Поздравления за единия месец на АЛОНЕ! / Взаимопомощ / Алкохолно зависими

Здравей, Алоне,

Честит първи месец. Стъпвай смело и не се страхувай – ден след ден. Ще си дойде на мястото и вярата, и надеждата.
Днес правя две години без алкохол. Когато спрях всичко беше свършило. Нямаше светлина в дъното на тунела, нямаше дори тунел. Не виждах нищо пред себе си. Освен края – дълъг, позорен, мъчителен и бавен. Не ме беше страх да умра – беше ме страх да живея.
Днес дишам. Днес мога да спя. Днес мога да ям. Днес мога да искам без да ме е страх дали искам правилно. Днес знам, че не съм сама.
Не вярваш – разбирам – и това е нормално. Вярата е действие. Не състояние. Вяра без дела е мъртва вяра – това не е кух лаф, а самата истина.
Оня ден говорих с една приятелка по телефона– естествена блондинка, ама много умна. Казах и, че искам кола. Ама не знам каква. Колите ги различавам само по цвят. Тя беше на компютър и в нега и почна да рови. Изрови няколко обяви. И взе да ми обяснява кое какво е и какво ми трябва. Аз и вярвам – тя е естествена блондинка, прилича на кукла барби, обаче може да смени маслото на колата – в двигателя мисля че се сипва това масло, не съм много сигурна. Ей това е вяра.
Аз повярвах на хората – на тия като мен. Те можеха да сипват масло в двигателя. Те можеха да дишат. Можеха да живеят. Рискувах да се доверя – неспособна съм на доверие – но рискът си струваше. Не мислех, че има подобни на мен индивиди – мислех, че само и единствено аз съм обречена на самородно и безкрайно нещастие. Оказа се, че тези – като мен – са много. Срещнах ги в АА. И им повярвах – те са били в моя ад – те познават моя ад. Дали се нарича има Бог, Господ или каквото и да е там – не знам. Но знам, че нещо извън мен, нещо, по-силно от мен, нещо добро и обичащо, ме пази днес. Това е Силата, по-висша от мен. Наречи я Сила ако искаш – в женски род, ако повече ти изнася. Не се опитвам да я проумявам и да я разбирам. Не ми е дадено да го знам – нищо, че всичко знаех и всичко разбирах.
Не мога да направя крачка с дължината на лъвски скок, но мога да крача с моето темпо, стъпка по стъпка, малко по малко, с вярата, че това ми е пътят – и че стъпвам по него, по моят си път.
Днес съм част от тоя свят, част от нещо, има място и за мен. Дадоха ми го – хората като мен. Приеха ме – хората като мен. Подкрепиха ме – пак хората като мен.

БЛАГОДАРЯ.