|
|
Страници по тази тема: 1 | 2 | >> (покажи всички)
|
Тема
|
 Възхвала за земята
|
|
| Автор |
DeProfundis (Отвъдна) |
| Публикувано | 04.07.05 11:37 |
|
|
Прибирам се при родителите ми този уикенд и ме посреща райска гледка. Всички цветове на дъгата и много-много зелено. Отдясно на пътеката до входната врата цъфнал нарът с огнено-оранжевите си цветчета и ръката ми сама се протяга да погали тази красота. Бяла-зелена стройна бреза, два атласки кедъра с фините си клони, два мощни бора и други чудеса на природата. А из целия двор и покрай къщата – десетки видове цветя, аромати, жужене, мека трева. Подредени с грижа и любов, и в същото време в някакво нетърсено безразборие, което създава усещане за естественост. Вярно, че е лято. Вярно, че е буйно и напращяло от живот. Но така ли е било и преди или аз различно виждам?
Милите ми родители година след година, малко по малко, ненатрапливо и непретенциозно са сътворявали своето жизнено пространство. Връщат се след напрегнатия работен ден в града и всеки се хваща със занимавката си в градината, по къщата, и твори. Влага цялата си любов, творческа енергия и материализира визията си за нещата, които го карат да се чувства добре.
Събувам се боса и цял ден отказвам да наруша контакта си със земята, който кара стъпалата ми да се чувстват блажени. Отивам да бера малини. Бера и ям. По някое време татко, който леко и с видимо удоволствие прекопава някакви лехички в задния двор, ме вика и ми подава току-що откъснат домат, а после и краставица. Вкусът и ароматът са неповторими, истински празник за сетивата ми. Толкова е щедра земята! Два дена се наслаждавах, блаженствах и благодарях за щедростта на родителите ми. Те създаваха, но радостта, която изпитваха от този творчески труд, се увенчаваше със смисъл, когато раздаваха плодовете му на мен, на другите близки и роднини, на съседите, на приятелите. Щастливи са в своето райско кътче, когато го споделят и наистина никога не остават без посетители и гости. А те там са като двама патриарси, които събират около себе си братовчедите ми и семействата им от всички страни. Но виждам го, безспорно е – всеки обича да ходи при тях, защото после по своему си тръгва пълен. Земята е щедра, плодоносна и споделяща.
Наистина го има при хората със земя в картата – щедри, топли, конкретни в грижата си и подхода си, а аз никога до сега не съм го ценяла. Защо така са ме отблъсквали и наранявали? Защо толкова много ме впечатляват? Защо толкова много ме топлят? Сега разбирам, че „земята”, която винаги я е имало в обкръжението ми, ми е била дадена за уравновесяване, за хармонизиране и за благодат. А не за тежест, спъване и разруха. Благодаря на тези хора, че са били почвата, върху която да стъпя във физическия свят, защото иначе нямаше да имам никаква жизненост и устойчивост. Благодаря, че са в мир с елемента „земя” и ги има в живота ми, защото иначе как щях да разбера какво е това? Материята е свещена, тя е нежна глина в ръцете на нашата воля и творчески импулс. Или би могла да се проявява така.
Толкова силно се изумявам на тези нови усещания, настроения и прозрения в себе си, че място не мога да си намеря от вълнение. Вероятно ви се струвам глупава. „Кой знае какво станало? За такива банални неща...” Но за мен те са качествено непознати... до сега. Не съм имала очи, нито добре развити сетива за формите, за материята, за предметите. Пребивавала съм в света на идеите, на абстракциите, на концепциите, на емоциите, на възприятията, на съдържанията, като един непризнат „гений”, който не може да въплъти всичко това във форма. А сега виждам, докосвам, наслаждавам се, ценя, усещам го в себе си. Дали не е свързано със съвсем скоро предстоящото ми Сатурново възвръщане? И също както една моя приятелка беше отбелязала във връзка с миналогодишното ми падане: „Като символично падане, слизане на земята...”?
Никога не съм имала усещане за дом, за корен, за принадлежност. И това не е зависело от външни обективни обстоятелства. Така съм се родила, въпреки всичко, което ми е било дадено. Даденото просто не е съществувало за мен. Винаги съм живяла със стегнати куфари (буквално и образно казано), винаги нащрек, на нокти, на косъм, напрегната и неудовлетворена. А сега... Нещо се е променило. Още едно чекмедже от кутията на Пандора се е отворило, още един дух от бутилката е излязъл. Пуснала съм още една жила корен. Корен в себе си и в новите взаимоотношения, които чувствам, че съм способна да установя със света наоколо.
Обичам ви.
De profundis clamavi ad Te, Domine!Редактирано от DeProfundis на 04.07.05 16:03.
| |
|
|
|
Прости за астро-буквализма ми в тази точно тема... но на мен ми звучи като завършваща прогресия в Стрелеца и начална в Козирог...
... и аз те обичам... много... особено като си знам, че няма да стигна до 'земята' в този си живот... благословена си ти... 
*При толкова неща за еднократна употреба, не е чудно, че и хората стават такива*
| |
|
|
|
Да, и това е. То никога не е само едно, нали знаеш?
Всъщност ние винаги сме там и навсякъде. Въпросът е дали искаме да го видим. Как ни е по-лесно? Да ставаме по-големи и широки или да се инатим в това, което вече до болка ни е познато?
Прости ранното ми фисолофстване .
De profundis clamavi ad Te, Domine!
| |
|
|
|
Интересен въпрос.. ама аз ще мога да ти отговоря на него чак, когато осъзная качествено кое ми е до болка познатото и защо толкова се инатя в него.
После вече ще имам накъде и как да се уголемявам. Малко по малко.
Добро утро! :)
Денят започва добре :)))
*При толкова неща за еднократна употреба, не е чудно, че и хората стават такива*
| |
|
|
|
Твоят разказ ми напомни за Анастасия. И аз имах сходно усещане за нещата след моя прочит, не се бях дотогава замисляла за природата, и какъв дар е тя.
За пръв път тогава, миналата година открих и четирилистна детелинка, в саксията сред цветята на баба! а една съвсем непозната жена ми подари такава, странно е това, но сякаш наистина когато човек отвори сетивата си за природата светогледа се променя, нещата имат друго измерение
| |
|
|
|
Не се бях сетила за Анастасия. Но наистина тя ми резонира. Спомням си, когато преди години четох някоя от книгите за нея, колко магическа, вълшебна, вещерска/веща и истинска я усетих. За мен нямаше никакво значение дали е реална личност, или художествена измислица. И до сега вярвам, че тя живее там някъде на север.
De profundis clamavi ad Te, Domine!Редактирано от DeProfundis на 05.07.05 11:41.
| |
|
|
|
Боже, какъв подарък ми направи с този текст, ако знаеш само...
И в какъв невероятен синхрон си с това, което и на мен ми е "тема на фокус" напоследък (темата ми за например)...
Точно този уикенд за мен също беше някакво пиршество на сетивата – може би защото най-накрая ме пуснаха в кратка отпуска и, предчувствайки предстоящите свободни дни, най-после успях да се отпусна… И голяма част от времето (когато не валеше) прекарах на терасата, сред миниатюрната ми градинка там. И стигнах до извода, че нищо на този свят не ме възстановява, релаксира и лекува така, както ароматът на зеленина и пръст, небе над мен, вятър, и допирът на пухкавата козинка на котката.
В известен смисъл тази пролет за пръв път усетих това, което ти така великолепно си описала. Досега вкъщи се грижех само за няколко стайни растения и 2-3 саксии със здравец на терасата. Преди два месеца мама ми направи невероятен подарък – накупи ми кашпи, пръст и растения и ми направи на балкона малка градина. Направи го с леко свито сърце, защото не й се вярваше,че ще се грижа да растенията добре – и ще ги уморя за нула време. Опасенията й не бяха съвсем лишени от основание, защото досега често се случваше да забравя да полея хибискуса, а и наистина бях погубила известно количество цветя (пак с неполиване). 
Аз обаче така се прехласнах по тази градинка, че оттогава няма ден, в който да не прекарвам известно време там. Грижа се за цветята, поливам ги, торя ги, почиствам ги, говоря им – и ми доставя невероятно удоволствие. Имам си кипарис, акация, дори малко лимоново дръвче, което баща ми е посадил и отгледал. Имам “вещерско ъгълче” с билки – мащерка, лавандула, розмарин, риган, мента, копър, босилек, джоджен, чубрица, невен, омайниче… Даже домати имам  – за тях особено внимателно се грижа и вчера открих, че се е “родило” първото доматче. Още е съвсем мъничко (колкото орех) и напълно зелено, но аз така му се зарадвах! И вече си представям как скоро ще си бера домати и босилек, които сама съм си отгледала – и ще ги поливам с билковия зехтин, който си направих на Еньовден.[preglyshtam] И с малко козе сирене става угощение точно по мой вкус.
В моята карта земята доминира - наравно с огъня уж, но всъщност винаги съм усещала доста по-отчетливо земната си част, особено луната в Телец. Обаче това не е било винаги така – мисля, че земята в мен се “събуди” много бавно и постепенно. Винаги съм боготворила дома си (Венера в 4 дом) и много съм се грижила за него – и винаги ми е било страшно важно да е уютно и красиво около мен. Но преди десетина години да речем, най-доминиращата точка в картата ми беше Венера – Луната все още дълбоко спеше. И тогава домът ми беше главно средство/територия за прелъстяване. Както и нещо като “храм за разкрасяване”, предвид тогавашната ми изключителна вманиаченост на тема външен вид.
Дотогава никога не бях имала усещане за дом, род и корени. И аз като теб живеех с вечно приготвен куфар, бях сменила местожителството си около 7-8 пъти и се самопреживявах като космополит и като дърво без корен – като листо, подмятано от вятъра. И ми харесваше така, въпреки че понякога смътно усещах някакъв неясен копнеж по “земята”...
Мисля, че това, което за пръв път пробуди земята в мен – и особено Луната – беше Плутон. Защото през периода, за който говоря, той е транзитирал последователно първо Луната ми (в опозиция), после съвпад с наталния ми Юпитер (управител на 4 дом) и накрая самия връх на 4 дом.
После – като “по учебник” – завръщане на прогресивна Луна, а малко след това сатурново завръщане (и транзит на Сатурн върху Луната ми). Тъкмо тогава за пръв път Луната в мен почна да се размърдва – и драстично се промени усещането ми за дом (и не само). Тогава за пръв път започнах да възприемам “у дома” като място, където искам да пусна корени и където винаги да се връщам… И като “енергийна централа” – тоест не само като сигурност, опора, но и като енергиен източник, който хем сама зареждам, но и чрез който да се възстановявам и лекувам. Тогава осъзнах, че никъде на света не си почивам така истински, както вкъщи – и че това място е свещено за мен по един особен, одухотворен и труден за описване начин...
И всъщност сега за пръв път с такава сила изпитвам възторга от Земята – и то тази “земя”, за която сама се грижа. Всяка сутрин намирам в градината мъничък “подарък” – цъфналата лавандула, ново невеново цветче… Ментата така ухае, че я усещам от няколко метра… Хибискусът най-после ми “прости”, че го изнесох навън и са му покарали нови листенца… Доматите са израснали високи – вече са колкото мен. Мащерката е избуяла и сякаш се опитва да запълни всеки свободен милиметър в саксията… Докато поливам цветята, котката идва с мен и с огромен апетит “пасе” от тревата, която съм насадила специално за нея… После подушва босилека, отърква се в саксията с лимона, опитва се да улови една муха, а след това се приближава, леко ме “чуква” с челце по крака, гушва в мен и почва тихо да “преде”…
А аз тихо съзерцавам цялото това вълшебство – и дори не забелязвам шумния булевард, който е само на двеста метра от мен… Сякаш някаква невидима стена ме отделя от градския живот, с цялата му истерия, задръствания, високи технологии, студени офиси, макдоналдс, сметки за ток и видиотени политици… Аз съм си у дома и съм боса – и сякаш съм потънала в една огромна, мека прегръдка от цветове, аромати, капчици роса и чуруликане на врабци… Животът около мен празнува – расте, цъфти, жужи, пее, мърка, грее – а аз просто ще се пръсна от щастие и благодарност…
И с всяка своя клетка усещам връзката със Земята… Чак сега разбирам какво има предвид мама, когато казва, че само в нейната градина си почива истински… И сега разбирам колко жива е Природата – че и тя си има тяло, плът, сърце, душа… Цялата планета Земя е едно огромно, живо същество – и единственият начин да почувствам “пулса” й, е да докосна поне мъничка част от зеленото великолепие, което тя ражда… Да го полея, да му се порадвам и да го обикна… И сега осъзнавам, че всъщност една малка градина побира в себе си всички стихии – огъня на Слънцето, въздушните целувки на вятъра, водната магия на дъжда, без който земята не може… И че само когато човек пусне корени в земята, може да проумее истински небето…
…май се отплеснах…
И аз много те обичам…
| |
|
|
|
Леле, слънце, пак ме стопли. Да, и теб визирах, когато говорех за "плодородните почви" в моя живот . Ти също си основен фактор, за да започна да търся връзката си със земята, да се замислям въобще. А у вас и в градинката ти се чувствам наистина прекрасно, като у дома. Още не съм развила усещането за корен, за което говориш. Все още моят дом не е моят дом, нито точно енергийна централа, а всяко друго място по някакви други причини би могло да стане. Причини като синхронично стечение на време, място, хора и вибрация.
Но разбирам това, за което говориш - земята, за която се грижиш и която ти се отблагодарява с плодовете си; красотата, която създаваш и още повече, че тя е жива. Това не е картина, гоблен, пано. Не ги подценявам като венец на творческия акт, но не е ли истинско чудо да виждаш, че от съзидателните ти усилия се пръква нещо красиво, а на всичкото отгоре и живо? Цветя, билки, плодове... Тук творчеството и грижата се сливат. Докато ти му служиш и то ти служи във взаимна радост.
Навярно един ден и аз ще живея по този начин.
De profundis clamavi ad Te, Domine!
| |
|
|
|
И сега осъзнавам, че всъщност една малка градина побира в себе си всички стихии – огъня на Слънцето, въздушните целувки на вятъра, водната магия на дъжда, без който земята не може… И че само когато човек пусне корени в земята, може да проумее истински небето…
О, да! Красота, красота! Така отекнаха тези думи в душата ми... Ще ги проумявам и преусещам отново и отново...
De profundis clamavi ad Te, Domine!
| |
|
|
|
За къщите
ТОГАВА ИЗЛЕЗЕ НАПРЕД ЕДИН ЗИДАР и го помоли:
- Кажи ни за къщите.
А той в отговор им рече:
- Преди да си градите дом от вар и камък зад градските стени, постройте си от блянове убежище в пущинака.
Защото не само вие имате нужда да се завръщате на свечеряване в жилището си - това е потребно и на странника във вас, далечния, навек уединения.
Вашата къща е ваше по-голямо тяло.
Тя расте на слънцето и спи в нощната тишина, но нейният сън не е без сънища. Нима къщата ви не сънува? И нима насъне не напуска града, за да отиде до дъбравата и хълма?
Желал бих щото да можех да сбера къщите ви в шепа и като сеяч да можех да ги пръсна из полето и леса.
Желал бих щото долините да са улици, а зелените лъки - алеи, та да се търсите един друг из лозята и дрехата ви да се пропие със земното ухание.
Но всичко това сега не ще се изпълни.
Дедите ви са се били събрали на едно място от страх. И този страх ще трае още малко. Още малко градските стени ще отделят огнищата от полята.
Ала кажете, люде Орфалезки, какво имате в къщите си? Какво пазите толкова, та ги заключвате и залоствате?
Имате ли мир - ведрия порив, който би разкрил силата ви?
Имате ли спомени - светещите сводове от връх до връх в ума?
Имате ли красотата, която води сърцето от вещите, правени с дърво и камък, към свещената планина?
Кажете, имате ли в къщите си това?
Или имате само разкош и жажда за разкош - този натрапник, който крадливо се вмъква в дома ви и първо е гост, после домакин, а ней-сетне господар?
Да, той става укротител и с примамка и камшик усмирява по-висшите ви желания и ги кара да играят по волята му.
Макар ръцете му да са коприна, сърцето му е от желязо.
Той ви приспива, а после застава до леглото ви и се гаври с достойнството на плътта.
Той се подиграва със здравия ви разум и естествените ви сетива и ги полага в сено, като чупливи грънци.
Наистина жаждата за удобства и разкош убива страстта на душата и после ехидна върви с погребалното и шествие.
Но вас, чада на простора, безпокойни и в покоя, вас не ще ви уловят в капан и не ще ви опитомят.
Вашата къща ще бъде не котва, а мачта.
Тя ще бъде не ципицата слуз, покрила раната, а клепачът, който пази окото.
Не ще прибирате крилете си, за да преминете през портата, не ще навеждате глава, за да не я ударите в тавана, не ще се боите да дишате, за да не се напукат и срутят стените.
Не ще живеете в гробници, строени от мъртвите за живите.
И макар да е величествена и великолепна, къщата ви не ще скрива тайната ви, нито ще сдържа копнежа ви.
Защото безграничното у вас обитава в дом, чийто покрив е небосводът, чиято врата е утринната мараня и чиито прозорци са песните и покоя на нощта.
Джубран Халил Джубран
"Пророкът"
| |
|
Страници по тази тема: 1 | 2 | >> (покажи всички)
| 
|
|
