Стратегии / Религия и мистика / Астрология

Стратегии за управление на междуетническите отношения в социалната работа с малцинства (преодоляване на стереотипите)

Увод
Първа глава
Теоретични аспекти на проблема за управление на междуетническите отношения в социалната работа с малцинства.

1. Специфика на социалната работа с малцинства.
1.1. Малцинство и малцинствена група.
1.2. Измерения на социалната работа с малцинства.
2. Междуетнически отношения.
2.1. Същност на междуетническите отношения.
2.2. Детерминанти на междуетническите отношения.
3. Влияние на стереотипите и предразсъдъците в социалната работа с малцинства.
4. Стратегии за управление на междуетническите отношения.
4.1. Превенция.
4.2. Социална интеграция.
4.3. Корекция.

Втора глава
Емпирично изследване на междуетническите отношения между социален работник и клиент.

1. Описание на изследването.
2. Методики на изследването.
3. Провеждане на изследването.
4. Анализ на резултатите от теста.
5. Изводи.

Заключение.

Увод

Всяко едно изследване бележи своето развитие от търсенето на проблема, но не само от това търсене, а и от използването на самите проблеми за установяването на едни или други модели на поведение между членовете на обществото.

Стратегиите за управление на междуетническите отношения са модели спрямо които се формират основните обществени строеве. За България основния строй е интеграцията на индивиди от един икономически строеж върху друг. Това преди всичко означава липса на адекватна оценка на самата икономическа постановка върху общата икономическа атмосфера в страната. Основните влияния на интеграция на стопанските сили спрямо такъв вид икономика играят за политически сформирования, които девалвират от един единствен обръч спрямо, който се интегрира цялостната народна маса на обществото.

И все пак макар политическия апарат, да е в своята цялост очевидно разнородността на населението по един или друг начин оказва за свое вътрешно влияние, което изопачава основните политико-икономически мерки за интеграция на българското обществото към международните икономически влияния, най-вече влияния над българското население.

В резултат на това етническите различия на членовете в обществото изпъкват със своя собствена индивидуалност и съответно амбиция за икономическо надмощие основано, именно върху разбирането на междуетническите различия вътре в самия регион.

Този проблем с национално значение за българската държава уличава цялостното поведение на българското общество спрямо своята и обща икономическа ситуация. Такъв проблем провокира, както политиката така и отношенията на общото българско население спрямо всеки един носител на етикета на междуетническите различия. В същото време състава на българското население се отличава със своя собствена обществена конюнктура на отношения вътре в самото общество. А също така и със своя собствена култура и аморфи на морала на поведение.

Така работата с малцинства на този етап цели именно разшифроване на тези остарели модели на поведение, които вече не са в полза на обществената интердинамика на поведение.

За това преодоляването на стереотипи в смисъл, на преодоляване на междуетническите стереотипи е настоящо изследване, което акцентира върху осъзнатостта на вече остарели и отшумяли източници на едно или друго културно развитие между членовете на обществото.

Обект на изследването

Социалната работа в България е един от основните крепители на спомагателните дейности между членовете на обществото обвързани, както с финансови помощи, но така и със социални дейности в помощ на всеки един жител на страната.

Социалната работа с малцинства е преди всичко с исторически аспект. А именно по отношение на начина по който са си помагали отделните междуетнически общности по време както на война, но и в основаване на българската идентичност и националност най-вече с международно значение.

Разбирането на този проблем е свързан с разбирането на различните културни влияния, които по един или друг начин са оставили свой отпечатък върху едни или други жители и цели общности в цялата история на поведение на съвременното и настоящо българско общество.

За това Социалната работа тук, като институция възниква именно по линия на комунистическия режим основан под влияние на Русия и най-общо социализма под влияние на Ленин и неговите последователи и подръжници.

Тази инситуционализация напълно измества религиозните вярвания и най-вече коренът според който са се извършвали и преди подобни дейности под влияние на духовната съпричастност между отделните общности.

Така социалната работа се превръща преди всичко в професия основана върху научни аспекти на разбирането на едни или други проблеми с хуманитарно значение. Социалната работа с малцинства е част от самата социална работа в помощ на разискваните социални проблеми в едно или друго общество.

В настоящето изследване става въпрос за всички членове на обществото и начина по който се разиграват техните интереси основани върху икономическата стратификация, социален статус и въбще начин на живот.

Предмет

Преодоляването на стереотипите, като предмет на изследването цели изобличаването на индивидуалните човешките нагласи по отношение на системата на сътворяването на подобни стереотипи, подчинени на индивидуалната им психична дейност, като афект на своето характерологично собствено възприятие.

Хипотеза

Обществото е изправено пред абсурди, а именно изграждането на стереотипи, които могат, да бъдат вече вън от собствената психо-интердетерминична действителност. За това по хипотеза макар, да сме свидетели на едни или други промени вътре в междуетническата ситуация на отделните общности, трябва да бъдат доказани онези стереотипи, които окончателно вредят на общата истиннна действителност на техните отношения. А именно това са:
- напрежение между туркофили и бългорофили.

Първа глава
Теоретични аспекти на проблема за управление на междуетническите отношения в социалната работа с малцинства.

1. Специфика на социалната работа с малцинства.

Спецификата на социалната работа с малцинства може да бъде изведена въз основа на анализ на същността и значението на социалната работа изобщо. Преди всичко тя е помагаща професия. С какво обаче се отличава от другите помагащи професии? Отговор на този въпрос дава Н.Петрова-Димитрова- „Социалната работа е психо-социална помощ за живот. Помощта винаги представлява едновременно създаване, организиране, активизиране, усъвършенстване и др. на индивидуалните личностови капацитети и на социалните ресурси. Тази характеристика на социалната работа е една от силно диференциращите я по отношение на другите помагащи дейности – oбразование, възпитание, психотерапия, лечение.” [Петрова-Димитрова, Н. Основи и методи на социалната работа. С., 2000, стр. 14] Както и Н.Петрова-Димитрова подчертава социалната работа е с повече от една или две характеристики. Една от причините за това е широката сфера на действие на социалната работа в обществото.

Съществуват множество дефиниции за определяне на нейната същност. Така често опитите да се обобщят всички сфери, в които тя се развива се оказват трудни, а понякога и почти несполучливи. Разполагаме с редица такива примери. По отношение на дефиницията дадена от К. И. Уилтсе. Той определя социалната работа като „... науката и изкуството за осигуряване на услуги предназначени да подобрят междуличностното взаимодействие и социалното функциониране на хората, както като индивиди, така и като групи.” [Fink, A. E. The field of social work. 6-th ed. Holt, Rienhart & Winstone, New York etc., 1974, стр. 3] В това становище се откроява идеята, че цел на социалната работа е подобряването на междуличностните взаимодействия на индивидуално или групово ниво. Авторът не се спира на конкретните начини за постигане на поставената цел и ролята на социалните работници в този процес. Не е поставен акцент и върху един от основните елементи на социалната работа - подпомагането, което е една от функциите на социалните работници.

На важността на тази функция специално внимание отделя Н. Владинска. Тя акцентира именно върху подпомагането в социалната работа, като дава следната дефиниция: „Социалната работа представлява процес на взаимодействие между системата за организирано оказване на социална помощ и системата на клиента за разрешаване и/или ограничаване на възникнали социални проблеми и за справяне с трудностите в живота”. [Владинска Н. Развитие на социалното дело и професията социален работник/социален педагог в САЩ и ФРГ, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, В. Търново, 1993, стр. 73] Тук е обобщено взаимодействието между различни системи, като клиента може да бъде представен и като отделен индивид и като символ на една цялостна система. Което означава, че ефективността на социалната работа зависи както от качеството на професионалната помощ, която се предоставя, така и от желанието на клиента и неговото активно участие в този процес. По този начин се акцентира върху потребността в процеса на социално подпомагане и двете страни – подпомагащата и получаващата – да бъдат активни. Едновременно с това е подчертан подпомагащия принцип на социалната работа.

Според А. Моралес и Б. Шийфър: „Социалната работа е професия, ангажирана с усъвършенстване на качеството на живота на хората чрез разнообразни дейности, насочени към социална промяна”. [Morales, A & B. W. Sheafor. Social Work. A profession of Many Faces. 5-th ed. ALLYN and BACON, Boston, 1989. стр. 7] Важен момент в тази дефиниция е определянето на социалната работа като специфична професионална дейност, което предполага и потребност от формиране и развитие на кадри (професионални социални работници), които да я осъществяват. Подобряването на качеството на живота не се свързва само и единствено със стихийното развитие и настъпващата социална промяна, а с необходимостта да се работи целенасочено за подобряване на стандарта на живот на хората.

Опитът да се дефинира спецификата на социалната работа показва, че всяка една дефиниция е непълна и поставя акцент само върху някои от важните аспекти на социалната работа – цели, функции, участници, значение и др. Аналогично на този извод И. Кусев казва: „многообразието от дейности, включени в социалната работа, затруднява даването на коректна дефиниция на това понятие. Би могло най-общо да се каже, че това е съвкупност от дейности, и същевременно процеси със социален, икономически, психологически, педагогически, медицински, криминологически и правов характер, чиято основна цел е възстановяването и подържането на личния и обществения статус на индивида с помощта на различни средства – държавни, недържавни, национални, локални.” [Кусев, И. Основи на социалната работа. С., Кабри, 1998, стр. 12 ]

Най-общото разбиране за същността на социалната работа е, че тя се занимава с възможностите за реализация на различни идеи, като такива идеи всъщност произтичат от възможността за справяне с възникнал проблем в дадена среда.

Спецификата на социалната работа с малцинства произтича от спецификата на групата, с която се работи (малцинствената група), но много от целите и задачите на социалната работа като цяло се отнасят и до социалната работа с малцинства. В настоящето дипломно изследване ще се опитаме да откроим спецификата на социалната работа с малцинства като изходим от спецификата на малцинствената група най-общо и различните видове малцинствата (в частност), измеренията на социалната работа с малцинства и различните подходи, модели и стратегии за работа с представители на малцинствени групи.

1.1. Малцинство и малцинствена група. Видове малцинства.

Какво означава да си от малцинствата? Отговорът на този въпрос както ще видим е натоварен с доста психологически афекти и социални вълнения. Малцинството не е само статистико-демографски показател, изразяващ по-малкото от общото (мнозинството). Понятието за малцинство се е формирало с оглед на различията между отделните групи от хора, на тяхната културна и етническа принадлежност и числовото надмощие на една група спрямо друга, обитаващи една и съща социална среда. За това можем да кажем, че възникването на понятието за малцинство е сложен процес, в който се включват историческите промени, съдбоновните събития между отделните раси от хора и общото им включване в организацията на живота, разполагането и разпределянето на природните блага между тях.

Още в Стария Завет се разказва за евреите и тяхното положение в Египет. Те са живели на чужда територия и са били различни от египтяните най-малкото поради тяхната религиозна принадлежност. Освен това макар и да не са били със статута на роби са били подтиснати само да се трудят без да развиват занаят. Друг исторически пример за малцинства са славяните и траките на Балканите. Преди образуването на българската държава, те са нямали своя държава и съответно са били малцинства във Византийската империя.

Въпросът за малцинствата придобива изключителна актуалност в съвременната епоха при освобождаване на отделните нации от подтисници, деколонизирането на народите и слагането на край на робството. Очевидно е, че възникването на малцинствата е продукт на историческото развитие. Например след разпадането на империализма достта индийци се намират във Великобритания. Голям брой африканци остават в Америка, днес те са наричани афро-американци. Друг не малък брой африканци остават да населяват западна Европа, където са наричани чернокожи. Те успяват да съхранят своята етно-културна принадлежност, но са малцинство сред останалото население. Етно-културната принадлежност обаче не се формира на базата на цвета на кожата на хората в дадена етническа група, а по-скоро на (чрез) конкретен регион, език, религия и култура.

В повечето дефиниции за малцинство се акцентира само върху някои отделни негови характеристики – например статистически, социални, икономически или културни характеристики. В „Копир ис Енциклопедия” за това що е малцинство е написано: „Човешки връзки, обединени чрез връзките на обществения произход, физически характеристики, сексуални предпочитания, традиции, обичаи, език или религия или каквато и да е комбинация между тях, и които по отношение на друга група, с която са свързани заемат подчинено положение, получават различно третиране и са изключени от пълно участие в живота и културата на обществото, част от което те са. Малцинство означава „по-малко количество”, или по-малко от половината, но в социалните науки статистическите критерии отстъпват пред тези на властта, привилегията и престижа.” [Грекова, М. Малцинство: социално конструиране и преживяване, С. 2001, стр. 43]

В тази дефиниция като характеристики на малцинството, които го отличават от мнозинството са посочени различията във физическите характеристики, сексуалната ориентация, традицията, обичая, езика, религията и комбинацията между тях на групово равнище. Основният акцент е насочен към наличието на субординация и съподчинение, различно третиране и непълноценен живот на едни групи от хора в обществото спрямо други групи, което ги поставя в позиция на нарушаване на техните права и свободи. Ето защо в социалните науки (а и в обществото) малцинството се определя не от статистическите критерии „малко – голямо”, а от влиянието което има по отношение на другите групи и степента на защита на гражданските, икономическите, политическите, социалните и културни права на хората от малцинствената група. Силата на мнозинството се крепи върху това, че има по-голяма власт и може да оказва натиск и влияние върху малцинствата в едно общество. Такава форма на отношение най-общо може да бъде наречена – подтисническа. В социалните науки подтисничеството се разглежда в контекста на проявите на нетолерантност и неприемане на различието на останалите.

Подобна позиция относно разбирането на понятието „малцинство” има В. Ангелова, която разглежда следните видове социални малцинства:

• Хомосексуалисти.

• Жени.

• Безработни.

• Хора с физически увреждания.

• Бедните.

[Ангелова В. „Социални малцинства и медии” – Университетско Издателство „Св. Климент Охридски”. С., 2002]

Дефиницията, която тя дава за социално малцинство е: “маргинални групи хора в неравностойно положение”. Много често маргиналното положение на тези групи е съпътствано от проявата на дискриминационни нагласи към тях от страна на мнозинството. Да разгледаме например ситуацията на безработните. В регистъра на безработните в бюрата по труда, един човек докато е без работа в продължение на една година, се води за временно безработен. След изтичането на този срок той влиза в графата на трайно безработните. Вероятно с времето такъв човек може да бъде считан за изцяло изтласкан от пазара на труда. Освен, ако работодателите не мислят социално. Разчитайки, че при наличие на мотивация за развитие. Такъв човек естествено ще съумее в достатъчно кратък срок, да навлезе в лоното на новите работни предизвикателства. Социалните програми предполагащи различни алтернативи, чрез които да се претопяват подобни проблеми още в зародиш. Те всички заедно биха могли, да предотвратяват навреме ситуации на абсолютна и пълна неравнопоставеност. В крайна сметка това положение винаги ще остава само по хипотеза. Реално за трайно безработните лица може, да се счита, че осигуряването на работа е под въпрос. Пребивавайки в едно такова положение с липса на адекватни ориентири, чувството за отхвърленост може би е едно от първите, които ще възникнат в почти всеки човек.

Подобна е ситуацията на която и да е изпаднала в изолация група. Например жените незвисимо, че могат да съставляват една от най-основните части на обществото. Факт е, че мнозинството си позволява, да припознава у тях някои изключително абсурдни характеристики. Например след като веднъж е установена индустриалната революция и благата вече не се постигат толкова чрез физическа сила. Независимо от това, често занимания годни за извършване и от двата пола продължават, да се считат или за твърдо мъжки или за напълно женски. Нелепото ограничаване на реализацията в отделни области е символ на подтисническо отношение. Така аналогично с отношението на мнозинството към някои етнически групи, социални малцинства може, да се образуват по силата например на такива сходства с тях, като подтисничество, отхвърленост и др.

В „Дъ Америкън Пийпъл Енциклопедия” се натъкваме на следната дефиниция за малцинство: Обособена расова, религиозна, социално-икономическа или национална група, чийто особени характеристики се различават от тези на доминиращата група в дадено общество... Малцинствените групи могат да се разглеждат и от социологическа перспектива, като се идентифицират чрез раса, религия, националност или социо-икономически фактори, или чрез каквато и да е комбинация от тях. В този смисъл отпращането е към всяка група, която може да бъде отграничена от другите в по-широко общество.” [Грекова, М. Малцинство: социално конструиране и преживяване, С. 2001, стр. 42]

Тук като водещи характеристики, спрямо които малцинството се различава от мнозинството са посочени расата, религията, социално-икономическата принадлежност и националността. Също така е засегната социологическата перспектива за разглеждане и определяне на малцинствената група, според която могат да се формират малцинства на базата на социо-икономически фактори. По същия начин още Карл Маркс е разбирал, че възникването на капитализма, формирането на съответните производителни сили и производствени отношения стават и са предпоставка за създаването на експлоататорски дух на обществото, който поставя хората в надличностни отношения. [Деянова, Л., П. Кабакчиева, М. Грекова, Г. Димитров, Социология, С. 1992].

В „Дъ Ню Енциклопедия Британика” малцинството се определя като „специфична в културно, етническо или расово отношение група, живееща в по-широко общество. Когато се използва за описание на такава група, терминът носи поредица от политически и социални импликации. Като използван от политици и социални учени термин, малцинството е по необходимост подчинено на доминиращата група в обществото. Тази подчиненост, а не количеството, е определящата характеристика на малцинствената група. Според социологическата терминология, малцинство трябва да е отделна социална група... То трябва да има специфични, лесно разпознаваеми характеристики, които да го отличават от останалата част от обществото.” [Грекова, М. Малцинство: социално конструиране и преживяване, С. 2001, стр. 43].

В тази дефиниция се акцентира върху три различни подхода (аспекти) за определянето на малцинство:

• социален аспект – според него малцинствената група има своя специфика, произтичаща от спецификата на културата и начина на живот на хората в нея;

• политически аспект – според него малцинствена е всяка група, която е в подчинено положение спрямо другите групи в обществото, т.е. има малка (или няма почти никаква) власт и влияние по отношение на участието си в обществения живот и в процесите на взимане на важни социални решения;

• социологически аспект – според него малцинствената група не е просто специфична социална група, а група, която поради своята специфика се различава от останалите групи в обществото.

1.2. Измерения на социалната работа с малцинства.

В своето естество социалната работа с малцинства не е по-различна от която и да е друга социална дейност. Някои особености обаче е необходимо да се очертаят. Например в САЩ работата с малцинства касаят един или друг род проблеми, които може да не срещнем в Европа и обратното. Лоурънс Шулман в книгата си „Изкуството да се помага на индивиди, семейства и групи”, помества един параграф за „Влияние на етнокултурата и етническата общност: бял социален работник и индианско семейство.” [Шулман, Л., Изкуството да се помага на индивиди, семейства и групи. С., 1992 – с. 233] В него той споменава за това от какво значение е „разбирането на социалния работник за индианската култура (както го въприема клиентът) и второ, разбирането на социалния работник за въздействието на расата върху взаимоотношението (както го приема социалния работник).” [Шулман, Л., Изкуството да се помага на индивиди, семейства и групи. С., 1992 – с. 234] Това са две променливи при чието съобразяване се постига положително работно взаимоотношение. В центъра на цитираната работна сесия стои младеж, който през периода на пубертета е тласнат от това, да установи своята идентичност.

Идентичносттае едно от основните измерения свързани със социалната работа с малцинства. Карл Юнг в „Архетиповете и колективното несъзнавано” изследва преживяванията на промяна от личността. Едно от основните преживявания свързани с промяна на личността е „идентификация с дадена групата”. [Юнг, К. Архетиповете и колективното несъзнавано. Плевен 1999 – с. 132] Подобни преживявания могат да изкарат на повърхността несъзнаван психичен материал от най-дълбинните пластове на психиката. Нещо повече промените които настъпват в повечето случаи са свързани предимно със стрес и страх от неясното, неизясненото и необясненото. Идентичността с дадена група особено що се касае до етническата принадлежност е един от най-крайъгълните камъни в живота на почти всеки човек. При това положение в социалната работа може да възникнат многообразие от казуси, при което всеки един от които, да съдържа в себе си своя собствена особеност. Социалния работник преди всичко спомага за установяване на културната идентичност на хора, представители на едни или други малцинствени общности. Подобна работа може да бъде свързана най-общо: при пряка интервенция в работа с индивидуален клиент; пряка интервенция в работа с групи.
В последно време в много страни и най-вече в тези намиращи се на територията на балканите се наблюдава налагането на нови тенденции в медиите свързани с езика. Основно те касаят отделянето на ефирно време за излъчването на предавания по националните телевизии на различен език от официалния. В България също така освен българският език, който е официален се използва и турски, който се явява майчин за една особена част от населението. Според последните преброявания на населението това са към половин милион души на 6 милиона, чийто майчин език е българският. Българската Национална Телевизия отделя минути в излъчването на новини на турски език. В други страни на Балканите, например Македония освен македонски медии има и редица други, които са на отделни етнически групи в страната и в които се използва именно техния говорим език. Подобно е положението и в други части на Европа.

Това е само един пример за противоречията които възникват свързани основно с езиковите различия на медийно равнище. Дали те могат да бъдат преодоляни е въпрос който специално е за друг вид изследване. Колкото до социалната работа езикът е следващо основно измерение в социалната работа с малцинства. Тя може да бъде свързана с внедряването на официалния език сред общности в които, той не е добре усвоен. Съответно и ограничава тяхната социализация. Социалният работник може, да послужи за посредник между държавните институции и малцинствата които нямат връзка с тях поради езиковите бариери. Не на последно място тук влиза и връзката с образованието и образователните центрове. В тях социалните работници могат, да спомогнат за социализацията и продължаване на обучението на изоставащи ученици, които не владеят добре официалния език. Подобна работа може да бъде свързана със същите видове дейности както и при установяването на културната идентичност.

Според изследване на проблемите на малцинствата в България в периода 2002 г. – 2004 г., проведено от Социологическата агенция по въпросите на медийната активност на малцинствата „Джи Еф Кей” основните проблеми засягани в медиите са в областите:

• Безработица.

• Здравеопазване.

• Условия на живот.

• Изолацията. [http://www.diversitybulgaria.org/bg/mib.php?sub=6 – 31. 12. 2007 г.]

Резултатите от това изследване биха могли да служат за определяне на приоритетните области за социална работа с малцинства. Може да се каже, че изброените областти са свързани една с друга. Лошите условия на живот излагат здравето на риск. Изолацията лишава търсещите работа от подходящи работни места. Не всички малцинствени групи в България са засегнати от безработица. По-скоро това са малцинства които по някакъв начин са изолирани от обществото. На същите проблемите вероятно се оказват и медийна сензация.

При всички положения решаването на проблема с безработицата в крайна сметка е въпрос на мениджмънт и иновации в мениджмънта. От една страна стои правителството което глобално регламентира перспективите на обществото за трудова заетост. От друга страна обаче стои предприемчивостта и организирането на самата работна сила.

Малцинствените групи или техни отделни представители, които не могат да се справят с безработицата в страната вероятно ще се изправят пред подобни трудности и на континента. Какво означава разширяване на трудовото поле на хора останали без препитание? Това не означава предлагащите работа да бъдат убедени, че трябва да наемат хора които са били трайно безработни. Това не означава безработните, да бъдат убедени, че трябва задължително да си намерят някаква работа. Това означава създаване на интереси. А такива не могат да се постигнат когато открито не са поставени условия от страна на както на наемащите, така и на предлагащите.

Какви са условията на работодателите за наемане на кадри чийто социален статут е трайно безработни? Какви са условията на предлагащите труд за отдаване на работна сила, оказали се в положение на трайно безработни. Отговори на тези въпроси едва ли ще получим от наемащите и прадлагащите труд. Защото, ако можеха да дойдат оттам, тези въпроси сега едва ли щяха да са на дневен ред. На този етап явно отговори можем да получим единствено от мениджмънта.

Бизнеса сам решава кое е полезно за него и кое не. Същото важи и за хората оказали се без работа. Дали причината за тяхното положение е ниското заплащане на което се натъкват или липса на инициативност от тяхна страна? След като е налице безработица липса на инициативност има и от двете страни и от тези които предлагат и от тези които търсят работа. След като е налице избора да се стои без работа вместо, да се печели условията около заплащането не е удовлетворително нито за предлагащите, нито за търсещите работа. Откритото поставяне на условията за предлагане и намиране на работа по този начин не са довели до разрешаване на проблемите с безработицата. Сякаш липсва и дискусията за бъдещето развитие на работещите. Такава дискусия не може да има, когато бъдещето вече сякаш е предначертано. Т.е. че развитие няма да има. Подобна дискусия също така се изчерпва, когато паднат заблудите относно очакванията за растеж. От подобни очаквания страдат всички сектори за работа намиращи се на най-долното стъпало на общественото развитие. Всъщност едни такива бъдещи очаквания за липсата на растеж и развитие са само едни предположения и нищо повече. Самите очаквания се концентрират погрешно около развитието, така като че ли вече е напълно ясен неговия път.

Икономиката обаче подлежи на цикъл и наблюденията го потвърждават. В България към края на 80-те години на миналия век се проведоха политически промени. Ведно с тях инфлацията се вдигна и набра висока скорост. Към края на 90-те години в държавата се въведе валутен борт и бе извършена деноминация на лева с което тя бе стопена. Сега към изтичането на първите 10 години от 21-ви век се очаква преминаване на валутата лев в евро, което може би отново ще снижи инфлационния пик. Разбира се до тогава той вероятно неизбежно ще се покачва заедно с увеличение на цените на стоките за масово потребление (най-вече).

С този пример можем само, да подчертаем, че във времената на циклично преминавене на икономиката от един стадий в друг, едновременно могат да се търсят решения на различни проблеми, които остават трайни и явно не се вписват в никой цикъл. Например проблемите на етническата група на ромите с безработицата е на едно и също положение от достта дълго време насам. Дали това трябва да бъде така (защото е присъщо за техния етнос) или не, можем ли самоцелно да преценим? Роми-български граждани неведнъж са пробивали в спорта, музиката на международно равнище.

Общественото мнение е изключително критично настроено спрямо представители на малцинства които нямат препитание. При което те определено се оказват между чука и наковалнята. От една страна те се оказват изолирани от обществото. От друга страна обществото е потресено от тяхното безхаберие. Когато говорим за работа и иновации в мениджмънта преди всичко имаме предвид потенциалната работна сила. Например не можем, да очакваме от просещите хора на улицата изведнъж, да започнат да работят. Превръщането им в работна сила е един друг социален процес. На първо време той се извършва от образователните системи. Когато се случи отпадане от тях вече говорим за ресоциализиране на индивидите останали извън системата. Една ресоциализация обаче, едва ли може да бъде лесна, когато пред погледа отсъстват каквито и да било положителни социални попадения на такъв режим? Едно такова попадение може, да бъде именно намирането на решение за реализиране на хора останали в изолация. Това са хора, които съхраняват в себе си възможностите да работят и да отдават работна сила. Често такива хора могат да се срещнат сред малцинствените общности.

Социалната работа в качеството си на мениджмънт, трябва да разкрие кои са условията, които ще накарат работодателя, да мотивира наеманите от него хора, чрез съответните средства? Кои са условията за работа, които ще създават инициативност в действията на трайно безработния? Нещо повече, ползите от една или друга комбинация трябва да бъдат видими и за двете страни, за тези които предлагат и за тези които търсят. Именно това имаме предвид под създаване на интерес.

Както вече бе споменато в повечето случаи ползи се търсят основно в отношението заплащане-инициатива (инициативността в работата се заплаща) или наемане срещу професионални способности. В тези ползи няма нищо лошо. Лошото е, че те често се крепят и върху безогледни очаквания за бъдещето развитие на нещата. Което е другата страна на медала. Например желанието за постигане на незабавен успех също може, да вреди. Не рядко „успехът” е плод на стереотип. Поради това, че не е изпълнен стереотипа за успешност инициативите може, да отслабнат до степен на пълен отказ от полагането на труд срещу едно или друго заплащане.

Мениджмънта се занимава с елиминиране на икономическия крях, също и със създаването на перспективи. Въпрос на иновации е постоянното стъпване на твърда почва и чувство за успех. Например агенциите за намиране на работа са решение. Това, че в даден момент те не могат да предложат на изолираните малцинствени групи подходящи работни места, означава ли че пазара на труда за тях вече не съществува? Ръководителите на строителните площадки от зората на демокрацията в България основно са намирали работници, чрез агенции и бюро по труда. Списъците им и сега са пълни с безработни регистрирани като подходящи за нискоквалифицирана работа. Поради липсата си на инициативност обаче, реализуемостта на хората от такива списъци на строителните площадки вече е твърде ниска.

Както изглежда особено внимание трябва, да се обърне на организациите за търсене и намиране на работа. Това че има работа, а няма кой да я върши не е диагнозата на проблема, която търсим. Върху тази диагноза дори вече не трябва, да се спираме. Иновационните решения дали вече не започват, да убягват на организациите свикнали, да работят предимно със списъците на безработни? Работа която се предлага на роми без образование, се предлага от толкова много време насам, че явно такава работа може идеално, да си върви и без те да я вършат. Факт е, че сега рядко се наемат да я вършат, а тя постоянно се предлага. Очевидно е, че такава работа минава и без новоназначения. В същото време тя няма да престане, да функционира като предложение. Подобни предложения ще съществуват винаги и както е видно те не решават проблема с изолацията. Ето за това при работа с малцинства трябва да се съобразяват проблемите паралелно. Организирането на работни групи в името на тяхната социализация е може би основния движещ мотив, който да подтикне инициативността и от двете страни – на предлагащите и търсещите. Вероятно преди строителната площадка е изпълнявала подобни функции. На строителното поле хората са могли да се видят и да общуват. Едновременно докато работят те са установявали значими социални контакти. Днес това положение явно е изчерпано и не носи друга полза, освен тази на инициативността в работата се заплаща.

Какво нещо е т. нар. от нас установяване на значими социални контакти и как се съизмерва със заплащането? Отговорът на подобно запитване може да ни се изясни, като погледнем реално, какви лостове се използват за образуването на заплащането в България. Според Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, публикувана в ДВ, бр. 9 от 2007 г. Най-общо „при оценката на работното място се отчитат:

- сложността на труда;

- отговорността на труда;

- тежестта на труда;

- параметрите на работната среда.” [Богомилова, Ж. Бюлетин на Националния осигурителен институт, Година VІ, брой 5, 2007 г.]

Наред с тези критерий, когато говорим за ползи различни от заплащането, подчертаваме, че става въпрос за следното:

- социализация;

- изява на личността;

- добиване на опит и др.

В Наредбата за структурата и организация на работната заплата, чийто контрол по прилагането е възложен на Изпълнителна агенция “Главна инспекция по труда” няма подобни критерий за оценка на работното място.

Може би целта на една такава наредба е насочена предимно в интерес на администрирането на работната заплата. Според нас обаче социалните критерий за оценка на работното място въздействат твърде повече и са с изключително по-мощно влияние. Такива критерий не са лесно уловими, те са динамични, променливи, колебаещи се и са въпрос на тенденция.

Заплащането на труда е основен стимул за ангажиране с работа, но не е чак толкова значим, колкото изглежда на пръв поглед. Степента на заплащането по-скоро играе решаваща роля за момента в който се формира първият и крайният избор в заемането на дадена работа. В промеждутък стоят фактори като благонадеждността, благосъстоятелността. Често високото заплащането се комбинира и върви редом с тях. Обаче това не винаги е така. Поради едни или други индивидуални разбирания може и изобщо да не бъде така.

Това са примерни проблеми засегнати не само на едно локално равнище, но и касаещи нискоквалифицирания труд. При другия фундаментален вид ползи, като наемане срещу професионални способности, картината е по-различна. При наличието на професионални способности работното поле или твърде се стеснява или напротив се разширява. Проблем за представители на едни или други малцинства, може да се окаже тяхната адаптация, ако се местят от едно място на друго, което не отговаря на техните навици.

Професионализма като цяло е икономика от друг разред. Разред в който основите за социално подпомагане се полагат и от където произтича отговорността спрямо изоставащите социални структури. Именно поради това проспериращото общество е отговорно за тях и състоянието в което те се намират. Подикването към взаимопомощ е друго измерение на социалната работа с малцинства. Когато представители на една етническа група преуспяват. На тях може, да им се покаже пътят и механизма за подпомагане на сродните им по произход хора оказали се на дъното на общественото развитие. Ефикасната помощ комбинирана с рационализъм може да постигне много повече от която и да е друга основаваща се само на желанието за взаимопомощ. Това е равнозначно, както на консултиране така и на съдействие в социалната работа.

Здравеопазването и условията на живот са другите лайтомотиви на проблемите на малцинствата в България. Здравната система в България в момента е от смесен тип. Гражданите както дължат вноски за здравно осигуряване, така и могат да се ползват от легализацията на частни медицински услуги, които са напълно платени. Стандарта на здравноосигурителните услуги основно се концентрира в обслужването от личен лекар. Разходите при някои заболявания се поемат напълно от здравната каса, при други такива част от лечението се заплаща, при трети то е изцяло платено.

Всички граждани получаващи доходи дължат здравноосигурителни вноски върху строго регламентиран процент от брутното трудово възнаграждение. Здравноосигурителни вноски дължат и безработните които неполучават доходи от никъде. Изключение правят малолетните и непълнолетните, които се водят здравноосигурени от държавата. Учащите във висшите държавни заведения редовно обучение са осигурявани от университета към който се обучават. Получаващите пенсия са осигурени от пенсията, която получават без да се изключват от задължение за внасяне на здравноосигурителни вноски при положение, че получават допълнителни доходи. Размерът на вноската за лицата които не получават доходи се регламентира всяка година от Националната здравноосигурителна каса. Здравноосигурителни вноски се дължат от 2000-та година насам за всеки месец без прекъсване. Реверанс се получава, когато са пропуснати три осигурителни плащания, което ще рече три месеца без вноски към момента на проверяването на здравноосигурителния статус. Давността на задължението е 5 години. Заминаващите в чужбина могат да се освободят от плащането на здравноосигурителни вноски при положение, че отсъстват от страната в продължение на четири месеца без прекъсване. Изборът на личен лекар се прави лично или ако не е направен такъв, то той се извършва служебно. Всички граждани на Република България трябва да бъдат здравноосигурени. В обратен случай те дължат пари на Здравноосигурителната каса, които могат да бъдат поискани от Агенцията по държавни вземания. Здравноосигурените граждани в България се ползват със същите права във всяка една държава членка на Европейския съюз.

Така изглежда здравноосигурителната система в България най-общо, основно уредена от КСО (Кодекс за задължително осигуряване), ЗЗО (Закон за здравното осигуряване) и ДОПК (Данъчно- осигурителния процесуален кодекс).

За сега няма направена официална статистика която да показва, кои от изолираните малцинствени групи в страната известни с това, че са без препитание имат проблеми със здравноосигурителните плащания. Изолацията е социален статус, а задълженителните плащания се ползват с административен такъв. Не можем да кажем, че законовата уредба на задъжителните здравноосигурителни плащания е в ущърб на едни или други малцинствени групи оказали се на дъното на общественото развитие. Такова становище може да бъде продукт единствено на една статистика, която в случая липсва. Причини за такава ситуация може да бъдат намерени от една страна в демографо-статистическите кординати, които не се вписват в админстративно-статистическите. От друга страна общественото мнение определено приема, че активната група от работещи граждани е абсолютно ущетена в плащанията, които отиват за сметка на безхаберните. Свидетелство за това можем да намерим в становище изречено в сборника на Евгени Дайнов „Техните гласове”. Според сборника ромите в България се ползват със следния стереотип:” Негативен като безбожник, крадец, лентяй, нечестен, вероломен, престъпник от малък; Позитивен като почита семейството си, весел, задружен и почита изкуството”. [Дайнов, Е. Техните Гласове. С. 2002 г.]

Една от причините за популяризирането на подобни стереотипи е социалнопсихологическото сливането на демографо-статистическите кординати с административно-статистическите. В социален план ромите не се ползват с добро мнение от гл. точка на липсата им на препитание. В същия момент няма информация за това, че те страдат от задължителните здравноосигурителни плащания, които се явяват тежест за работещите членове на обществото. Според обществените нагласи такова положение на административна антидискриминация само може да послужи за подклаждане на огъня на съществен антагонизъм на обществото насочен предимно към роми. При което той не е признак толкова на етническата принадлежност колкото на гражданската спрямо държавно-националната принадлежност.

Дотолкова доколкото се говори за дискриминация в здравеопазването още повече такива признаци са налице. Според обществените нагласи, най-малкото в здравеопозването има дискриминация. Напротив според сведения на общественото мнение е налице антидискриминация, която дискриминира именно редовните платци на здравноосигурителната система. Ромите които стоят без работа се ползват редовно от системите на социалното подпомагане, които регламентират автоматично техните здравноосигурителни права. Обаче щом те се явяват и всеки друг под защита на социалните плащания тогава и самите обвинения биват противоправни. Независимо от това всички факти говорят, че в рамките на обществените изисквания се търси равнопоставеност между обществените задължения и оправомощения. Как да бъде постигнато равновесие между всички тях? Спрямо масираността на волеизявления против антидискриминация, съпътствани едновременно с претенции за дисриминация можем да си дадем сметка, че се подчертава един морален дълг повече, отколкото фактически-административните дългове. Морала е една съществена част от междучовешките отношения изобщо която ще се опитаме, да разгледаме обстойно в следващите части на нашето разглеждане на междуетническите отношения.

- изява на личността;

- изява на личността;

- добиване на опит и др.

В Наредбата за структурата и организация на работната заплата, чийто контрол по прилагането е възложен на Изпълнителна агенция “Главна инспекция по труда” няма подобни критерий за оценка на работното място.

Може би целта на една такава наредба е насочена предимно в интерес на администрирането на работната заплата. Според нас обаче социалните критерий за оценка на работното място въздействат твърде повече и са с изключително по-мощно влияние. Такива критерий не са лесно уловими, те са динамични, променливи, колебаещи се и са въпрос на тенденция.

Заплащането на труда е основен стимул за ангажиране с работа, но не е чак толкова значим, колкото изглежда на пръв поглед. Степента на заплащането по-скоро играе решаваща роля за момента в който се формира първият и крайният избор в заемането на дадена работа. В промеждутък стоят фактори като благонадеждността, благосъстоятелността. Често високото заплащането се комбинира и върви редом с тях. Обаче това не винаги е така. Поради едни или други индивидуални разбирания може и изобщо да не бъде така.

Това са примерни проблеми засегнати не само на едно локално равнище, но и касаещи нискоквалифицирания труд. При другия фундаментален вид ползи, като наемане срещу професионални способности, картината е по-различна. При наличието на професионални способности работното поле или твърде се стеснява или напротив се разширява. Проблем за представители на едни или други малцинства, може да се окаже тяхната адаптация, ако се местят от едно място на друго, което не отговаря на техните навици.

Професионализма като цяло е икономика от друг разред. Разред в който основите за социално подпомагане се полагат и от където произтича отговорността спрямо изоставащите социални структури. Именно поради това проспериращото общество е отговорно за тях и състоянието в което те се намират. Подикването към взаимопомощ е друго измерение на социалната работа с малцинства. Когато представители на една етническа група преуспяват. На тях може, да им се покаже пътят и механизма за подпомагане на сродните им по произход хора оказали се на дъното на общественото развитие. Ефикасната помощ комбинирана с рационализъм може да постигне много повече от която и да е друга основаваща се само на желанието за взаимопомощ. Това е равнозначно, както на консултиране така и на съдействие в социалната работа.

Здравеопазването и условията на живот са другите лайтомотиви на проблемите на малцинствата в България. Здравната система в България в момента е от смесен тип. Гражданите както дължат вноски за здравно осигуряване, така и могат да се ползват от легализацията на частни медицински услуги, които са напълно платени. Стандарта на здравноосигурителните услуги основно се концентрира в обслужването от личен лекар. Разходите при някои заболявания се поемат напълно от здравната каса, при други такива част от лечението се заплаща, при трети то е изцяло платено.

Всички граждани получаващи доходи дължат здравноосигурителни вноски върху строго регламентиран процент от брутното трудово възнаграждение. Здравноосигурителни вноски дължат и безработните които неполучават доходи от никъде. Изключение правят малолетните и непълнолетните, които се водят здравноосигурени от държавата. Учащите във висшите държавни заведения редовно обучение са осигурявани от университета към който се обучават. Получаващите пенсия са осигурени от пенсията, която получават без да се изключват от задължение за внасяне на здравноосигурителни вноски при положение, че получават допълнителни доходи. Размерът на вноската за лицата които не получават доходи се регламентира всяка година от Националната здравноосигурителна каса. Здравноосигурителни вноски се дължат от 2000-та година насам за всеки месец без прекъсване. Реверанс се получава, когато са пропуснати три осигурителни плащания, което ще рече три месеца без вноски към момента на проверяването на здравноосигурителния статус. Давността на задължението е 5 години. Заминаващите в чужбина могат да се освободят от плащането на здравноосигурителни вноски при положение, че отсъстват от страната в продължение на четири месеца без прекъсване. Изборът на личен лекар се прави лично или ако не е направен такъв, то той се извършва служебно. Всички граждани на Република България трябва да бъдат здравноосигурени. В обратен случай те дължат пари на Здравноосигурителната каса, които могат да бъдат поискани от Агенцията по държавни вземания. Здравноосигурените граждани в България се ползват със същите права във всяка една държава членка на Европейския съюз.

Така изглежда здравноосигурителната система в България най-общо, основно уредена от КСО (Кодекс за задължително осигуряване), ЗЗО (Закон за здравното осигуряване) и ДОПК (Данъчно- осигурителния процесуален кодекс).

За сега няма направена официална статистика която да показва, кои от изолираните малцинствени групи в страната известни с това, че са без препитание имат проблеми със здравноосигурителните плащания. Изолацията е социален статус, а задълженителните плащания се ползват с административен такъв. Не можем да кажем, че законовата уредба на задъжителните здравноосигурителни плащания е в ущърб на едни или други малцинствени групи оказали се на дъното на общественото развитие. Такова становище може да бъде продукт единствено на една статистика, която в случая липсва. Причини за такава ситуация може да бъдат намерени от една страна в демографо-статистическите кординати, които не се вписват в админстративно-статистическите. От друга страна общественото мнение определено приема, че активната група от работещи граждани е абсолютно ущетена в плащанията, които отиват за сметка на безхаберните. Свидетелство за това можем да намерим в становище изречено в сборника на Евгени Дайнов „Техните гласове”. Според сборника ромите в България се ползват със следния стереотип:” Негативен като безбожник, крадец, лентяй, нечестен, вероломен, престъпник от малък; Позитивен като почита семейството си, весел, задружен и почита изкуството”. [Дайнов, Е. Техните Гласове. С. 2002 г.]

Една от причините за популяризирането на подобни стереотипи е социалнопсихологическото сливането на демографо-статистическите кординати с административно-статистическите. В социален план ромите не се ползват с добро мнение от гл. точка на липсата им на препитание. В същия момент няма информация за това, че те страдат от задължителните здравноосигурителни плащания, които се явяват тежест за работещите членове на обществото. Според обществените нагласи такова положение на административна антидискриминация само може да послужи за подклаждане на огъня на съществен антагонизъм на обществото насочен предимно към роми. При което той не е признак толкова на етническата принадлежност колкото на гражданската спрямо държавно-националната принадлежност.

Дотолкова доколкото се говори за дискриминация в здравеопазването още повече такива признаци са налице. Според обществените нагласи, най-малкото в здравеопозването има дискриминация. Напротив според сведения на общественото мнение е налице антидискриминация, която дискриминира именно редовните платци на здравноосигурителната система. Ромите които стоят без работа се ползват редовно от системите на социалното подпомагане, които регламентират автоматично техните здравноосигурителни права. Обаче щом те се явяват и всеки друг под защита на социалните плащания тогава и самите обвинения биват противоправни. Независимо от това всички факти говорят, че в рамките на обществените изисквания се търси равнопоставеност между обществените задължения и оправомощения. Как да бъде постигнато равновесие между всички тях? Спрямо масираността на волеизявления против антидискриминация, съпътствани едновременно с претенции за дисриминация можем да си дадем сметка, че се подчертава един морален дълг повече, отколкото фактически-административните дългове. Морала е една съществена част от междучовешките отношения изобщо която ще се опитаме, да разгледаме обстойно в следващите части на нашето разглеждане на междуетническите отношения.

Междуетнически отношения.

Когато говорим за междуетнически отношения в никакъв случай нямаме предвид дипломацията, преговорите и напрежението между отделни народи, нации или политически сформирования и съюзи. Глобалното бойно поведение, отстояването на каузи или мирните форуми са една част от междучовешкото поведение изобщо. Например конфликтните настроения могат да бъдат базирани, както на гражданска основа, така и на национална, политическа, етническа и др. Нещо повече, няма никакви основания да се счита, че в чисто междуетническите отношения отсъстват подобни нагласи. За това и извеждането на отношения, които бихме нарекли, че са чисто междуетнически също може, да се счита за стъпване върху мека почва.

В резонанс на току що казаното вероятно изглежда, че в интерес на това, да се изведат междуетническите отношения в една чиста крива на разбиране, няма друг избор. Освен, да се направи един своеобразен теоретичен компромис? Напротив с оглед на това, че съществува изключително ясен междуетнически контекст на отношения такъв компромис не може, да бъде допуснат. Може да кажем дори, че контекстта на междуетническите отношения е по-скоро жив и със своя собствена реалност отколкото само ясен. За пример: изселването на групи хора от родните им места обикновенно е съпътствано или с носталгия или с отрицателни спомени. Без значение, дали е било по принуда или без. Това е така, защото родното място е с особено значение за формирането на светогледа от самото начало на живота. Фактическото му напускане при всички положения е и едно своеобразно откъсване от това начало. Независимо от това, че отделна група или общност може, да се окаже малцинство на рожденното й място. А на друго спрямо тяхната етническа принадлежност, да бъдат мнозинство. Местата на които самите хора са били родени са с особена стойност.

В същото време и други фактори, които не са свързани само и единствено с рожденното място оказват подобно влияние. Такива са например културата, езика, религията, традицията, обичая.

За това преди всичко, когато говорим за междуетнически отношения имаме в предвид следното: за отношения на мнозинството спрямо малцинствто в чийто център стоят основоположни фактори оказали вече своето въздействие за сформирането на индивида, групата или общността. В заключение подобни отношения не могат да минат без визирането на различието между отделните страни.

2.1. Същност на междуетническите отношения.

Както вече беше споменато в своята същност междуетническите отношения са базирани върху една или друга жива реалност. Една от тези реалности се развива на база отношенията между мнозинство и малцинство. Нещо повече не може да се каже, че малцинството е различно от мнозинството и обратното. Защото и двете са различни. Това е втория основен белег на междуетническите отношения. Той е базиран върху вече строго сформираните различия между отделните страни. Тъй като тези различия са първородни и исторически предизвестени може да се каже, че те се оказват неизменни.

А когато се случат подобни ситуации техния резултат не винаги е един и същ. Понякога различието отбелязано от отсрещната страна подтиква към търпимост. Предполага се, че само с търпимост може да се преодолее временното затруднение в комуникацията. Това е вид комуникация при която се изчаква, да отшуми интереса на страната, която е била активната в случая и която своевременно вземе решение, да се оттегли. Естествено подобно оттегляне е символ на едно безрезултатно общуване. В други случаи при абсолютната липса на търпимост в общуването може да възникне агресия. Защото липсата на директна резултатност при комуникацията лесно би могла да послужи за мотив на гнева.

Всички изброени до сега положения са толкова първосигнални, че те могат да се наблюдават често при страни които са без опит. Независимо от опита обаче подобни отношения могат да се влошават все повече и повече. Често подобни влошения и тяхното разгръщане може, да се наблюдава от най-индивидуалното-междуличностното равнище, до най-глобалното- колективното равнище.

Друг първосигнален мотив на подобни отношения и който често се наблюдава, напротив от досега обсъдените е базиран върху радостта, играта в общуването, привлекателността на това което не е познато и др. При наличието на подобни изживявания се счита, че общуването е било твърде резултатно. Дори много повече от очакваното.

Тъй като такива отношения са положителни, страните в общуването вече могат, да имат пред себе си целева парадигма. Целта разбира се на такава парадигма е постигането на някакъв резултат в комуникацията. Обратното при липсата на резултати може да се каже, че всъщност няма никакво общуване. Защото макар и да протича някакво кодово послание което да се счита за един вид комуникация или общуване, такива фактически няма.

Така реално в своята същност междуетническите отношения могат да бъдат твърде противоречиви. Понякога е възможно наличието на дисинхрон в общуването. Друг път обаче те са базират върху особена степен на разбирателство, чийто продукт се отразява в интензивния обмен на постижения. Често обект на такъв обмен са едни или други културни постижения, творчески , научни и др.

В резон на всичко казано до момента можем да кажем, че развитието на междуетническите отношения зависи от типовете послания и тяхното разчитане. В резултат на тия две зависими получаваме и съответните понятия за различните видове отношения. Какви могат да бъдат те? Най-общо можем да ги обозначим, като отношения базирани върху толерантност, антагонизъм, разбирателство, сътрудничество и др.

Във всички тия понятйно изброени видове междуетнически отношения можем да видим в завършен вид връзката между двете зависими на типът послание и съответното негово разчитане. Например недоразумението е отношение от съвсем друг вид което няма общо с горепосочените. То да кажем например толерантността е целенасочен процес на отношение, който изисква постигането на конкретни резултати. В случая толерирането на различията в междуетническите отношения е един от основните. В декларация за принципите на толерантността утвърдена с Резолюция 5.61 от Генералната конференция на ЮНЕСКО от 16 ноември 1995 г. се казва, че толерантност означава: „уважение, приемане и разбиране на богатото многообразие от култури в нашия свят, на нашите форми на самоизява и способите за проява на човешката индивидуалност. Нея я подпомагат знанията, откритостта, общуването и свободата на мисълта, съвестта и убежденията. Толерантност-това е хармония в многообразието. Това не е само морален дълг, но и политическа и правна потребност. Толерантност-това е добродетел, която прави възможно достигането на мира и способства за замяна на културата на войната с културата на мира.” [http://www.tolerance.org.md/rom/docs/decl_b.htm] В т. 1. 4., от документа се продължава: „Проявата на толерантност, която е съзвучна с уважението към правата на човека, не означава търпимо отношение към социалната несправедливост, отказване от своите или отстъпване пред чуждите убеждения. Това означава, че всеки е свободен да се придържа към своите убеждения и да признае същото право по отношение на другите. Това означава признаване на факта, че хората по своята си природа се различават по външен вид, положение, реч, поведение и ценности и имат право да живеят в този свят, съхранявайки своята индивидуалност. Това също означава, че възгледите на един човек не могат да бъдат наложени на друг.”

В социален аспект толерантността като тип отношение се свързва с конкретни измерения. Те най-вече намират израз в глобализацията, икономиката, мобилността и др. Разбира се при това положение социалните структури могат, да се видоизменят. Сред тях започват, да се наблюдават различни степени на интеграция и взаимозависимост.

В аспект на междуетническите отношения целевата парадигма на толерантността е насочена към различните региони, където многоликостта е налице. При липсата на толерантност по тези места попадаме на обратния улей на комуникацията и общуването. Например често се получава така, че мнозинството да държи в ръцете си и в своя власт разрешаването на някои от проблемите на малцинството. Подобна ситуация е толкова често срещана, колкото е обичайно да се види и чуе, как по-голяма група от хора успява да надвика по-малка. Проблемът в своята дълбочина обаче е толкова напрегнат. Защото как е възможно мнозинството толкова добре, да осъзнава властта си над някое малцинство? В същото време обаче то не само, че не е способно, да осъзнае техните проблеми. Твърде често то изобщо няма уши за тях, нито мисъл или представа, че малцинството е засегнато.

При такъв тип проява на търпимост на мнозинството спрямо малцинството се оказва, че всъщност става въпрос за една псевдо търпимост. Тъй като тя е противоестествена на създалата се ситуация рано или късно стигаме до абсолютна нетърпимост и конфликти. Такива отношения потенциално застрашават всички части на света се посочва в документа на ЮНЕСКО.

Ето за това в своя целенасочен процес толерантността прибягва до предприемане на съответни мерки: „осигуряване на равенство в достойнството и правата на отделните лица и групи хора навсякъде, където е необходимо.” Особено внимание да се отделя на: „социално най-слабо защитените групи, намиращи се в неблагоприятни социални или икономически условия, за да им се предостави правна и социална защита.” [http://www.tolerance.org.md/rom/docs/decl_b.htm]

В израждащите се отрицателни аспекти на отношение се натъкваме на т. нар. антагонизъм. В отношенията на антагонизъм и двете комуникиращи страни осъзнават своята власт. Без обаче, да могат да се поставят в положението и ситуацията на другата страна, отношенията се превръщат в борба. Постигането на примирие при това положение почти никога не е било възможно. Една от причините за това е именно осъзнаване на силата. Тя може да се крепи върху едни или други възгледи и интереси. Те до толкова обсебват страните в тяхното постигане, че това им дава възможност да се организират, групират и реорганизират и прегрупират когато това е наложително в отстояването на своята кауза. Организираността определено е сила. Ала когато е използвана в аспект на съперничество, враждебност, омраза, несъгласие, пред себе си имаме конфликт. В сблъсъка между интереси е нормално, да се създаде известна конфронтация. Обаче както вече казахме осъзнаването на силата при противопоставянето може, да подбуди крайна непримиримост, чието следствие е чисто и просто антагонизъм в отношенията.

В социален аспект визираме класов антагонизъм, антагонизъм на верска основа, политически, така и между различни етнически групи.

За щастие антагонизмът може да бъде преодолян, чрез друг тип отношение, т. нар. разбирателство между страните. Докато толерантността е нагласа на характера, то отношенията базирани върху разбирателство са изключително активни в общуването. Защото целта на разбирателството не е постигане на едно видимо разбиране между страните. Едно такова разбиране може да бъде само привидно и в никакъв случай със свой собствен резултат. Целта на разбирателството е постигане на съгласие, единомислие и единодушие. А това не може да бъде направено само наужким. Нито съгласието, единомислието или единодушието са способности. Това са резултати на общуването. Те се постигат например чрез ангажимента поне в една мислена представа или на един чист опит за виждане на нещата от гледището на другата страна. За това нещо е нужен на първо място известен сговор между страните. Оттам насетне е възможно да възникне и хармония в общуването. Именно тя подтиква желанията за помирие и споразумения.

Разбирателството като отношение може да стигне твърде далеч. Компромисите са само един временен етап в дружбата, приятелските отношения, единението и споделянето. Тяхната основна задача обаче може, да бъде в постигането на сътрудничество. Това са друг тип междуетнически отношения. Те могат да се изразят чрез съдействие между страните, съучастие, спомагане и подкрепа. Върховен момент в сътрудничеството е постигането на поддръжка и солидарност.

В аспект на социалните отношения сътрудничеството протича в достигането на общи цели между страните. За съжаление в междуетническите отношения това е един толкова рядък момент, колкото и скъп. Често такива моменти се концентрират около творческите проекти между отделните страни и културните или научни достижения. Обаче в аспект на социалната изолираност на дадена етническа група спрямо мнозинството целите на двете страни в повечето случаи твърде се разминават. Както виждаме за тяхното общо регулиране е нужно да се извърви дълъг път, а не само да речем едно голо фиктивно желание за утвърждаване на принципа на сътрудничеството.

2.2. Детерминанти на междуетническите отношения.

В опита си да уловим социалните отношения между различните етноси не може, да не се спрем върху корените от които те възникват. Това ще рече вникване, освен в тяхната историческа предизвестеност, така и анализ на основните принципи върху които те не само се оповават, но и продължават да се поддържат. Всичко това говори за детерминираността на едни или други отношения. Нещо повече междуетническите отношения са белязани да бъдат такива. Всеки един етнос носи със себе си и своя характерна черта. А щом говорим за характерни черти, следователно се спираме върху признаци които устояват при променящи се условия. Т.е. те остават каквото и да се случва и за това ги наричаме характерни. Тях винаги можем да ги забележим също така както е характерен всеки един залез или изгрев за планетата земя.

За това няма да е никаква лъжа, ако кажем, че за разлика от отношенията като цяло при едни или други групи хора, междуетническите отношения са изобщо детерминирани от редица фактори. Нещо повече тяхната детерминираност в повечето случаи е твърде видима и открита. Една от причините за това положение са именно различията между отделните етнически групи, които създават необходимия контраст във видимия свят. Това разбира се не е задължително. Например балканските народи и особено славянските са твърде близки по манталитет. Независимо от това обаче между тях съществуват характерни различия които всяка една общност твърдо си отстоява. Такива различия най-често са плод на историята и които за това днес видимо може, да не са толкова актуални. Обаче вътрешно те са със свой коренен израз на едни или други разграничения между отделните балкански нации и етноси. Подобно е положението и в други части на света. Дори нещо повече в някои от тях на преден план можем, да се натъкнем на пълно объркване или парадокс. Например в Северна Америка и по-скоро Сащ, от гледна точка на етническата принадлежност населението, като цяло е толкова разнородно, колкото са различни плодовете в една фруктиера събрани от всички краища на света. Своевременно обаче всички те се припознават като граждани които си съпринадлежат. Едновременно с това сред коренното население в Америка-индианците, съществува едно строго разделение на отделни племена. Цялото това положение разбира се никак не е парадоксално, а напротив твърде добре обяснимо. Едни такива обяснения може да не са съвсем пълни и да не изчерпват всички възможни въпросителни. Все пак е ясно, че диференцираност и интегрираност сред различните етноси може, да съществува на най-различни нива и модели. Също така очевидно е, че те са детерминирани от фактори които се оказват ключови във формирането на отношения. В нашия случай разбира се става въпрос за детерминанти на междуетническите отношения. Те както вече видяхме в зависимост от дадена ситуация могат да бъдат с вътрешна и външна сила на проявление.

Външни фактори на влияние върху междуетническите отношения: външния фактор обикновенно се проявява открито. Друг негов принцип е, че засяга наведнъж по-голяма маса от хора. Това означава, че отношенията между етносите в този случай могат да се разбират и в аспект на междугруповите взаимодействия. В междугруповите взаимодействия и междуетническите отношения обаче има огромна разлика. Междуетническите отношения са исторически предизвестени, а междугруповите взаимодействия може да не са. Междугруповите взаиомодействия са по-скоро с политически и социален контектст. Дотолкова доколкото в междуетническите отношения се съдържат социални и политически вълнения, дотолкова може да кажем, че и те също са част от междугруповите взаимодействия. Обект на анализ за нас представлява степента на структурираност на отношенията в общността. Каква е структурата на взаимотношенията в групите и подгрупите? Познаваме съществуването на два основни модела- равнопоставеност и йерархия. Понякога или дори често не можем да ги наблюдаваме в чист вид. Отношенията на равни начала между групите са базирани върху сътрудничество и съвместност. Когато някои групи не могат да си сътрудничат в политическо отношение, тогава и техните социални отношения също може да блокират. За това не са редки случаите в които се правят опити за обратното. Политическите машинации, да бъдат блокирани от едни или други социални вълни на недоволство например.

Разглеждайки структурата на отношенията в общността разбира се съблюдаваме за политиката, как е формирана властта и нейното разпределение, измежду кои, как и защо. Основна цел на демократичната общност е постигането на равнопоставеност между групите. Такива отношения още се нарича, че са базирани върху хоризонтал. При тях сътрудничеството и съвместността са опора и основен принцип на поведение. При йерархичните взаимоотношения „едни групи доминират над другите по отношение на статуса и властта в обществото.” [ с. 14 - Полицията и гражданите: прием, контакт, комуникация. С. 2006] При равнопоставените взаимоотношения „групите са изравнени по своя социален и политически статус, самите те са вътрешно стратифицирани и йерархизирани”. [ с. 14 - Полицията и гражданите: прием, контакт, комуникация. С. 2006] Счита се, че в България взаимоотношенията между общностите са от смесен тип. В частност разбирането на Макаринов е, че малцинствата са неразделна структурна част от демократичното общество.

Разглеждайки структурата на отношенията в общността разбира се съблюдаваме за политиката, как е формирана властта и нейното разпределение, измежду кои, как и защо. Основна цел на демократичната общност е постигането на равнопоставеност между групите. Такива отношения още се нарича, че са базирани върху хоризонтал. При тях сътрудничеството и съвместността са опора и основен принцип на поведение. При йерархичните взаимоотношения „едни групи доминират над другите по отношение на статуса и властта в обществото.” [ с. 14 - Полицията и гражданите: прием, контакт, комуникация. С. 2006] При равнопоставените взаимоотношения „групите са изравнени по своя социален и политически статус, самите те са вътрешно стратифицирани и йерархизирани”. [ с. 14 - Полицията и гражданите: прием, контакт, комуникация. С. 2006] Счита се, че в България взаимоотношенията между общностите са от смесен тип. В частност разбирането на Макаринов е, че малцинствата са неразделна структурна част от демократичното общество.

Медиите са един друг механизъм на отношения. Те също се явяват детерминанта на междуетническите отношения. Не рядко когато бъде публикуван материал в известен македонски вестник за българската нация, тя да започне широко, да се дискутира в България. След това нищо чудно като ответна реакция онова което се напише в българския журнал и касае македонската нация също, да бъде обект на дискусия в Македония. В Македония се издават вестници от македонци, в България също се публикува и развива журнал от българи, но какво правят онези етнически групи които са без своя медия? Евгени Дайнов развива хипотеза, че ако някой не се представи сам, то друг ще го направи. А какво правят онези които не желаят да се представят особено, когато начина по който им се предлага това, да бъде направено не им допада, нито им помага? При такива положения върху медията определено тежи известна отговорност. Защото не са малко случаите в които тя може да навреди или както В. Ангелова подчертава: медията едновременно може да помага и да вреди; функцията на медията не може да бъде категорична за нито една от двете константи на положително или отрицателно свое влияние.

Конкретно за България се натъкваме на редица изследвания посветени върху отразяването на новини, събития, предавания и др. медийни изяви за етническите групи. В свое изследване Евгени Дайнов разглежда насаждането на стереотипи за малцинствата. Наблюденията му се разгръщат за период от около 10 години. В заключение той подчертава, че във времената на преход стереотипните представи за малцинствата заемат водещо място. Една от причините за това е, че политическите промените са съпътствани с липса на конкретна информация за образа на една или друга етническа група. Времената на преход с това и са характерни. При тях от една страна няма строго установено статукво, тъй като самото то се разрушава или преустановява. От друга страна е необходим критерий според който обектите да бъдат разпознавани. При това положение някои малцинства може да попаднат под ударите на стереотипното определяне. Евгени Дайнов счита, че във времената на преход от началото на 90-те години на 20-ти век достта незаслужено са били хвърляни стереотипи към отделни етнически групи. Една от причините за това е, че обществото като се изправя се пред трудностите проявява и склонността, да приема предубеждения и стереотипи като обяснение за едни или други неволи. Изключително стереотипизирани в медиите са били българинът, турчинът, българинът мюсюлманин и циганинът. [Дайнов, Е. Техните Гласове. С. 2002]

В едно друго изследване посветено на печата се натъкваме на подобна ситуация. Става въпрос за анализ на новините публикувани в печата касаещи малцинствата в България през периода от 2001 г. до 2002 г. Според изследователите публикациите за малцинствата са преди всичко „пожароопасни”. На следващо място се изтъква спорадичното отразяване на новини само за някои етнически групи. Например новините за турците били тясно свързани единствено и само с политическите теми. Новините за циганите били във връзка единствено с криминалните им деяния в държавата. Нещо повече за други етнически групи през изследвания период почти не са били отразявани новини, освен за евреи, арменци и македонци, а в България съществуват поне над 20 етнически групи.

В заключение може да кажем следното: в България външните фактори на влияние в междуетническите отношения основно са акцентирани от политиката и медиите. Структурата на отношения между отделните етнически групи е позволила внедряването на демокрацията като принцип на тяхното управление. Сега България е член на Европейския съюз което показва демократичната насока на обществото. Също така медиите както могат да бъдат недокоснати от отговорност спрямо своята дейност, така й към тях е отправено едно ново изискване за етика в отразяването на новини за междуетническите отношения. Например, да не се спекулира с проблеми към и от малцинствата, като отдушник на едни или други проблеми касаещи една обща човешка ситуация.

Вътрешни фактори на влияние върху междуетническите отношения: вътрешните фактори не са толкова открити, но почти задължително се проявяват при по-дълбока или личностна комуникация. Може да се каже, че са символ на традицията. Често те изразяват корените около които се крепи една или друга общност.

Езикът е такъв фактор на влияние чрез който веднага при контакт установяваме разбиране или нужда от преводач. От гледна точка на речевото произношение може да си дадем сметка, както за култура и местоживеене, така и принадлежността към дадена общност или етнос. Уникалното при езикът е, че всяка общност започва да опитомява и да създава свои собствени изразни средства. В общността езикът се усъвършенства до степените на комуникация от които тя се нуждае. Колкото по отворена е една общност до толкова може да се натъкнем на стихийното многообразие от различни видове изразни средства. Обаче, ако тази общност няма някакъв обръч в който да се затварят, голяма част от тях ще отпадат, забравят и изчезват. Официалния език често служи за такъв обръч. Колкото повече излизаме от неговия център може да се окаже, че всъщност ще се натъкнем на друг такъв с други закони и съображения.

Интересното при малцинствата е, че обкръжени от официалния език, едновременно с това може, да се потопят и в руслото на своята собствена езикова култура. Например ромите в България се славят със своя жаргонен език. Произношенията на числата от 1 до 10 на този жаргон са познати на почти всички роми в страната. Славят се с редица песни чийто текстове изписвани на латиница са със същия жаргон. Не са малко ромските общности в които да се чуе и турска реч. Едновременно с това ромите в България говороят основно български език. Тъй като не е известен официален ромски език това положение на ромите в България определено може да се сметне за особено.

В аспект на междуетническите отношения може да се натъкнем на различни ситуации. Ако става въпрос за малцинства сякаш е почти задължително преливането на различни диалекти в речта спрямо официалния език. При това положение се отчитат т. нар. езикови интерференции, степента на владеене на официалния език от гл. т. на граматика, синтаксис и невербална комуникация. Също така и степента на възприемане на езиковите сигнали, лингвистичен усет.

Религията също е фактор на междуетническите отношения. Тъй като тя твърде много може в дълбочина да засегне емоциите и чувствата, религиозната принадлежност почти винаги е била от особено значение.

Вярата е личностно и интимно преживяване. Усъвършенстването на това преживявяне обаче е въпрос на просвета. Колективния порив на вяра е основна част от светското обучение, на процеса на просвещаване. Защото той помага на всеки вярващ да не се разколебава, т.е. да бъде винаги близо до насъщното проникновенно преживяване. За всеки човек вярата представлява един вид опора и пълно доверие. Религията подържа това течение на вяра.

В аспект на междуетническите отношения най-вече е необходимо, да направим разлика между религия и вяра. Вярата като понятие е една и съща, докато религиите са различни. Всяко мнозинство или малцинство се привързва към даден религиозен модел. Доколко обаче те приемат или отхвърлят другите религии? Религията по същество е нравствена и етична. Има не малко културни центрове по света които са средища на множество религиозни течения. Това са положителни примери. Наред с тях съществуват и отрицателни. Достта войни са се провеждали на религиозна основа. Счита се, че са плод на т. нар. фанатизъм (използването на нравствените ценности като предлог за насилие и според нас е признак за фатнатизъм).

Паралелно с това засягаме и друг интересен въпрос. Доколко може да бъде определена степента на религиозност, например на една или друга общност? Институциите издават правила със задължителен характер към всички. Религията като цяло е институция. Спрямо спазването на указанията излъчени от нея можем, да отчетем степените на отговорност на всеки един от последователите й.

Разбира се с това не се изчерпват връзките на група хора или общност с даден религиозен аспект на духовност. Такива връзки могат да се основават по отношение на религиозната принадлежност. При религиозната принадлежност няма строго спазване на правилата. По-скоро се отчита нагласата към даден тип религия.

Друг значим момент е стереотипността във възприемането на религиозните ценности. Става въпрос както за псевдо-нагласа, така и за фалш в изповядването на дадена религия. Когато на едно колективно ниво очевидно липсва вярата, а сляпо се изпълняват указанията на института се уверяваме, че преди всичко става въпрос за фалш. Причините за това положение могат да бъдат най-различни.

Днес сред населението в България можем да открием множество традиции, обичаи и ритуали присъщи на различни религиозни и идеалистични течения. Не рядко можем да се натъкнем на смесването на езически обреди с чисто християнски. Можем да открием селища в които се изповядва предимно ислям. В други общности може да открием отхвърляне на религията изобщо. Можем да открием групи и общности от хора които не отхвърлят религиозните традиции и обичаи, но в повечето случаи строгото следване на религиозните норми отсъства от ежедневието им. Причините за това състояние на нещата са както исторически, така и признак за усвоимост на нови модели на поведение.

Религията обаче не е единствения институт който се създава сред група хора. Други такива институти се формират например спрямо професионалния статус. Професиналните гилдии не рядко се базират върху етническата принадлежност. Това е друга детерминанта на междуетническите отношения. Тя се отчита спрямо начина на определяне на отделните групи. Така например някои общности се известни с един тип отношение към семейството за разлика от други чийто подход е различен. Докато сред българите се налага тенденцията за моногамност в интимните отношения, то при някои етноси етичните правила запазващи стабилността на семейството може изобщо да не се докоснат до тази мяра. Ведно с това можем да наблюдаваме и определена специфика на отношенията в рамките на една група. Например в забавленията някои представители на етническите малцинства, са по-либерални за разлика от други, които в това отношение са по-консервативни. Някои групи са по-отворени за широк спектър от взаимоотношения за разлика от други. Не на последно място свидетелството за заможност при едни групи се проявява по един начин, а при други по друг. Например ясно е, че за по заседналите общности притежаването на имот, къща е спектър за тяхното благосъстояние. За други общности обаче, възможността да пътуват или да се отдават на занимания касаещи личния им живот, са знак за тяхното благосъстояние.

Чувството за принадлежност е един друг фактор на междуетническите отношения. Идеята на човека, че принадлежи към една или друга общност намираме не само в неговата мотивация да общува или да се събира и да прекарва времето си с нея. Понякога човек желае да установи действителните факти една такава своя принадлежност. Често най-ярко тя се проявява по отношение на генетичните родители. Примерите за това са голословни сами по себе си. Копнежът към “голямата” майка и “големият” татко в семейството остават да са един жив спомен при повечето хора. Докато не стигнем до съзнанието за единение с една или друга общност от чийто род сме самите ние. Начина по който се развива съзнанието в тази насока е обект на изследване в творбите на редица учени. Причината за това може би е именно неизчерпаемия кладенец на психиката, да преоткрива нови положения свързани с идентификацията. Едни от тези положения са свързани с етническата принадлежност.

За разлика от националността, която е с малко или повече политически измерения, етническата принадлежност е израз повече на културните измерения, отколкото на което и да е друго социо-национално измерение. Пример за това е изследването на Т. Неделчева проведено през 1998-2002 г., където тя конкретизира своя подход по следния начин:”Изхожда се от идеалистичната представа, че всяка от трите идентичности-етническа, национална и културна, е вътрешно структурирана, с обединяващ център и подчинени. Така в идентификационното поле на етническата идентичност централна зона е етническия произход, на националната идентичност политическото и на културната идентичност съ-преживяване на другостта.” [http://www.balkans21.org/2003_3/pirin.html - 10.10.2006 г.]

По нататък автора стига до други интересни изводи например, че днес „налице е преход от национална към културна идентичност.” [http://www.balkans21.org/2003_3/pirin.html - 10.10.2006 г.] Извършва се трансформация на етническа идентичност. В променяща се национална държава тя е етнокултурна. При младите хора идентичността не е чисто национална, етническа или културна. Етнокултурната идентичност дава свобода, тя е изпреварваща – подчертава Т. Неделчева. Защото „личността възстановявайки целостта и тъждеството със самата себе си, се обръща отново към етническата си общност, но вече както като стратегически избор, така и като носител не толкова на знание и ценностна значимост на собствения й произход, а като културна уникалност и различност.” [http://www.balkans21.org/2003_3/pirin.html - 10.10.2006 г.]

В контекста на междуетническите отношения Т. Неделчева също така посочва, че „разбирането на другия е вникване в неговата култура отвътре и на собствената от неговите позиции. Това прави комуникацията възможна, елиминира недоразуменията, намалява значението на предразсъдъците.” [http://www.balkans21.org/2003_3/pirin.html - 10.10.2006 г.]

Факта, че автора се спира върху недоразуменията и предразсъдъците за нас сякаш е твърде ясен. Различието както може да бъде отключващ фактор за проблеми и конфликти, така й обратното. Различието е богатство. Чрез него може да се намера ново значение на всички противоречия. Това значение се нарича индивидуализъм. Схващането за индивидуалност на човешката личност е един огромен напредък в отношенията между хората. Защото индивидуалистът не се отдалечава от колектива, групите или общността. В същото време в себе си той съхранява самостоятелност. Съзнанието за индивидуализъм е в такава степен на развитие, че не е нужно влияние от която и да е страна за да спазва институционалните норми на общността. Индивидуалистът може сам да изработва правила и да се съобразява със своя собствен морал без да накърнява реда и целостта на колектива. Индивидуализмът е толкова скъпоценен, че неговото размиване в повечето случаи се приема като една истинска загуба.

Теориите за групова идентификация на Аза не само се докосват до това положение, но и го разучават на различни нива. Те се опитват, да обяснят първо възникването на т. нар. психични общности и второ развиването в тях на бурни конкурентни и нетолерантни взаимоотношения. Едни такива взаимоотношения между отделните етнически групи биват определяни като етноцентризъм. Негов същностен аспект е възникването на трайно състояние на междуетническа психична дистанция и конфликтност.

Етноцентризмът е също детерминанта на междуетническите отношения. Можем да я определим като фактор от смесен тип – външни и вътрешни, действащи едновременно. Най общо етноцентризма бива определян, като „социално психична нагласа на индивида да приписва особена ценност на етничните общности, с които той се идентифицира като социално същество. Такива общности са различните племена, народности, нации, национални малцинства.” [Тилкиджиев Н., Енциклопедичен речник по социология. С., 1996 – с. 130] Характерно за отношенията на етноцентризъм са противостоящите общности, които развиват враждебни отношения помежду си, основани на взаимното им предразсъдъчно възприемане. То предразполага собствената общност да се приживява „като по значима и по-високо стояща в ценностно отношение спрямо другите групи, на които обикновенно се приписват негативни характеристики”. [Тилкиджиев Н., Енциклопедичен речник по социология. С., 1996 – с. 130] Преодоляването на етноцентризма се свързва с неговото редуциране и ограничаване. В научната литература са познати основно два подхода. Единият е разработен от Музифер Шериф [Тилкиджиев Н., Енциклопедичен речник по социология. С., 1996 – с. 130], който цели създаване на интензивни контакти между групи, подържащи предразсъдъчни отношения. Другият е разработен от Мортън Дойч и М. Колинс. Те акцентират върху „създаването на условия за съвместното постигане на социално-значими цели чрез взаимно усилие на представители на враждебно настроени групи.” [Тилкиджиев Н., Енциклопедичен речник по социология. С., 1996 – с. 130]