/ "да остане не-омъжена за него за цял живот". Мисля, че има любов и без брак и деца. Просто ти трябва да срещнеш точния за теб човек, който споделя тези възгледи.
Лично за мен майчинството придава пълнота и завършеност на моя живот. Децата ми не са просто наследници, а нещо, което ме изпълва с радост и сили. Разбирам, че за теб не е така, но не виждам защо трябва да страдаш от това. Опитай се да организираш нещата по твоя начин.
Всеки човек има различен смисъл в своя живот, важно е да може да го открие!
Успех!

Не бой се , ще ти дойде времето.
Всеки си има своите страхове, ще ги надживееш.
И когато дойде мига да гушнеш малкото, беззащитно същество, ще се питаш, от какво ли ме беше страх, та то е прекрасно...

Права е майка ти - просто не ти е дошъл момента:)
В никакъв случай не трябва да забременяваш само под натиска на това какво си мислят околните че е правилно. А може и никога да не дойде този момент за теб - странно ми е да го приема, но много хора си живеят щастливи и без деца, стига и двамата да са на едно мнение по въпроса.
Аз пък изобщо не мисля че съм имала някакви майчински инстинкти преди да забременея - освен детето на най-добрата ми приятелка, всички други ми се виждаха пискливи, дразнещи и какво ли още не:)) Е, откакто си имам свое, и другите ми се виждат абе мнооооого сладки едни такива:)
Мен ако питаш,. спри да мислиш за това като за проблем - и то ще спре да ти е проблем:)
Прави каквото ти идва отвътре - това е най-правилното във всички ситуации както знаем....

You don't fool me

Карли е права. Просто още не си готова. И това е съвсем нормално. А това, че се е превърнало в проблем - сама си го правиш. Не е трагедия, че още не искаш деца. Аз самата късно родих и причината за това е, че точно тогава се почувствах готова. Исках дете точно в този момент. И когато разбрах, че съм бременна изпаднах в ужас и си изплаках сълзите. Уж исках, а се оказах неподготвена. Страх ме беше от това как ще протече живота ми от там нататък, ставам ли за майка, какво ще стане с работата ми, на какво ще заприличам по време на бременността, после как ще изглеждам и т.н. Но после всичко си дойде на мястото. Мисля, че всички преминаваме през тези страхове. Това е голяма промяна и за да се реши една жена на подобна стъпка трябва да е напълно уверена в себе си. Не се влияй от хората около себе си. Изборът да имаш дете или да нямаш си е лично твой. Аз не мога да си представя, че съществува жена, която на даден етап от живота си не иска да има деца. Но ако при теб е така и ако си сигурна, че живота ти би бил смислен и пълен и без дете - така да е. Не се чувствай длъжна да се оправдаваш пред никого и да даваш обяснения.

А за мъжа до теб.... Не съм съгласна, че мъжете искат до себе си жена, която ще изостави всичките си стремежи и цели и изцяло ще се посвети на печката, пералнята и децата. Децата са първия приоритет за жената (по принцип), но това не поставя професията и кариерата последни в списъка. И аз смятам, че за един нормален и интелигентен мъж, жена реализирала се и като майка, и като професиналист е много по-привлекателна, отколкото "боса, бременна и до печката".

Ние не знаем какво е самотата
И докъде се простира тя.....

Da i az bjah s takav strah,v edin moment osaznah che vsichko koeto pravja,rabotata,podargane na kachtata,prijatelite...vsichko tova v edin moment ruhna pred men,zapochnah da si zadavam vaprosi ot roda na"Kakvo iskam ot Givota","Kakvo chte ostane sled men","Obicham sapruga si i toi men no kakvo chte ostane ot nachata lubov","Zachto sam genena a ne chustvam toplinata na semeinoto ognichte"i t.n Ne mogech da si predstavich kolko e veselo v kachta s deza,chesto hodeh do krastnizata si i tam se otpuskah strahotno....prosto Te bjaha semeistvo,atmosferata i vsichko drugo beche postignato blagodarenie na dezata.
Dokato me glogdaeche chustvo che moeto semeistvo ne e taka toplo i chte stane samo ako si imame s sapruga mi detenze ,neprestavaha da me vrahlitat razni misli....absolutno sacvhtite koito si pisala i ti!
Dali sam podgotvena za takava otgovornost,stavam li za maika,ami ragdaneto i t.n
Javno povecheto badechti maicheta gi vrahlitat podobni misli kogato se zamisljat varhu tova da imat dete!
E,otgovorih si na povecheto vaprosi:)a na drugite ....maga mi.
Razbrah che tova iskam,da imam "palno"semeistvo i kogato zapochna da naddeljava chustvoto za lubov kam bebozite,kato si predstavjah samo kak chte si imame nache bebe koeto chte e chast ot nas dvamata....prosto Gelanieto i Lubovta razbi vsichkite mi strahove.
Taka che ne se pritesnjavai v reda na nechtata si e da zadavach podobni vaprosi koito smjatach za"neprilichni",az samata sam si gi zadavala.
Gelaja ti Uspeh i se nadjavam skoro da ni saobchtich njakoja"dobra novina"?!

си мисля: "Ако дам детето на някоя баба за малко /а те за на стотици километри/ Дали всяка сутрин ще се сещам за него и дали ще ми липсва", в някои моменти си мисля, че ще се чувствам така както преди то да се роди. Звучи ужасно нали? Аз се плаша... Вече 7 месеца сме неразделни, а аз не мога като моя позната да кажа: " Не знам как съм живяла без него." - Ами живях! Не искам и да знам занапред как е без него - да ме пази бог. Не съм родена с майчини чувства, за мен това е нещо, което ти се случва после. Детето ме учи. Преди не харесвах особено бебетата и малките деца, дори не знаех как да се държа с тях и какво да им кажа, мислех ги всички за невъзпитани. Сега е различно. Мисля, че някой не узряват предварително, а "в движение" /това си е само мое мнение/. Не се учудвам на нито един твой страх. Всички ги имаме. Не се коси - нещата сами се нареждат.

Благодаря ви за отговорите, разбирането и подкрепата...
Прекрасни сте...

Наистина, понеже и аз съм от мамите, при които майчинските чувства са дошли малко по-късно, смея да кажа, че очевидно има и такива като нас. Ако децата ви са още малки, вероятно още дълго време ще се наслаждавате много на отсъствието им, защото ще се връщате към предишните си навици и позабравени "удоволствия". После ще ви липсват повече- гаранция!. Съдя по себе си- имаме възможност да изпращаме малкия при свекърва ми в друг град, и в началото, когато беше на годинка, разликата между това как се чувствах с него, и когато го нямаше, беше огромна. Все едно, че като го нямаше, и се връщах към някаква позабравена моя същност.
В действителност, това до голяма степен се дължи на многото грижи, и на това,че малките деца не са още самостоятелни. Изискват непрекъснато постоянен контрол, внимание, въобще, без да искаш, си напрегната целия ден. Сега, когато синът ми наближава 4-те години, тази разлика все повече се заличава, тъй като той вече е доста самостоятелен и постепенно си връщам някои от навиците, изоставени преди. Например, мога вече да върша неща, които не са свързани с него, и докато той не е легнал. Много ми е мъчно, когато се разделяме за няколко седмици.
Затова казвам, че и двете неща са прекрасни- и да сме с децата, и да останем малко и сами. В това няма нищо лошо. Така или иначе, рано или по-късно, любовта към децата ни ни "застига"- и става неспасяемо сладко!