|
Реших и аз да напиша историята си и съм благодарна, че мога. Ако трябваше да я напиша преди време щях да умра от страх и срам как ще изглежда отстрани, кой ще я прочете, какво ще си помисли за мен. Сега също се притеснявам, но много по-малко.
Като малка се чувствах по-различна от останалите деца, все не се чувствах равностойна, мислех, че те знаят и могат неща, които са недостъпни за мен. Все още не мога да си обясня защо едно дете трябва да се чувства така, все по-малко от останалите. Семейството ми изглеждаше много добро отстрани, образовани и сериозни хора, но всъщност имаше скандали всеки ден, за които аз се чувствах виновна. Пред другите деца все гледах да прикривам това, измислях си накакви истории. Грижех се и за по-малката ми сестра. Порастнах си все с това усещане, че съм по-малко от другите, че все трябва да гледам тях, защото аз не знам какво се прави в една или друга ситуация. Те знаят как да живеят и затова исках да приличам на тях. бях хубаво момиче, умна, любимка на учителите дори, но все с ужасни комплекси. Явно още тогава съм виждала реалността много изкривено.
В пуберитета бях доста срамежлива, постоянно се карах с родителите ми, винаги съм ги чувствала като врагове, все едно трябва да се пазя от тях. даже съм си мислела, че би било по-добре изобщо да нямам родители. С една моя приятелка започнахме да пием, не знам още тогава доколко е било нормално. Постепенно започнах да свързвам алкохола с това спокойствие, отпускане, усещане, че съм вече нещо повече, равна с другите, хубава, умна, забавна, всичко, което съм искала. Винаги преди да отидем на дискотека пиехме доста, понякога пиехме и вкъщи, но още тогава големи количества, а съм била на 15-16 години. Спомням си как сме бягали от часове, за да пием, отивала съм да ме изпитват пила и т.н. след завършване на гимназията започнах да уча сериозно, за да ме приемат в университет. Тогава за първи път в живота си получих панически атаки, тогава не знаех какво е. Бях ужасно притеснена, че няма да успея да се подготвя за изпитите, че няма да ме приемат, все едно от това ми зависеше живота. И си стоях по цял ден вкъщи и само учех. Много добре си спомням кога за първи път един следобяд изпаднах в такава паника, усещане как всичко свършва, няма вече смисъл, а и нямам сили и няма накъде. Много се изплаших тогава. По онова време не пиех изобщо. Приеха ме в университет, намерих си приятел и връзката ни стана уж сериозна. В университета не пиех почти, след това започнах работа, с приятелят ми се карахме и разделяхме все по-често, аз вече излизах сама редовно и пак започнах да пия. тогава беше в рамките на нормалното, само петък и събота. Спомням си, че имаше период, в който спрях да пия за няколко месеца, защото не понясях ужасяващия махмурлук след всяко пиене. Явно тогава болестта не е била толкова напреднала и все още съм можела да спра. Минаха няколко години, смених няколко работи. През 2007г се разделих окончателно с приятеля ми, но междувременно бях имала много други връзки, сега знам, че него съм го държала само, за да имам нещо сигурно, да знам, че винаги има кой да ме чака, а никой човек не заслужава да бъде използван за това и лъган така. той дори ми говореше за сериозни отношения и деца, което на мен тогава ми изглеждаше абсурдно. Мен ме чакаха много по-интересни неща, още толкова мъже и пиене, как ще се занимавам с такива безинтересни неща. След като се разделихме с него обаче се появи депресия. Сега като се замисля за първи път изпаднах в депресия още преди това, на 25тия си рожден ден. След едно ужасяващо празнуване, след което не можех да гледам от срам и ужас изпаднах в депресия за първи път. Преодолях я с постоянно пиене, спомянм си, че продължи една седмица. Тогава вече живеех сама, отделно от родителите ми. След този 25ти рожден ден изпадах в такива състояния, които не разбирах и от които ме беше ужасно страх няколко пъти, но винаги минаваха, винаги с много алкохол. Но след тази раздяла 2007 някак изведнъж осъзнах, че вече съм сама, особено като го видях с друга. Изведнъж всичко ми се срина и изпаднах в депресия, от която така и не излязох. Първо не можах да спра да плача, не спях и това в продължение на една седмица, но състоянието ми не се подобряваше въпреки постоянното пиене. Този път беше различно от предходните. Изплаках, че имам нужда от помощ, не знам какво да правя и отидох на психиатър. Той се изплаши като ме видя и чу и ми изписа антидепресанти и успокоителни, толкова се притесни, че ми даде един блистер, който да започна веднага. Състоянието ми обаче не се подобряваше, всеки ден ставаше все по-зле. Треперех, умирах от страх, постоянно получавах панически атаки, особено на работа, чувствах се като в капан, от който няма измъкване. Бях сигурна, че ще умра, много страшно беше. Мисля, че в този период не бях пила за известно време, точно когато започнах антидепресантите. После обаче видях, че те не помагат, увеличаваха ми дозите всяка седмица, но те все не помагаха, не идваше подобрение. Една вечер пак си налях нещо и видях, че ми помага. Тогава още не знаех, че съм алкохоличка, че ефектът, който ми трябва идва само от алкохола, антидепресантите и успокоителните са само за подсилване, за по-лесно заспиване, но онова спокойствие, чувство за облекчение, отпускане, почивка идват само с алкохола. Видях, че ми помогна да се почувствам по-добре и започнах отново да пия всяка вечер, тогава по около 200гр, само вечер, заедно с антидепресантите. Постепенно ставах все по-зле, полудявах. Психиатрите търсеха подходяща диагноза, подходящи лекарства, пиех най-новите и скъпи антидепресанти, антипсихотици, тимостабилизатори и успокоителни, но нищо не ми помагаше. Депресията ми се задълбочаваше все повече, пиех все повече и вече само исках да умра. Една лекарка предложи да ме затворят в психиатрия, защото съм опасна за себе си, но майка ми не разреши. Мислех само за самоубийство, но така и не намерих подходящ начин. Толкова не съм можела да приема действителността, че съм била готова да умра. Все пак не съм казвала на никого, че пия. Беше ме ужасно срам и пиех само сама вкъщи. На психиатрите също не казвах, че пия. Ако някой ме е виждал като съм зле си е мислел, че е от лекарствата. Тези две години, от 2007 до 2009 бяха кошмар и ставаше все по-зле. Вече не можех да спра да пия, не можех да правя нищо без пиене. Всичко се превърна в мъчение, не можех никъде да пътувам, беше ме страх от всичко. Само исках да избутам деня някак и да пия вечер вкъщи. Правех все по-ужасни неща, умирах от срам на сутринта. Не пиех през деня, защото бях на работа, но събота и неделя пиех от сутринта, беше ми невъзможно да не пия. направих един опит да спра и успях за около 20 дни, като през този период само ходех на работа и вечер гледах сериали, нищо друго. Отидох на една сватба, пих чаша вино, за да се развеселя и отпусна, иначе не можех да танцувам, а трябваше пак да съм център на вниманието. След това си върнах количествата точно за два дни, само че след този почти месец въздържание всичко беше по-зле, вече наистина не можех да спра. Отдавна знаех, че имам сериозен проблем, не си представях живота си без алкохол, но той вече нищо не ми даваше, бях в ужасна депресия и като пиех ставаше още по-зле. Всяка вечер се опитвах да не пия, опитвах и абсолютно всяка вечер плачех от безсилие, защото просто не можех да издържа, отивах до магазина и си купувах алкохол. Вече не издържах, животът ми наистина беше станал невъзможен както с така и без алкохол. Бях ужасно отчаяна. Спомням си една ужасна нощ, последвала ден, в който не можах да пия, защото се бях отровила. Бях в абстиненция и не можах да заспя, от никакви лекарства, а не можех и да пия вече. Тресях се и умирах от страх, никога няма да забравя тази нощ, как се чувствах най-голямата отрепка, съвсем сама и изоставена и само исках да умра. След тази нощ започнах да търся в интернет информация за АА. Благодаря на Бог, че има група в нашия град, с която се свързах. Спомням си последната си нощ на пиене, не можех повече, не исках да пия, станах и излях последната си чаша в мивката, толкова исках да спра. Първата ми сбирка беше първия ден, в който не пих. След два месеца спрях и антидепресантите. Оттогава минаха почти две години, през които съм имала трудности, но знам, че сега за първи път започвам да виждам части от реалността, преди съм живяла в пълна лъжа. След спирането на лекарствата започнах да работя по Програмата на АА с моя спонсор, за когото съм също много благодарна и първата огромна промяна, истинско чудо беше, че излязох от депресията. Толкова дълго бях живяла в нея, че вече не знаех друго състояние. Изведнъж намаля и почти изчезна. Сега не съм пила алкохол от 1година и 11 месеца, антидепресанти и успокоителни – от 1 година и 9 месеца. Благодарна съ, че съм трезва, не пия лекарства, че имам нови, истински приятели, на които мога да се доверя, за това, че сега действията и настроението ми не зависи изцяло от други хора, че вече имам вяра, имам желание за живот, вярвам, че се случва най-доброто за мен, че вече мога да пътувам, мога да спя на други места, а не само вкъщи, че вече не ме е срам от мен, че не трябва постоянно да се крия, че започвам да се чувствам равностойна с другите хора. Благодаря, че сега имам много по-дорни отношения със семейството и приятелите ми, че те могат да разчитат на мен, че не се срамуват от мен, че вече не ги обвинявам за нищо. Благодаря, че мога да работя и да се грижа за себе си. Благодаря, че бях спасена и извадена от едно безнадеждно състояние.
|
