Сковаността в АА / Взаимопомощ / Алкохолно зависими

Една истинска история преведена от наш събрат в АА:

СПАСИТЕЛНОТО МИ ВЪЖЕ КЪМ ЖИВОТА
Глух член получава помощ от своето куче-приятел, но АА е това, което спаси нейната трезвост

Когато бях на 30, започнах да губя слуха си. Първоначално лекарите решиха, че имам тумор, която новина форсира моето пиене. По-късно, те откриха, че причината е отосклероза. Така че трябваше да сложа апарати и на двете си уши, което ме караше да се чувствам ужасно.

След десет години, животът ми и животът на моят съпруг станаха неуправляеми, заради нашето прекомерно пиене. Децата ми, които тогава бяха на 12 и 15 години, поеха домакинството. Те се грижеха за мен и за съпруга ми, сервираха ни алкохол и ни приготвяха за ядене. Със съпругът ми се мамехме взаимно. Мислех, че ако открия някоя по-добра диета и започна да изглеждам добре, то животът ми ще стане по-щастлив.

Лекциите относно новата диета ме отведоха до друга Програма от 12 стъпки, където започнах да чувам за АА. Един от мъжете в тази програма ми препоръча сбирка на АА в Глендейл, което според него било чудесно място, така че аз помолих един приятел да отидем заедно. Пристигнахме там, но аз така и не се осмелих да сляза от колата.

Няколко седмици по-късно, си бях уредила среща със служител, за да говорим за пиенето на мъжа ми. След като веднъж й се обадих доста пияна, тя ми наблегна, че моят истински проблем е алкохолизма и ме заведе на първата ми АА сбирка. Това се случи през март 1980. Продължих да посещавам сбирките в продължение на 23 години. През това време работех по Стъпките, имах няколко спонсора и наред с това и самата аз бях спонсор.

На 15-та година от моята трезвост напълно загубих слухът си. Имах куче-асистент, което се казваше Крамър. Той стана моята връзка с живота. Той ми даваше знак, когато звънеше телефонът, когато някой ми говореше или когато някой звънеше на входната врата.

Но нещата започнаха да пропадат отново, когато моята училищна любов и съпруг от 42 години почина. Трябваше да продам домът си и за кратко се опитах да живея със сина ми, но не се получи. През това време, научих че съм болна от Паркинсон, което пък затрудни моето придвижване. С прогресирането на болестта ми, се усложни движението ми и трябваше да използвам инвалидна количка с двигател в допълнение към слуховите ми апарати.

Също така трябваше да се откажа и от колата си. Това ме накара да се чувствам истински неадекватна и освен това се наложи да моля моите приятели от АА да ме карат и връщат от сбирки. Така се депресирах, че се наложи да увелича сбирките, макар да бее трудно да се добера до тях. Доста от времето си на сбирки прекарвах в плач, поради влошаващото ми се здраве, мъката и депресията на моето положение. Когато кучето ми Крамър умря, се обезверих напълно.

Два месеца по-късно, получих ново куче-асистент – Амбър. Тя ми помогна да се чувствам по-малко сама. Но моето здраве продължи да се влошава и започнах да губя и речта си. Когато това се случи, започнах да мисля за умиране, защото чувствах, че нямам никаква стойност. През септември 2009, погълнах комбинация от болкоуспокояващи и антидепресанти, която трябваше да бъде смъртоносна. За щастие, институцията, в която живеех, изпратила някой да ме провери и за нула време се озовах в болницата. Стомахът ми бе промит и бях поставена под наблюдение за 72 часа.

Докато бях заключена в психиатричното отделение, посетих сбирка на АА организирана от служенето в Болници и Институции (H & I). Когато ме изписаха, незабавно поднових графикът си за сбирки. Когато дойде следващият ми АА-рожден ден, отпразнувах 29 години с торта и мисълта, че все още съм трезва. Но моят спонсор ми посочи, че не съм трезва, благодарение на дългогодишната си любовна афера с викодин, морфин и валиум. Тогава промених датата си на трезвост и започнах пак като новак. Изискваше се доста смирение, за да се изправя и кажа, че започвам да броя наново, след всичките тези години по сбирки. Но знаех, че трябва да бъда честна със себе си и другите.

Тогава се случи нещо удивително. Започнах да се подобрявам. Смених си лекуващият лекар, който пък ми назначи нови лекарства, защото старите влошаваха симптомите ми на Паркинсон. Отказах се напълно от викодина, който беше несъвместим с антидепресантите ми и така повече не се чувствах депресирана. Речта ми се подобри, както и двигателните ми умения до такава степен, че вече нямах нужда от инвалидната количка. Най-доброто бе, че слухът ми бе възстановен чрез имплант във вътрешното ми ухо, така че вече не се налагаше да ползвам слухови апарати, за да чувам на сбирките.

Продължих да посещавам по три сбирки на седмица, да работя по Стъпките, да се моля и медитирам и съм в постоянна връзка с моята Висша сила за помощ и подкрепа.

Преди няколко години мислех, че животът ми е свършил и бях решила да си заминавам. Но с помощта на моят лекар, моята Висша сила и АА, ми бе даден още един шанс да живея. Отново съм полезен член на АА и част от моето семейство и приятели, които стояха до мен през всичките тези трудни години.
Да имам физически ограничения е трудно, но е възможно да поддържам положително състояние на ума си ако работя по Програмата. Благодаря на моят спонсор, която остана с мен през 30-годишното пътешествие в АА. Надявам се някой ден пак да спонсорирам новак.

Бони

Сляп, който помага на хората. Ето това е истинско вдъхновение за мен.
Благодаря за споделеното, братя и сестри:

НАМИРАЙКИ ПЪТЯ СИ

Ситуацията на този сляп член на АА му дава уникална способност да помага на другите

Въпреки, че зимите в Уисконсин са брутално прочути, нямаше достатъчно силна буря, която да застане между този алкохолик и неговата болест. Един следобед по време на беснееща снежна виелица, в отчаяна нужда за питие, аз открих себе си – с два литра водка в едната си ръка и с белия си бастун в другата – драпайки по снежен насип. Тогава изпитах момент на яснота. Намерих себе си в това отчаяно място, което Доктор Силкуърт описва така добре в „Мнението на лекаря“. Знаех, че съм алколохик, но не можех да спра да пия.
Роден съм в работнически квартал в Детройт. Моят дядо дошъл от Русия, за да търси нов живот в Америка. Заедно с баща ми и чичовците ми, той открил обещаното в Детройтските автомобилни заводи. Барът на ъгъла беше социалният център на живота ни. Всеки пиеше сериозно, но въпреки това моят баща, чийто прякор беше Булдог, беше единственият алкохолик в тайфата. Постоянно се замесваше в сбивания, гонеха го от работа, не можеше да ни осигури прехраната и дори влезе в затвора. Заклех се никога да не бъда като него.
Когато бях на 5, ме диагностицираха с необратимо генетично състояние наречено хороидеремия. Постепенно, в продължение на следващите 40 години, аз загубих зрението си и станах слепец. Пренесох на училище емоционалната несигурност от дома и още като тийнейджър открих магията на алкохола. Каквото беше спанакът за Попай, това беше и алкохолът за мен. Научих се да лъжа на карти, да крада коли и да бягам от полицията. Дори да не виждах накъде съм тръгнал, бях станал точно като баща си. Моето извинение беше: „Ти също би пил ако имаше моят живот.“
Чрез тежък труд и решителност можах да получа висше образование. Бях професионалист със съпруга и три деца. Но останах себецентриран егоист и пиенето ми попречи да бъда добър съпруг и баща. Някъде във времето пиенето не беше повече въпрос на избор – то се превърна в необходимост.
Със сигурност загубите ме доведоха до АА. Дори да работех по Стъпките и да бях въвлечен в работа по служене, аз не успях напълно да приема идеята, че никога повече няма да мога да пия. Мразех етикетът „слепец“. Добавяйки „разведен“ и „алкохолик“ към списъка със стигмите беше още по-голям удар към моето его. Направих фаталната грешка на алкохоликът, който се пробива: забравих да се боя от болестта си. Така че един ден, на аеропорта Чарлстън, след осем години трезвост, аз знаех, че мога да се справя с едно питие. През следващите две години, както Бил У. Казва: „Алкохолът беше мой господар.“
За щастие, трима приятели, които също имаха физически затруднения и бяха във възстановяването, ме насочиха обратно в АА. Паднах на колене, молейки за помощ и взимайки решение да оставя волята и живота си на Неговата грижа. Скоро след моето завръщане в Програмата научих истинското значение на служенето. Една приятелка от АА написа името на годината, в която бях роден – 1945. Тогава тя ми каза да сложа тире след тази година. „Някой ден“ – продължи тя – „ще има още една цифра след това тире. Целият ти живот, всичко което си бил и всичко, което си направил, ще се съдържа в това малко тире. Така че, Майкъл, какво ще правис с твоео тире?“
Тогава открих, че понеже „аз съм отговорен“, искам да отдам остатъкът от живота си в служене на други алкохолици, особено такива с физически увреждания и на техните нужди да бъде обръщано по-сериозно внимание в самото АА. Тази работа по служене стана моя страст и ми помогна да остана трезв. Отделях много време, за да помагам на местата на сбирките те да получат по-добър достъп. Когато беше възможно, също опитвах да повиша вниманието относно достъпа в местните, общински и областни нива. Бяха направени някои промени и добрата новина бе, че останах трезв.
Въпреки че много прекрасни и отдадени личности работят здраво, за да подобрят положението за алкохолиците с увреждания, ние все още имаме много за вършене. 62 от 104 области на АА имат нужда от специални столове и бройката им бавно расте. За нещастие, много сбирки и междугрупови офиси все още не са напълно оборудвани. Да владея Брайл и да има версии на Голямата книга, 12 стъпки и 12 традиции и друга АА-литература е Божие призвание за мен. Между другото, записаните версии на тези прекрасни инструменти да нямат номера на страниците. Помолих моите зрящи приятели да си представят как държат Голямата книга, в която всички номера на страници са изтрити.
Знам, че мога да направя много повече с остатъка на моето тире. Моята Висша сила ми показа, че слепотата ми е предимство в работата ми по служене в АА. Осъзнавам това всеки ден, докато търся начини да се отплатя за Програмата, която спаси живота ми.
Така че.....какво ще направите с вашето тире?

Майкъл