Re: дали не се меткам в другата крайност / Взаимопомощ / Алкохолно зависими

Здравей, зависима!
Тази сутрин ти почетох поста около 6.00. После размишлявах за зависимостите. Продължих да размишлявам и докато танцувах самба по терлици до около седем и нещо.
От какво съм зависим? Вода. Храна. Въздух. Слънце.
Ако се приеме, че съм болен от смъртоносна болест, то съм зависим и от лекарството. Значи съм зависим от Братството на АА, Програмата на АА и Висшата сила. Те за мене са свободата и любовта.
Зависим ли съм от свободата и любовта? Добре ли е да обичам и да бъда свободен? Кой би имал нещо против? Може би единствено мойто аз.

Веднага ми изскочи историята на Боби. Дворното ни куче в село. Неустановена порода. Дядо ми, Бог да го прости, го докара отнякъде. На мястото на огромната каракачанка Бончо, която стана опасна за външни лица, дори преминаващи. Върза го до кочината на прасето и то стоя години наред там. Вързано. Може би над десет години. Не го знам в момента на колко е. Някъде между дванадесет и петнадесет.
След като дядо почина, за Боби започна да се грижи баща ми. Човек с по-съвременни разбирания. Първо реши да го отвърже. Отвърза го. Обаче Боби не мръдна от мястото си в продължение на точно три дни. Изобщо и не предполагаше, че е свободен. Какво означава това и какво може да прави. Стоеше си, където си бе стоял десетина години.
И аз така като Бобито. Толкоз години едно и също. Ами как да мръдна от оковите в момента. Не е толкова лесно.
В един момент обаче кучето се усети за какво става въпрос. И като се юрна из двора. Точно като отвързано. Сега пък изобщо не се спираше. От това страдаха кокошките, щото ги гонеше. Като не знаеше как да се ползва от свободата си и баща ми отново го върза.
Да, ама веднъж усетило какво е свободата, не искаше да седи вързано. Винаги намираше начин да се освободи. И накрая на баща ми му писна да го връзва, пък и то почна да се държи по-културно.

След това баща ми почна да го обгрижва и с любов. Имат си един ритуал. Застава Боби на определено място на зида и почва да лае и да върти опашка. Баща ми отива при него и го гали. Говори му мили праказки. Боби е в екстаз. Гони баща ми и го връща обратно на това място. Нещо като бис. Невероятна работа. Баща ми два пъти по-радостен.

След около година се случи чудо. В двора се появиха мъжки кучета. Оказа се, че Боби била женска. Просто оплодителната й система не бе функционирала години наред. И сега, когато беше освободена, нормално хранена и обичана, взе че се разгони. На преклонна възраст. Голям майтап. Взехме да й викаме Бобка.
Първата година не зачена. Обаче на следващата успя и тази есен роди едно кученце. Голяма радост и тревога.
Живота при нея се нормализира. Свободата и любовта направиха чудото. Нароченото от нас за мъжко куче, се оказа пълноценна женска и роди малко. То пък е една дебела фурия със странен външен вид. Изключително игриво.

Дай време на времето. Така ми казва моят спонсор. Бог не може да ми оправи бакиите за една нощ.
Затова съм се захванал за свободата и любовта. Карам по Програмата и си натискам задника в Братството. Чакам Бог да си свърши неговата работа.
Милиони алкохолици са минали по този път. Не е като едно време при пътешествието на Колумб. Тогава той е натоварил на корабите само най-отчаяните и никой не е знаел накъде върви. Само осъдени на смърт и каторга са се навивали да тръгнат в неизвестното. Само така са можели да получат свобода и живот.
Сега и ние – също сме осъдени на смърт или доживотна каторга. Болестта ни е осъдила. Но също така ни дава и тласък, за да тръгнем към свободата и любовта. Може би не бих ги познал, ако нямах тази зависимост. Имам и предимства. Не вървя за първи път по този път. Може би не бих удържал. Ама сега знам, че много хора са минали оттам и са стигнали. Вървя по утъпкана пътека и имам опитен водач. Какво повече. Завиждам ти и чакам с нетърпение репортажи от твоето тропкане по Пътя на Щастливата Съдба.