Разговарял съм с мои познати алкохолици, пък и на собствен гръб кой от нас не е изпитвал чувството за вина когато тръгнем по пътя на възстановяването. Наистина сега като се обърна не мога да повярвам какви невероятни подвизи съм извършвал, как съм наранявал най-близките си хора и съм гледал само собствения си егоистичен интерес. И уж всичко се мъчех да го правя за добро, пък нещата ставаха все по-зле. Всички започнаха да ме избягват и аз си казвах, така е, като тоя свят е пълен със злобари, завистници и малоумници. По-добре съм си самичък. Поне никой няма да ме дразни. Но все нещо не беше както трябва и нещо не бях доволен и трябва да се пие, иначе как се издържа тоя скапан живот.
Сега гледам на миналото с други очи и уж се опитвам да възстановявам щети, знам, че болестта ме е изкривила до неузнаваемост и че това не съм бил аз, но от това не ми става по-леко. Колкото и да се напъвам, ми е пределно ясно, че аз не мога да възстановя всички щети.
Но мога да направя каквото трябва. Трябва да направя каквото мога и най-вече аз самия да си простя, което засега не ми се удава. Мога само да продължавам напред и да се опитвам да не гледам назад, но годините на разрушителен живот не остават без последици. Понякога миналото ме застига и това е положението. Трябва да си платя за всичко до последната стотинка по един или друг начин. Така работи Бог. А иначе надеждата остава. И вярата!

Чувството на вина,така познато и на мен не бива да трови новия път,по който сме поели.Давам си кураж с простото съждение-не съм виновна,че съм болна.По-важното е сега да не допускам ,доколкото мога разрушителни постъпки,за които ще съжалявам.Ден ,след ден показвам най-доброто ,на което съм способна и донякъде съм си простила,а прошката е много личен избор и изисква абсолютна честност и прозрение.Здраве и баланс на всички

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите