Може,братко,може и повече... / Взаимопомощ / Алкохолно зависими

" Всеки човек прилича на актьор, който иска да изнесе целия спектакъл - опитва се да аранжира осветлението, балета, постановката и другите актьори както на него му харесва. Само ако можеше да наложи собствените си виждания, само ако хората постъпваха както той иска, представлението би било прекрасно. Всички, включително и самият той, биха били доволни. Животът би бил чудесен. В опитите си да наложи своите виждания нашият актьор понякога е много изобретателен. Той може да бъде мил, внимателен, търпелив, щедър; дори скромен и самопожертвователен. От друга страна, той може да бъде дребнав, егоистичен, себелюбив и нечестен. Но както повечето човешки същества, той най-вероятно притежава различни черти.

Какво се случва обикновено? Представлението не излиза много добре. Той започва да си мисли, че животът не е справедлив към него. Решава да се старае повече. При следващия случаи той става още по-взискателен или по-снизходителен, в зависимост от ситуацията. И все пак пиесата не му подхожда. Признавайки, че може би до известна степен греши, същевременно той е сигурен, че по-виновни са другите. Той се ядосва, възмущава, самосъжалява. В какво се състои главният му проблем? Той не е ли всъщност користен, дори когато се опитва да бъде мил? Не е ли жертва на заблудата, че може да бъде доволен и щастлив на този свят, само ако преуспее в живота? Нима не е очивидно за всички останали актьори, че това са нещата, които той желае? Нима неговите постъпки не подтикват всеки от тях да си отмъщава и да заграби от представлението всичко, което му се удаде? Дори в най-добрите си мигове не е ли той човек, който всява по-скоро смут, отколкото хармония?

Нашият актьор е себелюбив - егоцентричен, както е прието да се казва в днешно време. Той прилича на пенсионирания бизнесмен, които се излежава на слънце във Флорида през зимата и се оплаква от бедственото положение на нацията; на свещеника, които въздиша върху греховете на двадесетия век; на политиците и реформаторите, които са сигурни, че Утопията ще настъпи, стига само всички останали да се държат както трябва; на престъпника-касоразбивач, които смята, че обществото е било несправедливо към него; най-сетне, той прилича на алкохолика, който е загъбил всичко и е принудително затворен. Колкото и да протестираме, нима повечето от нас не са затънали в собственото си аз, във възмущенията си или в самосъжаляване?

Егоизъм - егоцентризъм! Ние смятаме, че това е коренът на нашите беди. Гонени от стотици форми на страхове, самозаблуда, себелюбие и самосъжаление, ние настъпваме хората и те се бунтуват. Понякога ни нараняват, привидно без причина, но ние неизменно откриваме, че някога в миналото сме вземали решения, мислейки само за себе си, които по-късно ни поставят в положение да бъдем наранени.

Така че, според нас ние самите причиняваме всичките си беди. Те извират от самите нас, а алкохоликът е един краен пример за бунт на самоволието, макар че самият той обикновено не е съгласен с това. Преди всичко ние, алкохолиците, трябва да се освободим от този егоизъм. Трябва да се освободим или в противен слушай той ще ни убие. Бог прави това възможно. И често изглежда, че без Неговата помощ не можем напълно да се отървем от егоцентризма си. Много от нас имаха в излишък морални и философски убеждения, но не можехме да живеем само с тях, дори когато ни се искаше. Нито пък можехме да намалим егоцентризма си само с желание или със собствените си сили. Трябваше ни Божията помощ."...
Гл 5. от Голямата книга -"Как действа програмата"

..........................................

"...Прегледахме изминалия си живот. Значение имаха само изчерпателността и честността. Когато свършехме, разглеждаме всичко внимателно. Първото очевидно нещо бе, че този свят и хората му често грешат. Повечето от нас достигнаха само до извода, че другите грешат. Обикновено стигахме до заключението, че хората продължават да ни обиждат и това ни нараняваше. Понякога имахме угризения на съвестта и тогава се сърдяхме на самите себе си. Но колкото повече се съпротивлявахме и се опитвахме да наложим това, което ние искахме, толкова повече нещата се влошаваха. Както на война, победителят само привидно печелеше. Моментите на тържествуване бяха кратки.

Ясно е, че един живот, изпълнен с негодуване, може да доведе само до празнота и нещастие. Колкото повече допускаме тези неща, толкова повече пилеем часовете, които бихме могли да използваме за нещо полезно. Но за алкохолика, чиято надежда е да поддържа и увеличава духовният си опит, негодуването е нещо безкрайно опасно. Открихме, че то е фатално. Защото когато таим в себе си такива чувства, ние затваряме вратата за сиянието на Духа. Лудостта на алкохола се възвръща и ние отново пием. А за нас да пием означава да загинем.

Ако искахме да живеем, трябваше да се освободим от гнева. Цупенето и злобата не бяха за нас. ТЕ МОГАТ ДА БЪДАТ ЕДИН СЪМНИТЕЛЕН РАЗКОШ ЗА НОРМАЛНИТЕ ХОРА,НО ЗА АЛКОХОЛИКА ТЕЗИ НЕЩА СА ОТРОВА"......