|
Миналата седмица имах възможност да се срещна с една жена в психодиспансера в Стара Загора. Жената е приета там и лежи заради алкохолизъм. Много приятна, с образование, добре облечена, според мен все още съзнава какво се случва с нея. Погледът и обаче не ми хареса, мътен, полузаспал. Отидох втори път, обещах да и занеса книгата на Анонимни алкохолици. За първи път жена да ме попита какви са тези Стъпки, и каква е тази Програма, къде може да ги види. При други жени не съм срещала такъв интерес веднага. Като отидох вторият път погледът и ми се видя още по-мътен. Попитах я какви лекарства пие, и кога ще я изписват. Тя ми отговори, че не знае какви лекарства пие, и не знае кога ще я изписват. Учудих се, абе как така не знаеш какви лекарства взимаш, как така не знаеш кога ще те изписват. Аз лично знаех точно какви лекарства приемам, и даже и разказвам, ... години наред пиех ривотрил и Бифлокс, после, ривотрил и Ксетанор, после, после диазепам и стимултон, и хлорпротиксен. Как така ти не знаеш, казвам и, как така не знаеш какви лекарства взимаш ????? Как така не знаеш кога ще те изписват, та аз точно знаех колко време ще стоя, и исках да стоя, защото ме беше страх от света навън, и исках да стоя далеч от света и от необходимият ми за живеене алкохол. А тя не знае. Всъщност въпросът го зададох заради погледът и, това ме провокира да питам, и тя ми отговори, че са и увеличили антидепресанта, понеже била подтисната ..........
Тази седмица се срещнах и с друга жена, с така наречена „двойна зависимост” или просто алкохоличка. Тя отрича, че има проблем с алкохола, казва, мога да пия, мога и да не пия. Срещата ми с нея ме промени. След като я видях, и инстинктивно се отдръпнах, не ми се искаше да оставам насаме с нея, не ми се искаше да говоря с нея, но няма как, заради това бях отишла. Тази жена ме изплаши, погледът и ме изплаши, колебаещ се от полузаспал, до озлобен инстинктивно пронизващ поглед. Не знаех как да постъпя, забавих се при другата жена колкото може повече, тя ме изчаква. Отидох при нея, тръгнахме да пием кафе. Аз реших да подходя по нов начин, да задавам въпроси, един след друг, бързо, за да не и давам възможност да мисли, ами да отговаря бързо, за да чуя истината, и да събера повече информация за нея. Задавах един след друг въпроси, къде живее, на колко е години, какво се е случило, как пие. Изобщо не обърнах внимание на думите и, че няма проблем с алкохола. Просто питам, кога и колко пиеш, колко пъти на седмица, по колко, кога и как ? И тя ми отговори, през ден, по два литра бира !!!!!!!!!!! Продължих с въпросите, и така придобих някаква представа за нея, за положението и. Травмирана е и малтретирана, злоупотребявала с лекарства, които сама си комбинира и избира, лежала също в новрологично отделение, заради припадъци - АЛКОХОЛИЗЪМ. Сподели ми, че като излезе от психодиспансера, отново ще започне „своята си терапия”, с нейната си комбинация от лекарства. Как така, казвам, защо ? Тя ми казва, ами не знам. Потресе ме срещата, разтърси ме, обърка ме, промени ме. Усетих, че аз съм била в същото положение преди три години и половина, същото, сигурно заради това не ми хареса жената и не ми се искаше да говоря с нея, защото трябваше да видя истината за себе си. Отблъскващо ми се видя изражението и, излъчването от очите и, непрекъснатото повтаряне, че иска да спи, и чака с нетърпение да свършим и да отиде да спи. Разказах и след това за себе си, всичко, истината мен, моята история. Изслуша ми, и въпреки полусънното си състояние, тя ме попита, един наистина много смислен въпрос : Как се измъкна ? Как успя ? Какво стана, кой те измъкна ?
Разбира се, аз и разказах как съм тръгнала веднага на сбирки на АА, че съм ходила редовно, че съм работила по Програмата, че съм била упорита и стрикна, че съм слушала какво ми се казва, е, в общи линии да ..... И все пак, тя ми зададе накрая този въпрос.
Аз мълча и мисля, какво да и отговоря, въпросът е ясен и директен. Обикновено ми е трудно да запазя време, за да помисля, и реагирам бързо, отговарям. Сега не можах да отговоря, стоя и мисля, какво да и кажа, какво точно, как да отговоря, и да кажа само истината ...
След минути на моето мълчание, тя самата ми каза, „вероятно Сила свише” , да, това ми го каза тя ... А пък аз мислих, че е непълно дрогирана.
Аз и отговорих, да, Сила свише.
Снощи споделих това на сбирка на АА, защото много се развълнувах, много ме разстрои тази среща, много се замислих.
Жената е на 39 години. Имала е бизнес, семейство, мъжът и управлява сам вече бизнеса, тя му е дала това право, подписала се е. Сега тя няма нищо, няма работа, има деца.
Тези две срещи ме накараха много да се замисля, основно се замислих за лекарствата, за антидепресанти и успокоителни. Аз самата много години ги приемах, по лекарско предписание, заради невъзможността ми да живея живота без тях.
Лекарството е помощно средство, помага на човек да се лекува, да преодолее моментно неразположение, и да се възстанови, и дотам.
Ето сега например съм болна, впръсквам си локален антибиотик, взимам по някой беналгин, и колдрекс, аспирин и такива, за да преодолея временното си болезнено състояние. Аз няма да ги пия през целия си живот, защото ще се оправя, и ще ги оставя. Те са временно помощно средство.
Струва си да се направи паралел, алкохолика започва да приема медикаменти, предписани от лекар, за да преодолее абстиненцията си, защото е непоносима за организма, и е възможно понякога огранизмът да не може да издържи. Такъв е и смисълът на пребиваването и хоспитализирането на алкохолика, да се изчисти от алкохола, и да преодолее този период на неразположение, на слабост, на напрежение в организма, заради огромните количествата употребен алкохол. Да, и дотам, това е, само заради това, дотам. После, какво, после ... какво после ????
Ами после трябва да се каже ясно и недвусмислено истината за тази болест, съвсем ясно, истината, който иска, да слуша, който иска, да не слуша, това не зависи от мен, но истината трябва да се каже, истината е, че тази болест не се лекува с лекарства. Няма смисъл човек да стои упоен, защото така той нищо не лекува, просто се приспива. Болестта е приспана, но е жива. Човекът не е излекуван, ами е приспан. В много случаи това може да е удобно, дори единствено възможно, според реалните обстоятелство, за съжаление...
Обаче, да се върна към мисълта си, после, след лекарствата трябва да се каже истината!!!!!
Началото на истината за мен дойде от лекуващият ме психиатър, която ме освободи от диазепама, като ми каза много простичко, ако те изпиша с рецепта за диазепам, ще направим от „трън та на глог, та по-висок”, защото ти се пристрастяваш към лекарства.
Другата част от истината - психоложката ми каза, сама няма да се справиш с това заболяване, отивай в Анонимни Алкохолици.
Отидох в Анонимни Алкохолици и работих по Програмата със спонсор.
Оставих лекарствата на третия месец, след като започнах работа по Програмата, въпреки че бях изцяло потопена тогава в моя си свят, свят на вина, на угризения на съвестта, на мисли, книги, трагедии, илюзии, в състояние на абсолютна неприспособимост към света, и без реална представа за света около мен, и въпреки това оставих лекарствата.
Работих със спонсори, и изпълнявах в общи линии каквото ми се казваше, страхът от алкохола и лекарствата и от психиатричното отделение си каза определено думата.
Нямаше за момента друго нещо, което така силно да ме плаши и да ме държи далеч от алкохола, само страхът от последиците от неговата употреба или злоупотреба.
Сега, след три години и половина, усещам реалността, приемам я с доста по-малко страх.
Страхът го го замествам с вяра.
Страхът си е в мен, живее си, но го замествам с вяра и действие.
На мястото на страха, действие и вяра, действие и вяра, действие и вяра, действие и вяра ...
|
