ДЕПРЕСИЯ / Взаимопомощ / Алкохолно зависими

28 декември

ДЕПРЕСИЯ

“Ние повече не се борим със страховете, злобата, чувството за вина, самосъжалението или депресията”.

Доколкото всички ние сме алкохолици, много от нас от време на време изпадат в депресия. Когато усещаме депресивно състояние, сме склонни да се изолираме от околните. Обаче ако направим това, депресията ни може да премине в отчаяние. Ние не можем да позволим на депресията да ни върне обратно към запиване.
Вместо това се опитваме да се конценрираме върху ежедневните си работи. Ходенето на сбирки и разговорите със спонсора са главните приоритети. Когато споделяме с другите чувствата си, разбираме, че не сме единствените, които депресията е посещавала по време на трезвостта. Работата с новаците върши чудеса със собственото ни състояние. И, което е особено важно, молитвата и медитацията ни помагат да намерим необходимата сила, за да преживеем депресията.
Практикуваме приемане и помним, че депресията във всички случаи минава с времето. Вместо да се борим с тези чувства, ние ги приемаме и молим единствено за сила да ги преживеем.

САМО ЗА ДНЕС: Ще приема, че депресивното ми състояние няма да продължава вечно. Открито ще говоря за чувствтаа си със своят спонсор или друг човек, който ме разбира.

Толкова дълго бях в депресия, че и аз не вярвам да е било така. Около девет години. Обаче то времето се натрупва ден по ден. Минута по минута. Последно вдигах щанги преди повече от десет години. А когато стане въпрос за бодибилдинг се изказвам като авторитет. Просто изведнъж си направих аритметиката. И не ми стана хубаво.
Депресията. Появява се като умора. Или така се нарича. Много съм изморен. Сега не ми се прави нищо. Ще си почина. Мда. Обаче как ще си почина.
Вчера и днеска са работни дни. Реших да не си прекъсвам почивката. Да не ходя на работа. Станах, кафенце, размисълче за деня. Латино. Закуска. Латиното продължава. Бутнах кафето. Наложи се да почистя. Пералня. Простиране. И в един момент единадесет през деня, а се чудя какво да правя. Ясно. Още малко ако остана у дома и ще ми се прииска да си пусна някой филм. За да си почина. И така ще си почина, че след час и нещо ще бъда като медуза, а после вече няма да ми се занимава с нищо. И ще се чудя откъде ми е дошло. Сам да се напъхам където не трябва. Толкова често съм го разигравал това. Като шаолински монах на тренировка.
Решавам да реализирам дълго отлаганото намерение да се занимая с фитнес. Мой събрат - сух алкохолик, има доста свястна зала в дома си. И много разбира. Няма да съм сам. Ще се занимавам с нещо. С алкохолик. Идеално. Само трябва да се задействам.
Намирам авера в кофти настроение. Излежавал се до късно. Почивал си. Виждам колко съм на далавера, че повече от година ставам рано. Аха да си полежа и ми се разбива психиката.
Захващаме се с тренировката. Той е много добър инструктор. Аз съм отчайващо слаб. Преди време бих се срамувал от себе си и бих захвърлил всичко. Сега знам, че това е нормално. Особено след като се позанимавах с програмата. Светна ми, че с фитнеса е същото. Мога да съм абсолютен познавач-теоретик. Кое как се прави. Колко повторение. Какви тежести. Как се държат ръцете. Главата. Изправи кръста. Диетата. Пий вода, чай. Яж шоколад. Не така, а така. Да философствам, да чета книги, да теоретизирам.
И нито веднъж да не се захвана с тежестите. Или като се захвана и да се откажа, защото изобщо не мога да се ориентирам къде ми се намират ръцете и краката. И да кажа – това не е за мене. Ще си танцувам сутрин. Ама, че съм млад, пък не мога да вдигна и двадесет килограма. Няма нищо.
Минавал съм го това. Изискват се месеци. И се почва с малки тежести. Добри загрявки. Правилна постановка на тялото при всяко едно упражнение. Защото иначе почват да болят кости и стави. Натоварват се не тези, а други мускули.
Всичко това се отработва с практиката. От тренировка на тренировка се расте. Навлиза се във форма. Докато се стигне до радостта от чувството на пълноценност.
Трябва и опитен партньор. Който е минавал през погрешен път. Контузвал се е. Болят го някои стави. Правил е погрешни движения. На собствен гръб е отработил всичко.
Хич не се уплаших, че съм толкова зле. Зарадвах се на тези уроци. Програмата е детска игра в сравнение с това, което прави един спортист ежедневно.
Обаче се изискват действия. Екшън. Програмата е практическа. Дванадесет практически стъпки. Трябва да се приложат. Иначе няма да се намери Висшата сила. А ако не се намери, то няма сила, която да ме избави от лудостта. Нямам тази сила. Колкото и голямо да е желанието ми да не пия, няма начин да не пия. Това е нещото, което е доста трудно да се проумее. Че алкохоликът не притежава ефективна умствена защита срещу първата чаша. Колкото и голямо да е желанието да не пием – винаги пием. В това е объркващата мощ на болестта. Идва полекичка. Спрял съм да пия отдавна. Уж нов живот. А се почва с тънка умора. Почивка. Това не е така. Другото не става на моята. Докога ще е така. Няма какво да се прави. Ежедневието е съсипващо. Не ми се ходи на сбирки. Стига са ми дрънкали едно и също. Нямам време сега за сбирка. Като се пооправя и ще тръгна тогава. И не мога да ставам рано, за да се моля и да медитирам. Ами аз не мога да се оправя за работа. Сега ще си взема отпуска. Да си почина. Ще си полежа и ще си погледам телевизия. Нямам време да пиша ежедневно. Това не е толкова нужно. Аз си го правя мислено анализа. И така нататък и така нататък, до логичният завършек. И пак отново. От по-отдолу.
Или пък аз знам и ще му кажа на спонсора как да прави програмата. Изключение съм. За мене по-специална програма.
Вчера така ми идваше да кажа на авера, когато ми вика – сега това ще правиш. Това така, Толкова повторения. Напъни се.
Пък аз наум – абе дай сега друго, абе айде да свършваме, абе изморих се, абе не мога.
Лелеееее. Добре, че вече съм минавал през такива простотии, та си трая. Изпълнявам. Той човека знае. Аз съм отишъл при него за помощ, пък да взема да му нареждам кое как е. Не мога да вдигна и пет кила, пък да му обяснявам на него. Ами защо съм отишъл да го питам. Да му ползвам опита и помощта. На голяма далавера съм, че съм си поопознал алкохолишката психика. Само си наблюдавам вътрешния диалог. Радиоточката. И си се смея и действам. Както ми се казва.
Още на джибри мириша, пък на спонсора да давам акъл. Нормално. Все пак ми се даде здравия разум, да се усещам по-навреме. Или пък беше просто въпрос на болка. Не можех повече и бях готов на всичко. Това благодареине на тежката депресия и дълбокото дъно. Има полза от зора. Стига да е достатъчно силен, за да заглуши всяко може желание за всезнаене. Айде, че почнах да се повтарям. Още двадесет и четири трезви часа за всички нас. И нека Силата да ни води!

29 декември

СТРАНИЧЕН ПОГЛЕД

“Когато някой ни посочва нашите недостатъци, първата ни реакция може да бъде да се защитим...Ако ние действително искаме да сме свободни, то ще се отнесем без предубеждение към забележките на своите приятели алкоолици.”

В някой момент от възстановяването си ние започваме да осъзнаваме, че другите могат да ни видят по съвършено различен начин, отколкото самите ние си се представяме. Възможно е съвсем да не сме толкова лоши или толкова добри, нито толкова красиви или толкова грозни, каквито ни се струва – но сме твърде затворени в себе си, за да знаем със сигурност какви точно сме. Ето тук могат да ни помогнат нашите приятели от Програмата, които споделят какво виждат в нас. Те разказват за добрите страни на нас самите, които ние може би не познаваме, както и за лошите черти, които ние може би не сме в състояние да забележим.
У нас може да се породи защитна реакция на такава “помощ” - а в някои случаи това е единствената възможна реакция. Понякога дори злобни забележки за нашите недостатъци могат да хвърлят светлина върху тези аспекти на възстановяването ни, които ние сами не можем да видим. От който и да излезе тази полезна забележка, с каквато и цел да е подхвърлена, ние в никой случай не можем да си позволим да я пропуснем покрай ушите си.
Няма нужда да чакаме, докато другите изведнъж изкажат своята гледна точка за нас. Когато сме със спонсора или с другите членове на АА, на които се доверяваме, ние самите можем да направим първата стъпка и да ги помолим да ни разкажат как те виждат определени области от живота ни, за които ние сме слепи. Необходимо ни е много по-широк поглед върху живота ни, отколкото просто нашият собствен; така ние можем да се погледнем отстрани.

САМО ЗА ДНЕС: Ще се старая да се видя такъв какъвто съм в действителност. Ще слушам това, което другите говорят за мен и ще се видя през техните очи.

Още докато си го превеждах това и реагирах защитно. Все едно някой тръгваше да ми сочи недостатъците, а аз му доказвах, че нямам точно такива. И дори си виках – ами това тази сутрин няма да го поствам. То ще вземе да ме накара да се разкрия. Или пък ще даде повод на някой да ми бръкне в недостатъците. Не бива да се поства всяка сутрин. Ще вземе да стане досадно.
То затова ми е този срам и отбягване на този и онзи. Защитна реакция. Да не би някой да ме посочи какъвто съм. Или пък аз предварително съм си изградил някаква представа за себе си. Дори представата какво мисли някой човек за мене. В краен случай ще призная, че съм го познал или видял. Камо ли да се спра да говоря с него и да се заобясняваме. Да ме пита как съм, какво правя? Или пък нападателното – с какво се занимаваш сега? Или пък – къде живееш? Ожени ли се? Купи ли си апартамент? Имаш ли деца? Защо не носиш костюм? Къде ти е БеЕмВето? Ще ходиш ли тази зима на Карибите? Ха,хааааааааааа!
Така бях премахнал цели области от картата. Да не минавам оттам. Да не би да срещна някой, който ще ме погледне някак. Унизяващо. Или ще ми напомни за някоя моя излагация. За черта на характера ми, която нито искам да си спомня, нито да видя, нито да приема.
Дори по телевизията като съм гледал някои работи, които не ми отърват и съм отврещал глава. Викал съм. Удрял съм с ръка по дивана. Неприемане. Защитна реакция. Все едно докато ям и някой да ми говори гадни вицове. Неееееееее. От дете.
Или пък да срещна човек, който преди време е бил много богат или на някакво положение и сега се е сринал. Срам ме е да говоря с него. Това може да е обикновен снобизъм. Или страх, че вървя натам. Някак ми е кофти. Дали защото ми се е разбила представата. Нищо сигурно няма. Срам ме е заради него. Той човекът може изобщо да е щастлив, но според моята представа трябва да са нещата. И тази матрична представа е моят затвор. Благодаря на Програмата на Анонимни Алкохолици, на моят спонсор и на Бог. За свободата, към която ми посочиха пътека.
Само за днес: Колкото и да му е неприятно на моят аз, на моята представа, на моята матрица - Ще се старая да се видя такъв какъвто съм в действителност. Ще слушам това, което другите говорят за мен и ще се видя през техните очи.