Омилостивяване на Бога ... / Я! Архивите са живи / Астролози

Не си спомням кога за последно душата ми е била празнична трапеза на боговете. Но със сигурност от известно време насам е бойно поле.

Плутон е... адски дълбок. В случая "адски" е буквализъм - откакто се е задействал в мен, все по-дълбоко и все по в личния си ад потъвам. През последните близо 19 години не съм си позволявала да бъда отмъстителна. Все си мислех, че е напълно достатъчно и дето просто съм си злопаметна. Но сега, по време на опозиционния му преход към Меркурий - Слънце, не само го измислих, не само не успях да се възпра, но и в крайна сметка бях принудена да си призная, че ми достави истинско удоволствие! Не казвам, че се гордея с постъпката си. Но определено беше начин да осъзная, че нося И това в себе си - гейзерите на Плутон. И да преосмисля много чувства, за които сме учени, че са "лоши". Това беше последното ми "жертвоприношение" към Бога на Подземното царство на този етап. След него усещането за тотална преса по всички флангове започна да спада. Предполагам, това е крачка по пътя към "примирието"... защото не знам дали съм способна на силата за приятелство с Плутон...

Нептун често изисква от мен "отнасяне". Най-често ми погажда номерата си чрез някое особено нелепо и анти-логично влюбване, което да се развие така, че да пробуди у мен силно религиозни чувства и желание за отшелничество - от ужас да не се повтори... Разбира се, Нептун е могъщ бог, и рядко някой му се е изплъзнал - той все си намира как да ме излъже, та да се влюбя отново... още по-мистично, мъгляво и разпиляващо... хъммм... На него обаче се подчинявам с определено по-голяма охота. Всяка манифестация на Нептун в живота ми е свързана с изостряне на усещането ми за Цялото и избистряне на Оня поглед - дето, каквото и да погледнеш, ти се струва прекрасно...

Познавам, че е Нептун по това, че плача, без да имам желанието да го скрия... А, както е известно, децата растат, докато спят и докато плачат...

Уран го разпознавам по броя подменени ел. крушки за единица време...

Обичам моментите, когато ми гръмват две крушки в ръцете, преди третата да "захапе"...

Той ми налага изпълнението на решения, още преди да съм ги взела. Той ми дава и Платоничната любов към себе си... хъм... което иначе ми убягва... че си заслужавам даже аз да си се обичам... И ми създава ред недоразумения с околните, като ме кара да знам неща, които - сама по себе си - никога не бих могла да науча... и понякога да казвам какво знам, с което първо да засегна издълбоко човека, а после да се чувствам неудобно, когато след време ми кажат "Права беше за..."... Може би, поради "родството" му с Меркурий, Уран ми е някак най-пряк за възприемане - и най-адекватен за изразяване. Жертвата към него са безсънните нощи, в които се издирва последното парченце от някой пъзел, докато ми "светне", че просто го стискам в ръката си...

/Сатурн и Юпитер в момента не искам да ги закачам, защото тъкмо някак си са се кротнали... извини ме. Като се размърдат отново, ще споделя и за тях./

Хубава тема! Мен лично много ме възрадва!

Да вървя на майната си?!?
Че аз оттам идвам, бе...