Re: Има изход / Взаимопомощ / Алкохолно зависими

Аз съм късметлийка, родих се в семейство, което много ме е очаквало и искало. Семейство със средни възможности, но с уважение към образованието, възпитанието, поведението сред хората. Добре съм възпитана, и отгледана, с много внимание и любов от баба ми, майка ми и сега разбирам, че и от баща си, ама преди виждах в него само страховете си, той беше олицетворение на моите страхове, които са доста.
Много лесно завърших средното си образование, на шега мина, не помня напъване и недоспиване заради учене. Не можех да заспивам, защото се страхувах как ще ме изпитват, как ще изляза отпред, и как ще говоря, не какво ще говоря, а как ще изляза презд хората, там където трябваше да си излиза, и това се започна в средните класове в гимназията. За сравнение преди съм участвала в много представления, артистична съм, пяла съм в хорове, свирила съм в музиката, сред съученици. В спомените ми е, че в един момент, когато ме поканиха отново да участвам в представление в осми клас, и аз отказах категорично, и никой не беше в състояние да ме накара да се покажа повече пред хора. Не се замислих тогава, защо става така, просто не се съгласих и това е. После нещата си вървяха, в гимназията, с една несподелена любов, в който сюжетът беше от „Осъдени души”, даже този, в когото се влюбих беше избран неслучайно, да прилича на отец Ередия, истина е. Аз сигурно за това се влюбих в него, или се влюбих в отец Ередия, сега ме досмешава, ама това е така. Голямо четене на книгата беше и големи фантазии, но в това има и положителен момент, не се потопих още тогава в реалността, като повечето ми съученици, които рано остаряха, аз останах в книгата, което пак е болест, но поне доста време не виждах реалността и нямах разочарования и душата ми се опази.
Идеализъм, фантазии, мечти, стремеж към равнопоставеност, социална справедливост, братство, честност, идеална любов, перфектност в отношенията, чистота и съвършеност, това все ми е било в главата, и не можах да го намеря толкова години, вече съм на 44 години, и се побърках сериозно, постепенно, без да се усетя.
Завърших висше образование, преборих се сама с доста сериозни дисциплини, и не допуснах някой да ми помогне в нещо, сама, това така ми е набито, такава гордост, такова недопускане да си призная, че ми е трудно, че може и да се откажа, че искам да се откажа, че искам да си почина, че не мога сама да го превзема това, това ми се е искало да го изкрещя, да го чуят всички, но най-вече аз да го чуя и разбера. Но нямах такава смелост, само знаех, че трябва сама да докажа, че мога да се справя, явно серизно горда съм. Искала съм помощ, но това е било когато вече съвсем не мога да се оправя и то да погледна как друг го е направил, а не някой да ми направи нещо. Боже, защо така...
Още тогава съм била явно сериозно болна вече. Първите курсове се веселях с колеги, но си спомням, че се напих на рожденния си ден, и ми помагаха приятелки да се измия, защото бях направила нещо, за което не ми се иска да пиша даже, това си го спомням ясно, но не ми се искаше да го призная...
Защо е толкова трудно да се признаят такива неща, защото страдам от много голямо себелюбие и на всяка цена искам хората да мислят, че съм най-добрата, най-силната, най-желязната, най-хубавата, най-състрадателната, най-умната, всичко най...
Тези ненормални стремежи и желания, подхранвани от изолацията ми и загубата на връзка с действителността, ме оформиха последователно и логично в едно много изплашено, сковано, раздразнително, неприспособимо, неадекватно и неумеещо да общува същество. С доста солидни знаия и сериозни амбиции, с достатъчно потенциал и капацитет, аз се оказах в позицията на неспособна да живея живота. Само да кажа тук, че съм много благодарна, че това мога да го напиша сега, защото ако някой си мисли, че това се пише лесно, или че го преписвам от някой роман, не е така. Никога не съм можела даже да видя какво става с мен и какъв ми е проблема, и изобщо, никога и нямаше да го видя, и нямаше да мога да го разкажа, и не искам да опеделям какво щеше да се случи с мен.
Роботя вече почти двадесет години, смених много работи, защото не можех да издържам дълго време на едно място, търсих все мястото, където „Градът на слънцето” е реалност, хората са различни от това, което срещах, исках хората да са добри, мили, възпитани, красиви, умни, почтени, състрадателни, услужливи, усмихнати, и не знам още какви.
В един момент от живота ми, когато майка се разболя, аз реших, че трябва да се омъжа, защото оставам сама на този свят, понеже нямам брат или сестра, и трябва да оправя живота си. Страхът от самотата, страхът, че ще остана сама в къщи, че трябва да заспивам сама, моите уважения и преклонения към този страх, той управлява живота ми петнадесет години, той е ръководител, вдъхновител, режисьор и оказва се, главно божество за мен, Христос, в когото съм вярвала, и съм се удивлявала на мъките и страданията му, просто не може да се мери с него. Не е богохулство това, това са фактите.
Омъжих се, успях да направя действия, с които да постигна това, доста упорит човек съм. И си мислех, че това е краят на моите мъки и вече всичко ще е както трябва, като освен страховете ми, вече и себелюбието ми ще бъде спокойно, като другите хора съм, и няма кой какво да ми каже.
Много интересен е фактът, че точно като се омъжих започнах да пия успокоителни, не можех да излизам от къщи, чувствах страхотна несигурност, страх, паника, не можех да говоря с хората, не знаех как да кажа нещо, не знаех как да се движа, все си мислих, че всички ме наблюдават, че ме следят, че ми се смеят, че виждат колко съм зле и колко не мога да ходя по улиците, от което страховете ми още повече ме притискаха. Тогава се срещнах за първи път с психиатър, реален лекар, който после се оказа точно човека, който ще ми помогне. Започнах „лечение” с ривотрил, с позволение от нея за „малко алкохол”, не искам да кажа нищо за лекарката, тогава още нямах такъв проблем с алкохола, а и малко алкохол, позволен за жена, може да означава, че при поводи може да пийна някакви си 30-50 грама. Хм, защо не ми е направило още тогава впечатление, че питам за такова нещо, приятелката ми, която взима лекарства също много години, само ми казва, аз не мога да пия, защото взимам лекарства и не пие. Но аз съм питала за това, значи това много ме е интересувало, и още, много важно, аз не съм можела да си представя, че ще спра да пия. Много важно нещо, не мога да си представя, че трябва да спра да пия, това изобщо и не съм го помислила, да го видя, да се замисля защо задавам такъв въпрос.
Пих лекарства осем години, започнах да пия и антидепресанти, заедно с ривотрила, успокоявах се, че антидепресанта, който пия, Бифлокс, който давал желание за живот го пиела и лейди Ди, сега ми се иска да се изсмея, но това е истината.
Преди да се омъжа, понеже бях на доста години, а и мъжът ми също, и не беше много сигурно дали ще се пречупи да се ожени за мен, а и изобщо да се ожени, и си мислих, че като имаме дете, и няма вече нищо, просто той ще се омъжи. Това си го набих в главата, и това стана такава доминанта, че никаква друга мисъл нямаше в мен. Това е много болно състояние, пречупването на реалността е само чрез тази точка, и се получава някаква проекция, някаква математическа е, но това не е важно. Нищо не може да се разбере или да се помисли правилно, защото това стои, че трябва да имам дете, и създава нереални изображения на действителноста, това ме накара също доста да полудея.
Не се получи дете, и заради това, според мен, аз започнах доста да пия, в събота и неделя основно пиехме, и гледахме телевизия, в неделя имах намерения и желания да ходим до Метро, да се разходим, ама аз в неделя сутрин не можех да ходя никъде.
Постепенно през 2007 година започнаха да се случват „нелепи” и нелогични за мен ситуации. Напуснах работа, за която мнозина биха си мечтали. Напуснах я заради повече пари, които ми обеща една приятелка от агенция, и ми обеща работа близо до нас, с повече пари. Аз не попитах никого за новата работа, а напуснах.
Започнах новата работа, тя се оказа доста по-различна от това, което си представях, обстановката беше много трудна, не можах да се сработя с колежката си, и ме принудиха да напусна, аз се чувствах много зле там, и много пиех вече, и сутрин, от алкохола и лекарствата, почти не можех да се концентрирам, и умирах от страх, и трябваше да пия още ривотрил, защото ми беше зле.
После останах без работа, един месец, и си намерих нова. Там започнах с нова надежда. Но в личен план нещата ставаха много зле, и много пиехме. И в началото на 2008 година се разделихме с мъжа ми, и после се разведохме.
Тогава изпаднах в най-сериозната си депресия дотогава, не излязох от къщи една седмица, нови антидепесанти, сигурно по-силни и пак ривотрил. И се пооправих, после, ходих на друг психиатър, тя се сети, че нещо се пристрастявам, и ми предписа други лекарства.
Малко се поуравновесих, майка много ми помогна. Тогава попаднах, или намерих сама нов приятел, който да ми даде това, което си мислих, че ще ми помогне да се оправя. С него допуснах най-сериозната си грешка в живота, най-сериозно се нараних, най-силно нараних майка, чрез себе си, и най-много се измъчих. С него пиех вече само бира, защото не можех да пия вече твърд алкохол, и ривотрил, а като се налагаше да се крия, водка, понеже е малка и може да се крие в чантата.
После, след доста мъки, се разделих с него, майка като че ли се успокои. Междувременно отново напуснах работата си, заради повече пари, и отидох отново на неподходящо място, абсолютно същото се повтори, ама не съм го видяла изобщо това. Отново останах без работа и после, лятото на 2009 година, без работа и сама, доста трудно, но се справих, намерих си пак работа, и нещата се поуспокоиха.
Тогава в края на годината майка почина, и аз не можах да разбера какво стана, и защо стана, и как да живея по-натам, пиенето стана страшно вече. Сутрин, за да изляза на работа, трябваше да пия, не исках, но не можех да изляза без да пия, защото треперих, и не можех да се овладея, не исках да пия, защото знаех, че после нещо в мен ще иска още и още, и няма изобщо да мога нищо да правя на работа, и това се завъртя, две седмици, без прекъснване, преди имаше такива периоди, но в понеделник, с мъка, и с помощ на обед, нещата си тръгваха, и през седмицата пиех само вечер. След това, в един петък, колежките ми ми помогнаха да се прибера в къщи, и аз реших повече да не ходя на работа.
Тогава реших да се лекувам, отидох в психиатрията, постъпих за първи път в живота си в психиатрия, и изобщо в болница, защото не знаех как да продължа да живея, не знаех какво да правя, не знаех какво се прави сутрин, като се събуди човек, вечер, като се прибере, не знаех какво се прави и какво не се прави, много отчаяна бях, умирах или исках да умра вече.
Първата вечер в психиатрията мислих, че потъвам, умирам, побърквам се, мислих, че не мога, не искам, няма как да заспя, и изобщо, много тежко беше, душевно страдание, неописуемо, и физическо страдание, също неописуемо. Обаче се събудих, и на сутринта се чудих какво ще се прави, какво са прави цял ден, това не ми беше вече ясно, какво се прави цял ден, как се прекарва един ден, защо се става сутрин, и защо човек се мие и приготвя да стане от леглото.
Изписаха ме от психиатрията и след това бях още около месец в дневния стационар, като веднага след излизането си отидох още първата вечер на сбирка на АА. В психиатрията идва при мен няколко пъти човек от АА, който тогава ми е предавал посланието, ама аз не можех да разбера какво точно ми говори той. Нищо не разбирах, ама нищо...
Тръгнах на сбирки, веднага започнах работа, преди това съм си мислила, че би било добре да работя там, където вече цяла година работя, защото е държавна работа, и в този момент би било добре да съм на такава работа, а и е важно за мен да е спокойно, парите вече не са определящи. Да, цяла година работя.
След четири месеца от изписването ми от психиатрията, в началото на юли миналата година, спрях и лекарствата, антидепресанти и успокоителни за спане.
Не пия алкохол от март месец миналата година, а лекарства не пия от юли месец миналата година.
Не знам как стана това, как така не пия алкохол и как не пия лекарства, ходя по улиците, говоря много с хората, непознати, познати, всякакви, ходя много по магазините, преди се страхувах да обикалям и разглеждам, ходя на гимнастика, много обичам също, но не ходих много време, защото не виждах смисъл от нищо, ходя на работа, ходя на театър, много театри посетих, защото също много обичам, но не можех да стоя в театър, защото се страхувах, завърших курс по английски, и наистина, отново излязох навън, в друга страна, защото и това не можех да правя, не можех да пътувам, да, сега, като ги изброявам са доста неща....
Много съм благодарна, че не пия толкова време, много е хубаво да не се криеш, да не се смотваш, да не се мислиш за нищо, да си възвръщаш самоуважението.
Много съм благодарна, че не пия лекарства, защото не ми помагаха, само притъпяваха болката, и бях замаяна.
Много съм благодарна, че мога да говоря с хората по улиците и да ходя по улиците и по магазините.
Много съм благодарна, че мога да ходя на работа, и не ме е срам, че съм в периодични болнични.
Много съм благодарна, че намерих толкова много приятели, които ми помагат.
Много съм благодарна, че мога да ходя на театър и на концерт.
Много съм благодарна, че мога да пътувам.
Много съм благодарна, че вече сутрин мога да помисля какво да правя през деня, къде да отида и какво да свърша, и да помисля.
Много съм благодарна, че се опитвам вече да поема отговорността за собствения си живот и да не обвинявам никого за нищо.
Много съм благодарна, че вечер мога да заспивам без лекарства, и не ме е страх, че няма да мога да заспя.
Много съм благодарна, че някои хора ме уважават.
Много съм благодарна, че мога да изпитам голяма радост от музиката, от дете и от срещата с хора.
Много съм благодарна, че не ме е страх от баща ми.
Много съм благодарна, че Бог ми помага да видя някои неща, и да мисля трезво.
Много съм благодарна, че мога да се опитам, да направя усилие за да живея...

ДНЕС СТАВА ЕДНА ГОДИНА, В КОЯТО НЕ СЪМ ПИЛА АЛКОХОЛ И НЕ СЪМ ВЗИМАЛА ЛЕКАРСТВА.
Това не е възможно да се случва на мен, аз съм изненадана, учудена, все още съм учудена, лекарствата и алкохолът ми бяха нещо като основен и неделим за мен помощник, за да мога да живея. Какво означава да мога да живея, всичко означава, да мога да тръгна сутрин за работа, да мога да остана цял ден на работа, да понеса хората, които все нещо искат и все ме дразнят, да мога да се прибера вечер отново у дома, да мога да понеса семейната вечеря, да мога да понеса погледите и разговорите, да мога да го свърша накрая вече този ден, та да се успокоя малко, да се излегна пред телевизора, та да може никой да не ме притеснява повече, това в делничните дни, а в почивните ми дни, да мога да стана все пак от леглото, защото много години в почивните дни аз не виждах за какво точно трябва да стана от леглото си, да мога да се организирам да свърша нещо, да мога да понеса семейството си, отново да понеса обяд със семейството си, защото аз не можех да се храня даже спокойно с други хора, накрая вече треперех, ако трябваше да се храня с други хора, даже и с родителите си, после, за да мога да понеса този почивен ден, с цялата мъка, която той носи, и се точи толкова бавно и просто ме побърква, после, да мога да понеса неделята, в която все имах някакви планове, но не можех да ги реализирам, защото нямах сили за това, после, да мога да понеса следобедите в неделя, които са невероятно трудни, защото вече пиенето и лекарствата са ме омотали много, а пък идва понеделник и трябва да се приведа в някакъв вид, за да работя, и това полека лека ставаше невъзможно накрая, после, да мога с много голяма упоритост да се опитам да не пия вечерта в неделя толкова много, защото става опасно за понеделник сутринта, и така, да си легна накрая, но скришом да се пийне малко, защото пък не може да задпя, после, в понеделник да ставам все едно се събуждам от някакъв друг свят и трябва да се влиза отново в друг всят, и трябва отново да се настройвам за това, а това е страшно трудно, и настройването в понеделник ставаше с още повече лекарства, и до обед в някакъв унес, и дрогирана глава, и неимоверни усилия да се концентрирам, и да свърша нещо, което е ясно, че не ставаше, и вече, следобед така, малко по-леко да се започне деня, и после, ако трябва да се покажа на живо пред началник да треперя и да си повтарям някакви заклинания, и да умирам от страх, и да говоря, това е съвсем логично, да говоря с него не много адекватно, да внимавам кой как ме гледа и да не би да се смее нещо, да не би да сбъркам, да се изложа, да не ме помислят за луда, да не помислят, че не съм много наясно с професията си, да не разберат, че се страхувам така, както по-добре и да не си го предстая никой, да не видят, че съм подпухнала, да ме оставят накрая на мира, да си стоя и това е.

Боже, сега, като го пиша това, и ми се струва нереално, ама е реално, съвсем истинско е, не знам как все още съм жива и как е издържала главата ми на това напрежение. Лошото обаче е, лошото е , че в някакъв момент тази схема спира да работи, това е най-страшното, започва да не ми стига, тези лекарства и алкохолът вечер и в почивните дни не ми стигат, така, че да може все пак да поддържам някакво семейство и някаква работа, в един момент не ми стигат, трябва още повече алкохол, и още някакви нови неща, става митрудно да работя, необходими ми са тогава болнични за почивка, а тази почивка е в пиене, и това пиене още повече ме съсипваше, и после пък съвсем не ми се ходеше на работа, после, после на мен ми беше вече невъзможно да го поддържам това семейство, и тогава трябваше да пия още алкохол и още лекарства, всъщност други лекарства, пробвах няколко комбинации, искам да споделя, че нито една не ми донесе щастие и спокойствие, просто намаляваше болката от връзката ми и взаимодействието ми със света, независимо от какви хора е съставен този свят.

Най-различни хора съм срещала, и на работа, и в живота си допуснах най-различни хора, и това е поради моето безумие, нито ведвъж не помислих достатъчно сериозно точно какво ще работя, да помисля достатъчно време и да се ориентирам, винаги взимах много бързи и въодушевени решения, веднага, веднага напусках, защото имаше нещо ново, и това ново може би щеше да бъде спасителното място за мен, така беше и с хората, все си мислих, че точно, ама точно определен човек може да реши всичките ми проблеми и да няма вече никакво напрежение и безпокойство в мен, и да няма и следа от депресията и от чувството ми за безсмисленост и безнадежност, за обреченост и фатализъм в един свят, в който никой не е съвършен, не знае кога да говори, и какво точно да каже, и кога да го каже, и как да гледа, и как да мълчи, и изобщо, вече даже настръхвам като го пиша и описвам това, ясно е, че аз не мога да се живея в този свят с тази нагласа.

Аз никога не съм мислила, че имам проблем с алкохола, никога не съм и подозирала това, вечер просто се черпихме, защото след деня човек трябва да се отпусне, после, на обед в почивните дни отново да си пийне, защото човек трябва да отпразнува края на седмицата, и така, пак да се отпусне и да се почувства добре, и това е.

Не съм мислила, никога не съм мислила, че мога да започна да пия от сутринта, но това се случи през 2007 година, и си казах, че нещо не е наред. Тогава си отговорих, че сигурно съм много изморена и изнервена, някакви такива мои заключения, които до някакъв момент вършеха работа. Оправдавах се и ми звучеше съвсем логично и си мислих, че наистина е така. Тези мисли, които са заблуда, съвсем добре оправдаваха действията ми и пътят ми към червената граница, граничната линия, пределната линия, смъртоносната линия, така си го определям аз. Казвах си, че няма нищо страшно, наред е, нещата горе долу са под контрол. Но пътят, който съм поела веднъж към червената граница, си продължава с все такива успокоителни мисли. При мен имаше периоди на намаляване на алкохола, но никога без алкохол, после, периоди на голямо внимание с алкохола, защото вече не се чувствах добре, и така, полека лека, стигнах до границата, при която вече не си задавах въпрос дали да пия или да не пия, ами си носих в чантата освен задължителните лекарства, и патронче водка, за удобство, понеже е малко.

За мен това е червената линия, това е момент, от който няма връщане назад, даже и да има понякога леки периоди на успокояване, които само ме лъжат, че нещата не са така зле, че може би се притеснявам повече, отколкото трябва.

Оттам насетне за мен стана много страшно вече да се живее и много трудно и някак не можех да го управлявам този процес с алкохола, той просто ме управляваше, алкохолът ме ръководеше, той искаше да го пия, той искаше да е в чантата ми, той ми казваше кога да пия и кога да не пия, и аз вече се молех само един ден, само един ден да не треперя, и да мога да отида като другите хора на работа, само да не треперя, но треперих. И тогава пиех отново, въпреки че вече не исках, и никакво удоволствие това не носеше, просто да се отпусна и да не съм така страшно напрегната, само това, да мога да продължа, да направя следващата крачка.

И така, в един момент вече трябваше да пия непрекъснато и не можех да работя и да съм в живота, останах две седмици в къщи извън живота, като мислих само да пия, вечер за да заспя, и като се събуждах в пет часа сутринта, само това ми беше в главата, нищо друго, отново алкохол, за да мога да живея, алкохол, за да мога да живея, това обаче не звучи вече правилно, защото от много алкохол, вече не се живее, а се умира, идва такъв момент, сега трябва да си го припомня, идва такъв момент, в който съм на самата граница, червената граница, разделителната линия, как се разбира това ли, много е просто, хората, които са около мен, започват да се държат с мен, все едно съм животно, не човек, променят отношението си на сто и осемдесет градуса, това е индикатор за мен. Ако се свикне с това, това вече го пиша теоретично, но си помислих, ако все пак бях свикнала с това, да се отнасят с мен като с животно, може би още щях да пия, защото щеше да ми се струва нормално и това. Но с мен не са се отнасяли никога като с животно в живота, само накрая, и това много ме стресна, никога никой не се е държал с мен така, това ми помогна сигурно, и това ме накара да се обърна за помощ в психиатрия, да потърся специализирана помощ.

Мина вече доста време от този ден, сега съм жива, както вече писах, не съм пила алкохол, транквиланти няма вече в чантата ми, ходя си на работа, говоря с хората, не ме дразнят така, даже се смея с тях.

След психиатрията веднага отидох на сбирка на АА. Намерих спасение там и разбиране, такова разбиране, каквото не съм намирала досега в живота си, и съм много благодарна за това.
По моите стари стандарти, сега нямам свръхестествени преживявания, но мога да се похваля, че повече от една година не съм си взимала болнични, и съм си ходила на работа, и даже хората ме уважават там и ми помагат.
Много важно е, вечер заспивам и не мисля какво ще стане и как ще стане, и кога какво ще ме застраши.
Много важно е за мен, че вече хората не ми влияят така, не ми внушават нещо, което да го мисля няколко дни и да се побърквам.
Много важно е, че суеверията ми значително са намалели.
Много важно е, че мога да бъда полезна и даже искам да бъда полезна на други хора, което никога не съм го искала, нито съм го можела.
Много важно е, искам да бъда внимателна с баща си, да се опитам да бъда по-добра и мила дъщеря.
Много важно е, мога да ходя навън и даже като си забравя телефоните, мога да ходя и да не изпадам в паника.
Даже мога да ходя и на море без да пия.
Даже мога и да пътувам извън България и да не пия лекарства и алкохол.
Не мога да изброя всичко, но това, което сега изброявам, не е свързано с алкохола, то е свързано с причините, които ме заведоха до ненормлното ми пиене и убиване с алкохол.
Учудена съм все още и трудно го вярвам и аз самата, но е истина, не ми са необходими лекарства днес и не ми се пие алкохол днес.