|
Опълченците на Шипка
Иван Вазов
11 август 1877
Нека носим йоще срама по челото,
Синила от бича, следи от теглото;
Нека спомен люти от дни на позор
Да висне кат облак в наший кръгозор;
Нека ни отрича исторйята, века,
Нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
В миналото наше хвърлят своя мрак;
Нека да ни сочат с присмехи обидни
Счупенте окови и дирите стидни
По врата ни още от хомота стар;
Нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека! Но ний знаем, че в нашто недавно
Свети нещо ново, има нещо славно,
Що гордо разтупва нашите гърди,
И в нас чувства силни, голями плоди;
Защото там нейде на връх планината.
Що небето синьо крепи с рамената,
Издига се някой див, чутовен връх,
Покрит с бели кости и със кървав мъх,
На безсмъртен подвиг паметник огромен;
Защото в Балкана има един спомен,
Има едно име, що вечно живей,
И в нашта история кат легенда грей,
Едно име ново, голямо, антично,
Като Термопили славно, безгранично,
Що отговор дава и смива срамът,
И на клеветата строшава зъбът.
О Шипка!
Три деня младите дружини
Как прохода бранят. Госките долини
Трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
Гъсти орди лазят по урвата дива,
И тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
И вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
И "Алах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговори с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дърве;
Дружините наши, оплискани с кърви,
Пушкат и отблъскват без сигнал, без
ред. Всякой гледа само да бъде напред
И гърди геройски на смърт да изложи,
И един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците реват,
Насипи налитат и падат, и мрат; -
Идат като тигри, бягат като овци
И пак се завръщат; българи орловци
Кат лъвове тичат по страшний редут,
Не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаян, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
Отникъде взорът надежда не види
И братските орли не хвърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но честно, без страх -
Кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всички те нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
Ревна гороломно: "Млади опълченци,
Венчайте България с лаврови венци!
На вашата сила царят повери
Прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
Очакват геройски душманските орди,
Бесни и шумещи! О геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
Патроните липсват, но волите траят,
Щикът се пречупва - гърдите остаят
И сладката радост до крак да измрът
Пред цяла вселена, на тоз славен рът,
С една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
Тоя връх висок е: тя ще ни съзре,
Ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръже! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък бомба,
Всяко нещо -удар, всяка душа -
плам. Камъне и дърве изчезнаха там,
"Грабайте телата!" - някой си изкряска,
И трупове мъртви хвръкнаха завчаска,
Кат демони черни над черний рояк,
Катурят, струпалят като живи пак!
И турците тръпнат, друг път не видели
Ведно да се бият живи и умрели,
И въздуха цепят със демонский вик,
Боят се обръща на смърт и на щик,
Героите наши, като скали твърди,
Желязото срещат с железни си гърди
И хвърлят се с песни в свирепата сеч,
Като виждат харно, че умират веч. . .
Но вълни по-нови от орди дивашки
Гълтат, потопяват орляка юнашки. . .
Още миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм,
..................................................................
И днес йощ Балканът, щом буря захваща
Спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
Славата му дивна като някой ек
От урва на урва и от век на век.
|
