Чак до вратите на лудостта или смъртта... / Взаимопомощ / Алкохолно зависими

Доста пъти вече съм ставал свидетел на един феномен. Споделяме защо като почнем да пием и не можем да спрем - реакцията на тялото. Как тази реакция не може да се повлияе от воля или стискане. Почнем ли да пием - няма спиране. Споделяме за лудостта - почваме да пием, колкото и упорито да сме се кълняли, че няма как да почнем.
Споделяхме нещата, които се споделят - коварството на болестта, безсилието срещу алкохола.
И често пъти споделяме с човек, който дори преди това е спирал за дълго, защото самият той е видял че няма мърдане. Спирал - къде с медицинска помощ, къде без сам. За дълъг период. Дори години. Познавам лично човек, който не е пил 22 години. Алкохолик. После почва и за отрицателно време става страшно. Познавам спирали за година, за две години, за четири години - почва се и става страшно. Свидетел ставах на запоя на алкохолик след 15 трезви години. Което си е отново доказателство за това колко дългосрочна може да бъде тази болест. Защото след тези периоди същите събратя - точно като всички нас - решават да видят дали не са се научили да пият, или нещо друго се случва - други фактори. Или - как така, аз съм мъж, как така няма да пия вечер една ракия. Ами една, обаче стига да може някой - нека пие. Ако един човек е алкохолик, то не става номера с една. И не че не съм искал. Често казвам, че някой ми обижда интелигентността като ми каже нещо от сорта - пий по по-малко, или пий по една ракия. Все едно не съм се сетил.
Та почваме да пием като мъже - една ракия на вечер и след известно жените се евакуират. Заедно с децата. По неясни за нас причини. Ако децата са малки - те са наговорени. Тъщите са виновни и тъстовете. Или някои други там роднини или обстановката в страната. Ако са големи децата - то вече са много теориите там, защо не щат да видят баща си или майка си. След това по неясни причини оставаме без дом, без работа, без здраве, без нищо. Без хора, които да искат да ни погледнат. Омазани по улиците или затворени някъде по лудници или в дома си.
Хора на 25 години умиращи от цироза или други там съпътстващи заболявания или двойни диагнози ли беше.
Интересното е, че като споделяме усилено за болестта, често се случва нещо, което винаги ми прави впечатление - Срещаме събрата в отчайващо положение. Отново на улицата или отново в психиатрията, или отново в диспансера.
И питаме какво този път. Един от най-интересните отговори, които съм получавал - ами не бях спал през нощта, не бях закусвал и затова. Добре бе - питаме го ние - мислиш ли, че ако беше ял и ако си беше починал, то резултатът щеше да е по-различен? Той - даааа, разбира се. Друго си е да си починал и да си хапнал.
Не мога да спра да се удивлявам на коварството на тази болест. Едно към едно си го пише в Трета глава от Книгата Анонимни алкохолици: "Идеята, че по някакъв начин, някой ден ще успее да контролира и да се наслаждава на пиенето, е голямата мания на всеки абнормен пияч. Продължителността на тази илюзия е смайваща. Мнозина я преследват чак до вратите на лудостта или смъртта."
Голямата мания на всеки абнормен пияч. Абнормен. Алкохоликът е абнормен пияч. Невъзможно е да пием в нормата. Не че не искаме. Голямата мания. В ориганал е написано great obsession - великата мания. Че някой ден ще мога да контролирам колко ще изпия и да се наслаждавам на пиенето.
Продължителността на тази илюзия е наистина смайваща. Преследва се чак до вратите на лудостта или смъртта. Като по пътя се минава и през следните съпътстващи диагнози - уволнения, разводи, загуба на дом, загуба на здраве, загуба на здрав разум, ако изобщо някога го е имало, омазване в лайна.
Следното нещо се моля да не забравям - с нищо не съм по-различен. Не съм по-малко бременен. На една чаша разстояние се намирам от събрата.
Не бива да забравям следното - никой не се е родил бездомен, никой не се е родил безработен, никой не се е родил разведен. Алкохоликът съм аз, а не някой събирателен образ на улицата. В канавката с мазното сако по пейките. Алкохолизмът съвсем не е онова страшно нещо, което не е ясно откъде идва и се мотат там някакви по парковете. Които не приличат на хора и аз не съм като тях.
Чашка по-чашка, в безконечни и напразни опити, да се научи да пие като другите. Да пие като мъж - една ракия с една салата. Иначе не съм мъж ако не пия една ракия със салата. Ами то значи никога и не съм бил мъж, защото никога не съм можел да изпия една ракия. Може да име едно-две редки изключения. Може би няколко пъти в живота си да съм бил мъж.
Безконечни и напразни опити да се науча да пия като другите. Което ден по ден ми коства здравето, уважението, семейството, работата, дома.
Ако може да се види перспективата. Но не може. Изобщо не съм си представял, че е възможно да живия без алкохол. Или съм си представял, че ще е едно безкрайно мъчение, едни подвизи на духа на издръжливостта. Затов като се отказвах и за последно си пийвах. Нали се отказвам завинаги. Едно последно да ударя. Само днес. Днеска само. Само едно. От утре вече не. Вече край. От новата година край. Нека да мине Васильовден. Всъщност нека минат Иванов и Йорданов ден. Ама то Атанасов и Андонов са близо, нека минат и те. Ето го и Трифон Зарезан. Айде след Трифон Зарезан. Ама то се празнува стар и нов стил. Четиринадесети февруари. То станало първа пролет. Айде сега Осми март. Жените черпят. Запролети се. И то се заредят едни ти ми поводи. Ето ти един добър повод да ми вземат апартамента. Добър повод жената да ме остави. Добър повод дъщеря ми да не иска да има нищо общо с мене. Добър повод да се озова в неврохирургията. Добър повод да ме хванат да карам пиян. Добър повод да се претрепя. Ама изобщо ли няма да пия?

"Нашите истории разкриват в общи линии какви бяхме преди, какво се случи и какво представляваме сега. Ако сте решили, че искате да имате това, което притежаваме ние и имате желанието да направите всичко, за да го получите, то вие сте готови да предприемете някои стъпки."

Това е глава пета от Голямата Книга на Анонимни Алкахолици, главата, която обяснява Как действа Програмата.

Аз съм алкохоличка, и преди и сега. Преди време се изказах на една сбирка на Анонимни Алкохолици, че съм и наркоманка, тогава не го осъзнавах добре. Сега го осъзнавам, защото се опитвам да спра да пуша.

Каква съм била преди и винаги, винаги съм била човек, който има нужда от още нещо, от още нещо, освен реалността, такава съм била преди и сега съм такава. Преди се идентифицирах с това, което уча, после с това, което работя, после с това, което имам, после с това, което показвам пред обществото, после с това, което си представям, че съм, после с нищо не се идентифицирах, просто исках да не чувствам нищо повече, нищо, нито болка, нито радост, да нямам усещания, това стана възможно с алкохола, с много алкохол, заедно с цигари, и с лекарства.

Последната ми връзка като пиех беше с човек, който пиеше много, но не е алкохолик, неслучайно е това, той имаше един бидон с ракия в коридора си, и много вино, това много ме успокояваше, мислих, че това е любов, и това е животът, да се пие, и да се забравя. Бидонът беше пълен и това много ме привличаше, любовта ми се подхранваше и разцъфтяваше с виното и ракията, можеше напълно да избягам от реалността, напълно.

Интересно е, преди бях отлична ученичка и морално същество, и ако някой ми беше казал, че може да стигна до любов към един бидон в коридора на едно жилище, и това да е животът ми, нямаше изобщо да повярвам.

Смяхме се преди време със спонсора ми, че тове е пътят ми от Вийон до бидон. Франсоа Вийон, френски творец, мисля от петнадесети век, когото харесвам, и свързаният в рима с него бидон ракия. Не се вързва нещо, нали, нещо не става въпрос за една и съща личност, от френската литература до бидона с ракия, и любовта с вино и ракия. И все пак, коя съм, почитателка на френската литература или почитателка на бидона с ракия и виното, и любовта с вино и ракия, коя съм все пак ?

Да, младото момиче, което добре е описано в мнението на Харакири, това съм аз, момичето, което се интересува от френска литература, култура, и още много други неща, което обаче се измъчва от комплекси и обиди, от несправедливостта на света, от несъвършенството на хората, идентифирицам се с това момиче.

След двайсетина години наистина нещата са съвсем различни, след двайсетина години има бидон и сръбска музика и вино, и любов.
Ех, ако можеше да се вижда в перспектива.... наистина, но не може.

Дано го прочете това някое младо момиче, и дано да може да ми схване мисълта, защото се вълнувам и може би не го систематизирам добре.
Как се стига от фреската култура до бидон, ами не е много трудно, само продължавах да търся утопията и да бягам от реалността, както се сетя, има много начини, аз сама си ги намирах, и успях, съвсем избягах от реалността и вече нямаше друга реалност, освен пиенето, само това беше реалността.

Няма да забравя никога последните месеци, в началото на миналата година, страшно беше, невероятно страшно, тогава исках да се върна в истинската реалност, да си започна сутрин живота, без значение къде съм, само да го започна и да мога да го живея, само поне днес, само днес, само сега, поне малко живот без алкохол, но вече не можеше, реалността наистина вече беше друга, съвсем променена, реалността на алкохола и треперенетона ръцете и на тялото. Треперих сутрин, и не знаех как да го успокоя вече това, лекарства, цигари, пиех си кафето, и се надявах да спре, само днес и сега, и да си започне денят, но треперенето не спираше и нервите ми просто не издържаха, нямаше начин да се живее вече в другата реалност, само алкохолната реалност беше отговорът на моето състояние, и тогава пиех, и се мразих, и се ненавиждах, и знаех какво ще последва през деня, отново пиене, отново цял ден потушаване на напрежението и успокояване на нервите, и спане, и това е реалността. Алкохолна реалност, страховито нещо, без изход и без надежда, как се стига до там, точно така, като се търси цял живот другата реалност, и се бяга от истинската реалност, стига се бавно, без да се усети човек, поне аз бях така. Не можех да си обясня защо така става, и защо се налага да пия от сутринта, и докога това ще продължава, сега ме досмешава как изобщо тогава не съм се замисляла, че ракията мирише, и вони, и аз съм воняла, това ми е било последна грижа, досмешава ме,

защото сега се интересувам дали ми миреше устата, дали имам вода за уста, дали ми е наред косата, дали ми е добре лицето, дали са ми оправени ноктите, дали са ми намазани ръцете, дали съм ходила да спортувам, дали съм парфюмирана, дали съм модерна, дали изглеждам добре,

досмешава ме, ама си е трагедия, ако се направи сравнението, трагедия и деградиране на личността. За съжаление деградиращата личност нищо не вижда, поне аз нищо не виждах, изобщо нищо не виждах, смятах, че така става в живота, хората пият, от сутринта, за да заспят и да си починат, всички така, наливат се с този алкохол и чакат само това, да пият, това им е основната цел в живота, мислих, че никой вече не ходи на театри, защото си е отживелица, мислих, че никой не ходи на опера, освен майка и татко и някои други пенсионери, защото се иска специална настройка за музиката, особено след работа, когато съм така изморена, смятах, че хората вече не пътуват, защото основно пият и няма какво да пътуват, смятах, че хората вече не се образоват допълнително, защото след като са се образовали, и не са намерили реализация, са се отказали от това, смятах, че всички зяпат телевизия вечер и пият вино и гледат да не мислят, и така, да минава живота по някакъв начин, по някакъв начин...

Много ми е трудно да пиша всичко това и ми е много мъчно, пътят от Вийон до бидон е осеян с добри намерения и на пръв поглед с "правилни" съждения и мисли, само има една подробност, дребна е, но е определяща, правилните съждения, мисли, изводи и представи са родени от моята глава и мозък, и са плод на моето мислене, което е болно, това е нещо дребно, но то наистина може да заведе едно момиче с добра култура и интереси до бидон с ракия...

Моето мислене не е правилно, моето възприятие, моите чувства ме водят до заблуди и живот извън реалността, такава съм била преди и винаги, и сега съм такава.

Онзи ден говорих с леля ми, тя следи това, което се случва с мен и ми казва, като че ли след психиатрията, така, съм започнала да виждам реалността, случвали ми се приятни неща, и още, като че ли някакви сила ме водила, леля ми е агностичка, за нея Бог като понятие не е съвсем ясно, и тя го нарича някаква сила.

Мога да и повярвам, тя ме познава от времето на Вийон, даже още от по-рано, има здрав разум, въпреки че вече не е съвсем така, каквато беше преди, защото загуби дъщерия си, братовчедка ми почина от алкохолизъм преди три години.

Много ми се иска младите момичета никога да не се крият от обидите, от света, от хората, и да търсят спасение в алкохола, в цигарите, в лекарствата, да не търсят паралелната реалност, и да я откриват в опянението, в маниите, в обсесиите, но това за жалост не зависи от мен.

От мен зависи да се моля за здрав разум, да напиша това, което съм преживяла, да се опитвам сега да живея в реалността и да търся пътя си в реалността.