Непрекъснато се вайкам, че парите не ми стигат. Правя го непрекъснато. От няколко дни отново се правя на страдаща от това, че екриза, че само се вдигат цените, че незнам си кво и не знам си що , оплаквания имам до небето. Опитвам се да съкратя бюджета си но ... май безуспешно. В цялата тази суматоха онзи ден влизам в един магазин – продавачката ми позната, по скоро се познаваме по физиономия идвала е на работа и т.н. Гледам един потник на витрината и тя започва да ми обяснява колко е готин и т.н., за да избягам от това защото нямам лев в джоба си я питам за друг цвят има ли, тя казва че няма и че може да ми го ушие и мен вече ме стяга врата и ме заболява главата – поръчах си го – дадох маса пари за някакъв потник който дори не ми харесва, стои в шкафа и нямам и намерение да го облека но ме хвана шубето да кажа на жената, че не ми харесва или че в момента са ми много да дам тридесет кинта за това чудо което няма къде да му ги налепя тез пари, но изпаднах в страх, страх от това да не ми се смее, страх от това да не си помисли че съм бедна и нямам пари - много обичам да си мислят хората, че разполагам със средства и че нямам никакви притеснения, че си свиркам и съм направо супер - когато оставя това впечатление в хората се чувствам доволна. Но днес ме заболява главата от това, защото този театър ме изморява вече , изморена съм да се правя на каквото не съм, да играя някакви роли и да режисирам спектакли. На съпруга ми до работата откриха магазин за бижута , аз дори рядко слагам бижута защото ми пречат на работа – дрънкат ми по бюрото – но това друга тема, и отивам онзи ден до него да го видя при него има хора и аз се отбивам в съседния магазин, да се сприятелявам с хората – нали сме съседи редно е да се дължим любезно един с други но това мое мнение, хората може да са на различно и там правя същото - влизам и ме стяга врата и се чувствам длъжна да си напазарувам нещо, пак да правя впечатление на момичето , да си мисли че съм голяма работа и че проблем финансов яз нямам и пак се напъвам да правя впечатление, да си мислят хората че си живея добре, храня се на ресторант бе въобще проблеми с нищо нямам , а че вчера ме е заболяла главата че няма пари за ток – ама и тук се крия – нали никой не знае само аз и съпруга ми ги изживяваме тези и като никой не знае се чувствам по добре – успешно потдържам илюзията и театрите които играя. И сега ме боли глава - ми ще ме боли като се напъвам да правя впечатление на хората от страх как ще ме приемат и какво ще си мислят за мен. И ме е срам да си призная че всичко е само театър и се правя че не виждам нещата но като си завирам главата в пясъка като щраус надали това ще ми помогне. Оплаквам се, че да се храня на ресторант всеки обяд ме убива но в същото време ме е срам да си нося храна от къщи за да не направя лошо впечатление на колежките си, да не ми се смеят случайно , да не ми се подиграват, да не ме изоставят заради това, че не съм от тяхната класа все някакви такива неща. Все в някви филми се впускам изпълнена със страхове за това как ще съм приета в обществото, какво ще си мислят за мен – защото за мен е много важно винаги било да си мислят че живота ми е песен и съм най – щастливия човек на който нищо не му липсва – но истината - голата истина е различна и днес виждайки всичко това ме заболява всичко. И раменете ме болят от този товар който е непосилен вече да нося. Често се съобразявам с мнението на околните, все едно нямам собствено мнение по въпроса и пак от страха да не изглеждам смешна в техните очи, да не съм шматка, да не ме отхвърлят, на всяка цена да съм харесвана, да съм уважавана, да съм нещо или някой, да съм човек с голямо "Ч " както аз си го представям... Изморих се вече от това и се чувствам ужасно от всичко това, чувствам се ограбена от собственото си аз, чувствам се в капан, чувствам че не е това пътя по който трябва да вървя ... не това трябва да правя а да спра някак този театър ...
И се моля , моля се този театър да свърши, защото не искам господи така да живея изпълнена с това, искам да съм свободна.
Така се чувствах когато се криех и пиех така се чувствам и днес - Заклещена в своя егоцентризъм и изпълнена със страхове ...

Като влезех в магазин и много се дразнех на продавачката ако тръгне към мен и да ме пита - "Мога ли да ви помогна!"
Абе недей ме занимава. Щяла да ми помага. Тя просто иска да ми каже - абе защо влизаш в този магазин, когато нямаш намерение да купуваш нищо. Ти знаеш ли колко струва това?
Селянин. Ти нямаш право изобщо да припариш тука. Не се ли виждаш.
Не мога да разбера дали аз не си давах правото да бъда щастлив или хората не ми даваха това право. Опаааа. Завися от хората. От тях чакам официално разрешение и лиценз. Че имам право на нещо. Всъщност никога не съм мислел, че заслужавам нещо.
Вървя по улицата и чувам смях. Женски смях. Веднага изтръпвах отвсякъде. На мене се смеят. Няма начин. Гледам си да не би да ми е разкопчан дюкяна. Вдървявам се и вървя гипсиран. Почти пробягвам. Нямаше начин да вляза трезвен някъде. Веднъж го направих и щях да се претрепя. Влизам в заведението и насреща на едно сепаре няколко жени. И на мене веднага ми се вдървяват коленете и се спъвам на стъпалата. А когато те почват да се смеят, за мене света свършва. За нищо не ставам. И винаги подкрепен. Такива работи правеше за мене алкохола. Този ефект, който запечата главата ми и който за мен беше спасението. Ставах смел, ставах обаятелен, ставах вдъхновен, ставах непукист, ставах изобретателен. Танцувах, приказвах, забавлявах.
Е, как после да живея без този ефект. За мен беше невъзможно и изобщо и не можех да си представя, че ще живея без да пия. Без този ефект.
Вече стана невъзможно да вървя по улиците, където има много хора. Имах чувството, че от всичките кафета са ме зяпнали и казват нещо от сорта - Къде е тръгнал този ненормалник да ходи. Изобщо кой му дава право на този смешник да върви по центъра на града.
Все едно хората мене ме следяха само и запаметяваха с какво съм облечен, с какви обувки съм, с каква смешна прическа, с каква смешна фигура. Изобщо имам ли право да вървя аз тука сред хората. На нищо не приличам. Трябва да съм поне Брад Пит.
Но с едни разсъждения колко е ненормално това, не ми помагаше. Просто не можех изобщо да живея. Нямах силата да се справя с нищо.
Имах проблеми, затова пиех. Как няма да пия. Искам поне малко да се отпусна от това напрежение. От тази безнадеждност. Утре ще го оправя това. Сега искам малко да се отпусна. Само няколко питиета, само тази вечер.
Пък и нямам никакви пари. Ако имах пари, нямаше да пия. Защото тогава нямаше да ме е страх, че нищо не става от мене, че никой не ме харесва, че за нищо не ставам. А сега няма смисъл изобщо. Защо ли пък Майкъл Джексън, Елвис Пресли, Майкъл Хътчинс, Кърт Кобейн, Мерилин Монро и още и още - умряха от пиене или съпътстващи заболявания? Да не би да не бяха красиви, богати, прочути? Чудна работа.
Обаче аз си мислех, че нещо външно трябва да имам. Някаква разбрана жена. Което щеше да значи да има пари, да се радва да се грижи за мене и да слуша гениалните ми теории. Да не ме дразни. И там други работи.
Да направя големия удар. И тогава вече да рентиерствам. Защо родителите ми не са милионери? Това за мен беше лична обида. Как може точно те да ме родят и то точно в този момент. Просто съм прецакан. На границата между комунизма и демокрацията. Просто съм прецакан отвсякъде.
Освен това съм къдрав. Ако не бях къдрав, нямаше да е така. Не стига, че другото не ми е наред ами и къдрав. И ме кръстили с това смешно име. Ако се казвах някак другояче.
И как няма да натрупат пари. Защото са загубени. На другите хора родителите им са богати. Те се обличат хубаво, ходят на модерни места, имат самочувствие и покритие за самочувствието си. И нямат проблеми. А аз съм просто обречен.
С толкова проблеми - пиенето ми е най-малкият проблем. И не ми е проблем, а ми е разрешение. Такова отпускане, облекчение, лекота, спокойствие, енергия и смелост.
Каквито никога не съм изпитвал. Как няма да запечатам този ефект в мозъка си. Възможно ли е човек да живее с постоянно чувство за нищожество. Невъзможно е. Постоянно притеснение. Постоянно да се оглеждам кой ми се смее и как ми се е вързал езика на възел. Друго е като ударя две. Ставам оратор и просто нямам проблеми. И от нищо не ме е страх тогава. Кой може да издържи постоянно да го е страх. Че е смешен, че е жалък, че е нищожество. Ами аз никаква готина жена не заслужавам. Те са лъскави, изпънати и страшни. И ще ми се смеят. Но когато пийна. Този ефект, който ме прави съвсем друг човек.
Ето в това се влюбих. Това беше номера. Това е великото вещество. Най-добрият ми приятел. Този, който правеше всичко за мен.
И как да си представя живота без алкохол? Невъзможно. Ето това е обсебването. Невъзможно да си представя живота без алкохол, защото просто без алкохол не можех да функционирам.
Обаче по едно време стана невъзможно. Просто защото не можех да спра на двете питиета. Ако можех да спра на двете питиета, с вълшебния ефект - никога нямаше да спра алкохола. Защо да го спирам?
Обаче след двете питиета продължавах, докато се напия яко. В началото нямаше чак такива проблеми. Пиех само петък вечер и събота вечер. После почнах да разширявам диапазона.
Но винаги трябваше да изпия поне две, за да съм нормален. Аз не пиех по друга причина. Аз трябваше да пия, за да се нормализирам. За да мога да дишам спокойно, без да се оглеждам, без да мисля, че се смеят на мене, без да мисля, че нямам право да съм с това момиче, без да мисля, че за нищо не ставам, че нямам пари, че съм смешен.
Обаче не можех после да спра.
И всеки път си виках - този път ще изпия само две или пет и ще спра. Обаче не можех да спра. И си мислех, че от мене зависи да спра. Че мога да спра. Воля.
Обаче не можех да спра. И хората си мислеха,че нарочно го правя. Че нарочно не спирам. А аз просто не можех. Дори самият аз не разбирах, че не мога. Не разбирах защо пак се освинвам. Все си мислех, че не се напивам. Че този път е под контрол. Но минавах пак някаква граница.
Защо не можех да спра и да се наслаждавам на ефекта? Защо продължавах?
Алергията. Телесната реакция. Болестта на физиката ми. Особеното ми тяло, което след едното питие развиваше жажда за още, която не можеше да се спре с волята.
Доказано вече въпрос на ензими. Медицински доказано.

И гледай какъв ребус - НЕ МОГА ДА ЖИВЕЯ БЕЗ АЛКОХОЛ, защото нищо не мога да свърша. Дори по улицата не мога да ходя. Не мога да живея без този ефект.
Изпивам две, като си казвам, че ще са само две, само за да изпитам това отпускане, облекчение, спокойствие, радост - И ТОГАВА СЕ ВКЛЮЧВА АЛЕРГИЯТА и не мога да спра. Не че не искам.
И вече ефекта изчезна. Вече алкохолът спря да ми дава този ефект. И не беше ясно вече защо пия. ОБСЕБВАНЕТО НА УМА.
Той вече беше запечатал разрешението. Ключа за палатката. Страх ли те е - пий, кофти ли ти е - пий, проблеми ли имаш - пий. Ти не си алкохолик, каквото и да значи това, ти просто имаш проблеми.
Да ама не мога после да спра. Да, ама вече не ми действа като в началото. Само се наливам и обезумявам и не мога да спра.
Но не мога да заспя, ако се опитам да не пия. Трябва да си почина. Поне тази вечер. Пия и преценявам няколкото крачки до леглото, за да падна там. Вече няма измъкване.
Вече искам да спра, защото просто не мога повече. Ще се самоубия. Обаче е прекалено очевидно за изход. Очевидните изходи обикновено са капани.
Просто трябва да спра да пия. Вече не мога повече-
Спирам и почти една година изържам. Но страховете се увеличават, депресията, безсилието, нервите, гърба ме боли, не съм спал имам чувството от една година, полудявам само като ме погледне някой, изтръпвам телефона като звънне. Невъзможно е да живея без алкохол. ЕТО Я ДУШЕВНАТА БОЛЕСТ, КОЯТО АКО НЕ СЕ ПРЕМАХНЕ - НЕВЪЗМОЖНО Е ДА СЕ ЖИВЕЕ.
Невъзможно вече с алкохол, невъзможно без алкохол. Ето ти тази дилема, или трилема.
Невъзможно да се живее без алкохол. Страх, депресия, безизходица, несигурност, умора, изтощение, безсъние, нерви. Единият въпрос.
Обаче като се почне да се пие - не може да се спре. Вторият въпрос.
Знам, че не мога да спра. Обаче рано или късно мозъка ми казва - абе вече ти не пи, този път ще спреш. Третият въпрос - обсебването на ума. Лудостта. Този път ще е наред.
Ами той мозъка ми полудава вече от зор. Цялото тяло алармира, че не може да се живее повече под това напрежение.
Тука обикновено може да се отиде на лекар, който изписва успокоителни, антидепресанти или други разни. И хептен се полудява, защото те са същото като алкохола - начин да се живее, защото не може да се живее. И така може да се изкара като теле сто години. Или да се пие алкохол и хапчета и да се правя пак на животно.
Но аз нямам проблеми с алкохола, имам други проблеми.
И всъщност това е вярно - ПРОБЛЕМИ С АЛКОХОЛИЗМА.
Който е трисъставна болест - НА ТЯЛОТО, НА УМА, НА ДУШАТА.
И ето ме днеска - Четири години, десет месеца и два дена в АА и възстановен от това безнадеждно състояние на тялото и на ума.
И съм готов да го споделя с всеки, който поиска да разбере как става. И ще го направя с кеф, защото това е част от моето собствено възстановяване.


Ето един събрат ми прати следната бележка на профила -
На една от конференциите на които ходих казаха че членовете на АА са около 2 000 000 сега и около 14 000 000 са намерили трезвостта си през целия период на съществуване на АА

При мен нещата са обратни на външен вид, но основата им е една и съща.
Аз не пиех навън или ако това станеше по празници и поводи само една чаша бира или вино. Когато съм с детето никога не пия навън или на изглед, почивка или на виличката ни.
Аз знаех, че не изглеждам добре и имам и комплекси или стари възгледи, че жена не трябва да се напива, не пие, а напива.
Второ аз съм битов алкохолик и обичах да си пия сама. Нямах нужда от компания. Просто си пиех, слушах музика и си мислех - просто се отпусках и се чувствах добре.
Даже и сега ми се допива и си мисля, че ако си пийна една бира, няма да е лошо, но от тук много се изплаших и стресирах.
Въпреки, че баща ми беше алкохолик, моята представа за алкохолика беше друга или по-точно малко по-различна.
Аз мислех, че алкохоликът е човек, който може да пие, но не е в състояние да контролира количеството на алкохола и ако се намери начин да контралира количеството, той просто ще си пие нормално или ще поема количество което му е по "мярката". За мен проблемат беше, че един алкохолик, не, че не може да пие, а няма мярка на погълнататао количество алкохол и когато изпие повече идват последствията.
Аз затова и влязах в клуба да разбера как да преодолея желанието за по-галямо количество алкохол, което ми се пиеше след първата чаша и което с течение на времето нарастваше.

За "Страха да не ме мислят за шматка ", това не мисля, че е проблем на алкохола, а на характер и на възпитание / въпреки, че не мисля, че каквото и възпитание да положиш и при каквито и условия да си отглеждан, можеш да се промениш на 180/.
Може би съдбата беше по-благосклонна към мен, че първо ме одруска яката, преди да започна да пия, така, че за мен пиенето не ми влияеше на отношението към хората. Аз пиех за себе си. Аз се чувствах по- спокойно с алкохола и "успокойтелното" не си го деля с други. не обичах и да присъства друг, защото тогава си мислех за мои неща и другия, просто ми пречеше. Просто Аз и моя верен приятел Алкохола, но той нещо се оказа от не много благанадежните.
Право са казали хората "Боже, пази ме от приятели, аз със враговете си сам ще се справя".

За пазаруването, за парите и за "шлатка" ще пиша по- късно.

Днес ми бяха поставили една задача която аз забравих да свърша и когато ме попитаха дали ще го направя аз естествено и на първосигнална система казах : "Да разбира се, след малко ще стигна и до там”, но истината е, че излъгах, излъгах в това че не съм имала време защото истината бе, че съм забравила , но в миг инстинкта ми заговори и перфекционизма ми и това да не се изложа ме завладяха и отново ме сградбича за врата. Страховете да не съм смешна и да не се излагам непрекъснато ме връхлитат като торнадо. Много честно забравям да съм честна. Мигове след като пуснах лъжата признах, че всъщност съм забравила и не ми костваше нищо да го свърша и ми отне три секунди да копирам нещо но болестта вътре в мен това прави с мен. Душевната страна е толкова засегната при мен, че дори не се усещам как за няма нищо лъжа, как потъвам от нищо и никакво дребно нещо в друго и блатото се увеличава.
Приятелката ми пие от години преди си пиехме двете сега си пие сама. Страна птица е . Днес на обяд ми се смее, че чета една книга и ме пита с какво ще ми помогне ..... и аз и се ядосвам на това и веднага паля моторетката. Знае, че правя всичко възможно да не пия и че днес не пия алкохол. Днес тя е зле - препила е снощи, споделя го само – ходи с един вагон хапчета за успокояване на нервите и вечер се довършва с шише уиски и днес ми обяснява как аз добре съм махнала алкохола, че съм почнала да прекалявам, как тя няма проблем с пиенето и не се чувства днес зле от това че се е напила, а от това че три нощи е седяла да пие до един часа и всъщност и е зле от недоспиването. И аз се усещам как пак се надига гняв във мен и усещам как се гневя и как неприемам действителността пак искам да контролирам хората и не ги оставям на мира и ми е много трудно да проумея как така човек не може да прозре истината и забравям, забравям как аз толкова време живях в свят на илюзии, как имах всякакви други проблеми но не и проблеми с алкохола, как всички бяха виновни за пораженията ми, но не и аз самата, как н еприемах нищо и само алкохола ми даваше сила и смелост да живея замъгляваше всичките ми сетива и не виждах истината за нищо. Но днес ми тежи всичко това. Тежи ми да нося този товар на раменете, тежи ми да се опитвам да контролирам и променям неща, ситуации и събития защото на мен не ми харесват. Преди докато пиех не ми правеше впечатление нищо, защото просто се изолирах от всичко, но днес виждам душевната страна на болестта си толкова ясно, виждам и усещам какво е болестта, виждам и правя разлика между свободата и непрестанното живеене в страх и криеница. Благодаря ти Господи за възможността днес да съм поне малко честна със себе си, благодаря за възможността да се възстановявам ден по ден.
Благодаря ти за това че не ходя с една кошница успокоителни и не ми трябва алкохол за да притъпя чувствата си, благодаря ти че мога днес да почувствам свободата от това, че не се крия, че не страдам ако някой не ме хареса.
Благодаря че имах възможност да избирам как да продължа живота си и дали да живея или да умра. Благодаря за шанса който ми се даде да се докосна до всичко това, да опозная себе си, да видя истината, да прозря и да изляза от заблудата и от капана в който се намирах.

Защо считаш, че другите хора /неалкохолици/ се различават от нашите възгледи и усещания.
Нещата само под влияние на алкохола/ ине само него/ могат да се изопачават, но действителността е еднаква за всички и не алкохолиците я създават а с тяхно усещане.
Защо считаш, че другите, които не са алкохолици са просто перфектни?
Защо считаш, че всичките ти негативи се дължат на алкохола?
Какво значи "болен мозък"?
Защо считаш, че всичко това, не може да се случи и на друг и той няма да реагира по твоя начин или по друг, но погледнато отстрани, приемливо за едни и не толкова за други.

"Създателят ни е дарил с инстинкти с определелна цел. Без тях ние не бихме били пълноценни човешки същества. Ако хората не полагаха усилия да подсигурят живота си, не се стараеха да осигурят прехрана и покрив над главите си, те не биха могли да оцелеят. ......
И все пак тези инстинкти, толкова необходими за нашето съществуване, често многократно надхвърлят собственото си предназначение. Мощно, сляпо и много често неуловимо те ни подтикват, вземат надмощие и настоятелно се опитват да управляват живота ни. Желанията ни за секс, за материална и емоционална сигурност и значимо място в обществото често ни тиранизират. Станали неупрявляеми, естествените желания на човека му причиняват много беди, всевъзможни беди. Нито едно човешко същество, дори и най-доброто, не е застраховано срещу тези беди. Почти всеки сериозен емоционален проблем може да бъде разглеждан като случай на погрешно насочен инстинкт. Когато се случва така, нашите големи природни дарове, инстинктите, се превръщат във физически и умствени отклонения.
............
За алкохолиците е особено важно да разебарт, че необузданите инстинкти в самите тях са основната причина за разрушителното им пиене. Ние пиехме, за да удавим чуството на страх, разочарование или потиснатост. Пиехме, за да избягаме от чувстото на вина, причинено от страстите ни и след това пиехме отново, за да възбудим нови страсти. Пиехме от тщестлавие - за да продължим да се наслаждаваме на глупавите си блянове за величие и власт. "

Моите инстинкти не са като нормалните хора, моят мозък преследва все блянове изградени само от собственото ми въображение, което ме води единствено до страдание и до вътрешно противоречие. Всяко чувство е илюзия /това мое мнение/, не знам дори какво е добро и какво лошо - обществото просто приема нещо и това е ...
Казвам болен защото съзнанието ми е заето от това аз да определям кое е нормално и кое не та коя съм аз да знам какво точно е правилно. Спомням си когато сина ми се роди и откриха че има проблем с очите и се тръгна по болници започнаха се едни обвинения и едно неприемане защо, как и т.н. Живота ми тридесет и четири години бе изграден на някакви илюзии нищо истинско няма в това / поне за мен/, да живея на някой друг живота, без да познавам себе си дори, но се изморих , страшно много се изморих от всичко това. Изморих се от това да се напъвам да съм харесвана, да се напъвам за да съм перфектна, да се напъвам да изглеждам на всяка цена добре - дова е душевната страна на моята болест, при мен всяка представа е увредена затова използвам и често израза "болен мозък", защото това което ми се диктува от моето вътрешно аз е доста изкривено. Желанията ми взеха връх при мен, опитват се да контролират живота ми в един момент всичко стана неописуемо и излезе извън предела на силите ми . В един момент всичко просто стана неуправляемо ...

Защо считаш, че всичко това, не може да се случи и на друг и той няма да реагира по твоя начин или по друг, но погледнато отстрани, приемливо за едни и не толкова за други.

И на други им се случва, и много неалкохолици имат такова "болно" мислене и такива "болни" реакции - виждам ги често около себе си.
Но аз съм алкохолик, защото се "спасявам" от това мислене чрез алкохола.
Ако не бях станал алкохолик и не бях попаднал в АА, нямаше да проумея много неща.
Голяма част от неалкохолиците не ги проумяват тези неща, защото не им се налага, праскат си боси през лука и се чудят защо са нещастни.
Друга, по-малка част от неалкохолиците ги проумяват и без да им се налага да ходят в АА.

Лично на мен думата "болен", употребена в този смисъл, не ми харесва, а освен това смятам, че не е и най-точната. Но дали ще се каже "изкривено", "егоцентрично", "неадекватно", "откачено" мислене в случая не е най-важното.

Аз всяка вечер пиех, за да се спася от страха какво предстои утре. Трябва да бъда пред хора, пиех, защото ме беше страх, трябваше да отида някъде, пак така. На другия ден бях така ошмулена от пиене, че в несвяст минаваше всичко. Треперех, бях гузна, след това пак пиех да се отпусна. И така омагьосания кръг се въртеше. Сега не пия, вече три месеца и половина. Отивам на среща спокойна, оставям се да видя какво ще се случи, не се чувствам длъжа да зная изхода на срещата, оставям хората да говорят, отнасям се с тях добре и спокойно и срещата минава добре. Преди бях толкова изпълнена със страх, какво и как ще кажа, че от страх изтърсвах най великите глупости и от това да мислякакво ще си помислят другите забравях какво исках да кажа. Сега съм любопитна какво ще кажат другите, да науча нещо, гледам да не съм предизвикателна, за да не ги изплаша, да дадат най доброто от себе си. Това се случи след като работих по АА стъпките. Днес се чувствам безсилна пред алкохола и действият на другите. Днес съм добре. КАквото и да кажат другите го приемам, защото аз се смалих, натъпках си самолюбието всеки ден го тъпчех с програмата на аа ис ега пак ме наскачва онякога, но тогава още по употито залягам над стъпките и изчезва. Не се напъвам другите да ме мислят за каквато не съм. Казвам честно каква съм, и другото си е техен проблем, да ме приемат или не. Когато нямам пари, какзвам,ч е нямам пари, когато съм зле казвам зе съм зле. Когато ми е до ре се усмихвам. Не се напъвам, а съм ЧЕСТНА със себе си и другите. Моля се Бог да ми даде сили да продължа с чесния път, защото ако не го правя ще пропия пак. Прекрачили един път границата ние сме принудени на тази безмилостна честност, иначе загиваме, отиваме пак там където вече познаваме света отвъд тази граница. КОйто е бил там е обречен на безмилоста честност или пак връщане. Аз вървя по тоя път, не зная колко ще издържа, трудно е честно да си признаваш всичко, не е лесно, моля се да е по дълго, но зная че нямам друг път.