|
Днес откривам, че не мога да работя по програмата на АА, докато съм на хапчета, дори не мога да ги държа наоколо за спешни случаи. Не мога да кажа “Да бъде Твоята воля” и да взема хапче. Не мога да кажа и “Безсилен съм пред алкохола… но твърдият алкохол става.”Не мога да кажа “Господи, върни върни ми здравия разум,” но докато Той го направи, аз да се контролирам… с хапчета. Оставянето само на алкохола не беше достатъчно за мене, трябваше да се откажа и от всички химикали, действащи върху настроението и ума, за да остана трезвен и спокоен.
...................................................................................................................
ЛЕКАР, АЛКОХОЛИК, НАРКОМАН
Този лекар не беше пристрастен; мислеше си, че само си предписва лекарствата, които от медицинска гледна точка са нужни за множеството му заболявания. Смирението беше ключът за неговото освобождение.
Ако е имало човек, дошъл в АА по погрешка, това съм аз. Мястото ми просто не беше там. Никога, дори в най-невъзможните ми състояния, не ми е хрумвало, че мога да поискам да съм алкохолик. Майка ми никога не е подхвърляла, че като порасна, може да поискам да стана президентът на АА. Не само не си мислех, че да си алкохолик, е добре, но дори не чувствах, че проблемът ми с пиенето е толкова сериозен! Разбира се, имах проблеми, всякакви проблеми. “Ако имате проблеми, и вие ще пиете,” беше чувството ми.
Основният ми проблем беше семейният. “Ако бяхте женени за жена ми, и вие щяхте да пиете.” Макс и аз бяхме женени вече двайсет и осем години, когато се озовах в АА. Започна се като добър брак, но с течение на годините се влошаваше, докато тя напредваше през различните степени на квалификация за постъпване в братството. В началото ми казваше: “Ти не ме обичаш, защо не го признаеш?” По-късно нареждаше: “Ти не ме харесваш, защо не го признаеш?” А в крайните степени на болестта си вече крещеше: “Ти ме мразиш! Ти ме мразиш! Защо не си признаеш, че ме мразиш?” И аз си признах.
Спомням си много добре как казах: “Има само един човек на света, който е по-упорит от тебе – това съм аз.” Тя поплака малко и си легна – това беше единственият отговор за проблемите, който оставаше. Поплаках малко и аз, после си забърках ново питие. [Днес вече не ни се налага да живеем по този начин.]
Макс не се бе докарала до това състояние поради липса на грижи от моя страна. Всъщност на мене ми се струваше, че се грижа прекалено много. Бях я изпращал на четирима психиатри един след друг и нито една от процедурите не накара мене да стана по-трезвен. Водих и децата си на психиатър. По едно време, спомням си, даже кучето ни имаше психиатрична диагноза. Изкрещях на Макс: “Какво искаш да кажеш с това – на кучето му трябва повече любов? По-добре кажи на оня ветеринар, че той не може да се мери с психиатрите от Бевърли Хилс. Мене ме интересува само защо това куче винаги ме подмокря, когато го вземам у себе си. [Нито кучето, нито аз сме подмокряли панталоните ми, откакто съм в АА.]
Колкото повече работех с Макс, толкова по-зле ставаше тя. И така, когато всичко свърши в психиатричното отделение, аз не се учудих толкова. Стреснах се обаче, когато металната врата се тресна и тя беше онази, която си отиде вкъщи.
В първите курсове на колежа по фармация започнах да пия, за да заспя. След лекциите цял ден, работата в частна аптека цяла вечер и ученето до един-два часа през нощта, естествено не можех да спя дълбоко, а всичко прочетено се въртеше в главата ми. Лежах полубуден и полузаспал, а сутрин се чувствах и уморен, и глупав. Тогава открих разрешението – към края на четенето изпивах две бири и скачах в леглото. Спях здраво, а сутринта се събуждах кукуряк.
Пиех през цялото си следване и винаги изкарвах изпитите си блестящо. По пътя ми през колежа, школата за специализация, медицинския факултет, специализацията по вътрешни болести и лекарската ми практика пиенето ми нарастваше. Мислех си обаче, че е така, защото отговорностите ми нарастват. “Ако имате моите задължения и се нуждаете от сън колкото мене, и вие бихте пили.”
Пиех след завършване на работата си за деня. Спомням си как се озовавах посред нощ в лекарския паркинг към болницата с единия крак в колата, а с другия на земята, без да знам слизам или се качвам; как затварям телефона… а после осъзнавам, че съм станал от леглото, вдигнал съм слушалката, запалил съм лампата и съм провел съм разговор с пациент. Нямах представа дали съм му казал бързо да дойде в болницата или да изпие два аспирина и да ми се обади сутринта. С такъв проблем, естествено, не можех отново да си легна. Затова оставах буден, гледах стари филми по телевизията и пиех.
Колкото повече продължаваше пиенето ми, толкова по-малко алкохолът ми позволяваше да спя – налагаше се отново и отново да се приспивам с алкохол през нощта. Никога обаче не станах сутрешен пияч – точно в 5 часа спирах крана. Ако пък беше пет без една минута, отново се приспивах с пиене. При положение, че беше пет и една минута, ставах и изкарвах целия ден като мъченик. Започна да ми е все по-трудно да ставам сутрин, докато един ден не се запитах какво бих направил, ако някой пациент има такива оплаквания. Отговорът дойде веднага – щях да му дам някакъв стимулант.
И така, веднага започнах да гълтам стимуланти. Накрая стигнах до четиресет и пет милиграма от дълготрайния бензедрин и четиресет и пет от по-краткосрочните само за да стана от леглото сутрин. Вземах още през деня, за да ми стане хубаво, и още повече – да поддържам доброто настроение; ако надхвърлех границата, минавах на успокоителни, за да се върна в нормата. Стимулантите понякога действаха на слуха ми. Мислех си “Защо ли повтарям това,” а всъщност го бях казал вече три пъти. Все пак нямаше начин да си изключа устата.
За успокояване много обичах венозния демерол, но открих, че е трудно човек да практикува медицина, докато си бие морфинови инжекции. След инжекцията трябваше с едната ръка постоянно да чеша сърбящия ме нос, а и изобщо не можех да контролирам желанието си да повърна. Никога не съм получавал желания ефект от кодеина, перкодана и транквилизаторите. Известно време обаче, за да заспя, си инжектирах венозно пентотал. Това е препаратът, който хирургът ви слага и казва “Бройте до десет,” а вие заспивате, преди да сте стигнали до две. Мигновено затъмнение, ето какво беше препаратът – струваше ми се прекрасен. Не идеше да си легна и да си правя инжекцията, докато децата и жена ми наблюдават, така че държах медикамента в чантата си, чантата в колата и колата в гаража. За щастие, гаражът беше свързан с къщата. Долу слагах иглата във вената си и изчислявах каква да бъде дозата, за да превъзмогне стимулантите, като трябваше да се съобразя и с хапчетата за сън. Целта беше да успея да махна иглата и турникета, да ги хвърля в колата, да тресна вратата, да изтичам през коридора и да се просна в леглото, преди да съм заспал.
Много трудно беше да се изчисли точното количество. Една вечер трябваше на три пъти да повтарям процедурата и накрая реших да се откажа. Но за да го направя, трябваше да махна всички прибори от къщата и от себе си. В последна сметка същото трябваше да стане с алкохола и всички хапчета. Нямаше да съм в състояние да се лиша от химикалите, ако ги държа край себе си. Ако са в къщата, винаги ще намеря извинение да ги вземам – особено хапчетата. Никога не съм вземал транквилизатор или стимулант, защото съм маниак по лекарствата. Вземал съм ги само защото съм имал точно симптомите, които тъкмо това хапче ще облекчи. Всяко хапче е било медицински необходимо за момента, когато съм го вземал. Освен това самите хапчета не предизвикваха у мене желание за още. Като лекар и човек, израснал в аптека, знаех хапче за всяка болест, а боледувах значително.
Днес откривам, че не мога да работя по програмата на АА, докато съм на хапчета, дори не мога да ги държа наоколо за спешни случаи. Не мога да кажа “Да бъде Твоята воля” и да взема хапче. Не мога да кажа и “Безсилен съм пред алкохола… но твърдият алкохол става.”Не мога да кажа “Господи, върни ме към нормалността,” но докато Той го направи, аз да се контролирам… с хапчета. Оставянето само на алкохола не беше достатъчно за мене, трябваше да се откажа и от всички химикали, действащи върху настроението и ума, за да остана трезвен и спокоен.
На два пъти, през уикендите, реших да не вземам абсолютно нищо. И в двата случая в неделя сутринта имах конвулсии. Неврологът, който пое случая ми, не ме попита дали пия и аз не сметнах за нужно да му казвам. В резултат от това той не можа да си обясни конвулсиите и реши да ме изпрати за изследване в клиниката Мейо в щата Минесота. На мене обаче ми се струваше, че ми е нужна консултация, преди да замина. Най-добрият диагностик наоколо бях самият аз, пък и определено познавах случая си по-добре от всички. Затова седнах със себе си и разгледах всички обуславящи конвулсиите факти: личностни промени, всекидневни главоболия, чувство за надвиснала беда, чувство за надвиснала лудост. Изведнъж ми стана ясно – имах тумор в мозъка, от който щях да умра и всички щяха да съжаляват. Клиниката Мейо ми се стори подходяща институция, където да потвърдят диагнозата ми.
След девет дена на тестове в Мейо ме сложиха, моля ви се, в заключено отделение. Разбрах го, когато треснаха стоманената врата, а Макс си тръгна. Не ми се харесваше да съм в лудница, а още по-малко да ме карат да поставям глазура на сладките за Коледа. Затова вдигнах толкова шум, че накрая се приеха да ме изпишат, въпреки че лекарите не ме съветваха да го правя. Макс пое отговорността за мене, след като Ј обещах никога вече да не пия и да не вземам хапчета, никога да не ругая и да не ходя по момичета. Качихме се в самолета и още там се скарахме дали да приема безплатното пиене. Макс победи – не го докоснах. Но за Бога, отказах и да ям, и да говоря! Ето как Макс, аз и двете ни дъщери прекарахме Коледа преди осем години.
Когато се прибрахме, аз взех бутилка уиски и си легнах. На другия ден Макс се обади на невролога да му каже за мнението на лекарите от Мейо. Той ме срещна с местен психиатър, който набързо реши, че мястото ми е психиатричното отделение на районната ни болница. В отделението настояваха да бъда в обща стая, макар и Макс, и аз да знаехме, че трябва да съм в единична. Накрая тя възкликна: “Ама вие не схващате ли, че той е от персонала на болницата!” Така получих единичната си стая.
Времето течеше много-много бавно във второто ми психиатрично отделение Така и не можах да свикна с него и постоянно се питах: “Какво ли прави свестен човек като мене в такова място?” Караха ме, представете си, да изработвам кожени колани. Затова ли бях учил медицина толкова години – за да се занимавам с кожени колани? Освен това не можех да схвана указанията. Инструкторката ми ги беше казала четири пъти и вече ме беше срам да я питам. [Доволен съм да заявя впрочем, че бях ходил само на две-три сбирки на АА, когато успях да си изработя наистина прекрасен чифт мокасини… и половин портфейл. Носих мокасините всяка вечер в продължение на седем години, докато напълно се протриха. За седмия ми рожден ден в АА, придържащата се към програмата моя съпруга, поръча мокасините ми да се позлатят. Сега навярно съм притежател на най-скъпите мокасини на света и те ми напомнят за пътя, който изминах.]
В болницата все не можех да се отърва от отколешната си мисъл, че ако мога да контролирам обкръжението си, съвсем лесно ще постигна вътрешен мир. Повечето си време прекарвах в писане на писма, бележки, разпореждания и списъци със задачи за Макс – а тя изпълняваше и длъжността на моя служебна секретарка – да не би светът да спре, докато съм заключен в отделението. Човек трябва да е доста болен, за да постъпва така, и още по-болен, за да се връща всеки ден за поредния списък, както правеше тя. [Днес вече не трябва да живеем така. Макс все още се занимава с канцеларската ми работа, но и двамата сме дали волята, живота и работата си в Божиите ръце. Като бяхме свидетели един на друг, двамата решително направихме Третата стъпка – точно както съветва Голямата книга. А животът ни продължава да става по-прост и по-лесен, докато изпълняваме обратното на старата ми мисъл – грижим се за вътрешния мир посредством Дванайсетте стъпки, а обкръжението оставяме само да се грижи за себе си.]
Докато лежах в болницата, психиатърът ми се приближи и ме попита: ”Имате ли желание да поговорите с един човек от АА?” Естествената ми реакция би била да махна с ръка – вече съм помогнал на всички пациенти в отделението, а все още имам много свои проблеми, за да се занимавам с някой нещастен пияница от АА. Но по лицето на психиатъра прочетох, че би се зарадвал много, ако се съглася, затова приех. Само за да му доставя удоволствие. Съвсем скоро разбрах, че е било грешка – когато този едър клоун нахълта в стаята ми и почти извика: “Казвам се Франк и съм алкохолик, ха-ха-ха!” Изпитах истинско съжаление – единственото нещо, с което този нещастник можеше да се похвали, беше фактът, че е алкохолик. Едва по-късно разбрах от него, че е адвокат.
Без особено желание, отидох вечерта на сбирка заедно с него и после започна да става нещо странно. Психиатърът, който общо взето не ми обръщаше внимание, сега доста се заинтересува – всеки ден ми задаваше какви ли не въпроси за сбирките на АА. В началото се чудех дали пък самият той не е алкохолик и не иска чрез мене да научи повече за АА. Бързо обаче се изясни, че той детински разсъждавал така: ако успее да ме накара да посещавам сбирките, докато съм в болницата, сигурно ще продължа и след като ме изпишат. Засега – единствено заради удоволствието да го будалкам – помолих Франк да ме води на сбирките всяка вечер. И Франк редовно ме водеше освен в петък, когато имал среща с приятелката си. ”Как само си върши работата,” помислих си аз и го наковладих пред психиатъра, който не се разтревожи особени – просто намери друг човек да ме води в петъците.
Накрая психиатърът ме изписа и на сбирките започнахме да ходим с Макс. От самото начало имах чувството, че в АА не правят нищо за мене, но със сигурност помагат на Макс. Двамата седяхме на задните столове и си шепнехме помежду си. Измина точно една година, преди да се изкажа за първи път на сбирка на АА. Макар смехът в началото да ни хареса много, по-нататък чух и много неща, които ми се сториха глупави. Аз тълкувах значението на “трезвен” като “пиещ, но не пиян”. Когато едно младо, здраво на вид момче се изправи и каза “Днешния ден ще ми бъде успешен, ако не пия,” си помислих: “Приятелю, днес имам да върша хиляди неща, преди да ми хрумне да се оплача, че не съм изпил една чаша, за Бога.” По онова време, разбира се, още си пиех. [Днес абсолютно нищо на света не е така важно за мене, както да се запазя трезвен; да не посегна към чашата, е най-важното нещо за мене всеки ден.]
Струваше ми се, че всичко, за което се говори на сбирките, беше пиене, пиене, пиене. Това събуждаше жаждата ми. Искаше ми се да говоря за моите големи проблеми; пиенето ми изглеждаше дребен въпрос. Пък и мислех, че да се откажеш “за един ден”, няма да помогне с нищо. Като изминаха седем месеца обаче, реших да опитам. До ден днешен се чудя колко много от проблемите ми – мислех, че повечето от тях нямат нищо общо с пиенето – се опростиха или съвсем изчезнаха, откакто спрях да пия.
При встъпването си в АА вече се бях отказал от всички наркотици, от повечето хапчета и от част от алкохола. В началото на юли спрях напълно алкохола и махнах хапчетата за следващите няколко месеца. Щом необходимостта от пиене изчезна, стана сравнително лесно да не пипам алкохола. Известно време обаче ми беше трудно да не посягам към хапчетата, когато имах съответния симптом като кашлица, болка, възбуда, безсъние, мускулен спазъм или стомашно неразположение. Ставаше обаче все по-лесно. Имам чувството, че днес съм си извоювал правото да не се притеснявам от химическата интервенция.
Много полезно за мене беше да се убедя, че алкохолизмът е болест, а не недостатък на морала; че аз съм пиел повече от необходимост, макар по онова време да не съм го съзнавал; че трезвеността не опира до сила на волята. Изглежда хората от АА имаха нещо много по-хубаво от онова, което имах аз, но се боях да се разделя със своето – с познатото човек се чувства някак по-сигурен.
Накрая смирението се оказа ключът за алкохолния ми проблем. И така, след седеммесечния си контакт с АА и след като бях спрял алкохола и хапчетата, не намирах, че програмата действа особено добре. Накрая бях в състояние да кажа: “Добре, Боже. Вярно ли е, че аз – колкото и да е странно, от всички хора на света и въпреки че не съм дал съгласието си – наистина да съм нещо като алкохолик. При това положение какво да направя?” А когато спрях да мисля за проблема и започнах да го разрешавам, проблемът изчезна. Оттогава вече не съм изпитвал необходимост от пиенето.
А днес смирението е отговорът на всички мои въпроси. Когато съм притеснен, защото в момента някой човек, място или положение ми се струват неприемливи, аз намирам спокойствието да приема този човек, място или положение точно такива, каквито са. Нищо, абсолютно нищо в Божия свят не се случва без причина. Докато не признах алкохолизма си, аз не можех да остана трезвен; докато не приех живота точно такъв, какъвто е, не можех да бъда щастлив. Трябваше да се съсредоточа не толкова върху това, което трябва да се промени в света, а върху онова, което трябва да се промени в мене и в моето отношение.
Шекспир казва “Да, този свят е сцена, където всички хора са актьори.” Забравил е обаче да спомене, че аз съм главният критик. Винаги съм можел да виждам дефектите у всекиго, във всяка ситуация. Освен това винаги съм ги посочвал с удоволствие, защото съм смятал, че хората се стремят към съвършенство също като мене. Но АА и примирението ме научиха, че и у най-лошите сред нас има по нещо добро, и у най-добрите – по нещо лошо; че всички сме деца на Бога и това ни дава право да сме на този свят. Ако се оплаквам от себе си или от вас, значи се оплаквам от творенията на Бога. И твърдя, че знам повече от Него.
Години наред бях убеден, че най-лошото, което може да се случи на свестен човек като мене, е да стана алкохолик. Днес обаче виждам, че това всъщност е било най-хубавото нещо. А това показва, че изобщо нямам представа кое е добре за мене. И щом не знам това, тогава изобщо не знам кое е добре за вас или за когото и да е. Значи по-разумно ще бъде да не давам съвети и да не смятам, че съм наясно кое е по-доброто – просто да приемам живота, какъвто си е, особено собствения си живот. Преди АА аз самият се оценявах по намеренията си, а светът оценяваше мене по действията ми.
Смирението се оказа отговор и за брачните ми проблеми. Като че ли от АА бях получил нов чифт очила. Макс и аз сме женени вече от трийсет и пет години. Преди да се оженим, тя беше срамежлива кльощава девойка и аз бях един от малкото, които виждаха качествата като красота, чар, радостен характер, дарба да бъде приятен събеседник, чувство за хумор и още хубави качества. Като че ли имах – подобно на дарбата на фригийския цар Мидас да превръща в злато всичко, което докосва – нещо като ум-лупа, който увеличава онова, върху което се насочи. През годините добрите качества на Макс растяха и растяха пред очите ми, а двамата живеехме все по-щастливо.
Но тогава, щом започнах да пия все повече и повече, алкохолът изглежда повлия на възприятията ми. Вместо да продължа да виждам добрите черти на жена си, взех да забелязвам недостатъците, да мисля, че те от ден на ден се множат. Всеки път, когато казвах колко е нищожна, тя малко по малко се смаляваше. Колкото повече пиех, толкова повече вехнеше тя.
Тогава на една сбирка на АА усетих, че съм сложил очилата си обратно; “силата да променя” в Молитвата за спокойствие не означава, че трябва да променя брака си, а че трябва да променя себе си и да се науча да приемам жена си каквато е. АА ми даде нов чифт очила. Сега отново мога да забелязвам добрите качества на жена си, да се радвам на блясъка им.
Същото мога да направя и със сбирката на АА. Колкото повече насочвам вниманието си към недостатъците – закъснения, премного разговори за пиене, цигарен дим, – толкова по-лоша за мене става сбирката. Но ако се помисля повече какво мога аз да добавя към работата, отколкото какво мога да извлека от нея, какво е хубавото, а не какво е лошото, сбирката става по-добра. Щом се съсредоточа върху доброто за деня, и денят ми е добър, ако мисля за лошото, и денят ми излиза лош. Насоча ли вниманието си към някой проблем, проблемът нараства, насоча ли вниманието си към отговор, отговорът нараства.
Днес двамата с Макс си споделяме главно какво чувстваме, а не какво си мислим. Някога спорехме заради различията в мислите си, но сега няма как да спорим заради различията в чувствата си. Аз мога да кажа, че не би трябвало да мисли по определен начин, но в никакъв случай нямам право да я съветвам какво да чувства. Ако боравим с чувствата, ние опознаваме по-добре и себе си, и партньора си.
Изграждането на тия взаимоотношения с Макс не беше лесна работа. Напротив, най-трудната част от работата по програмата беше у дома, със собствените ми деца и накрая с Макс. Почти сигурно е, че човек трябва първо да се научи да обича жена си и семейството, а после новопостъпилия член на АА. При мене обаче беше обратното. Накрая се наложи да премина отново през всички стъпки, като мисля специално за Макс. Започвам от първата и си казвам: “Безсилен съм пред алкохола и не мога да се справям със семейния си живот”, и стигам до дванайсетата, при която се опитвам да я мисля за болен член на АА и да се отнасям към нея с любов като към новодошъл. Когато го правя, се разбираме чудесно.
Може би най-важното нещо за мене е да не забравям, че спокойствието е обратно пропорционално на очакванията ми. Колкото повече очаквам от Макс и останалите хора, толкова по-неспокоен ставам. А равнището на спокойствието ми нараства, когато не очаквам абсолютно нищо. Случи ли се да помисля за “правата си”, това равнище отново спада. Трябва да престана да мисля за “правата”, както и за очакванията си, като се запитам: “Толкова ли е важно всъщност? Важно ли е в сравнение със спокойствието и емоционалната ми трезвеност?” И щом поставя спокойствието и трезвеността над всичко останало, вече мога да ги поддържам на по-високо равнище… поне засега.
Смирението е ключът за взаимодействието ми с Бог днес. Никога не се задоволявам да си седя и да чакам Той да ми каже какво да направя. Напротив, свършвам всичко сам и Му предлагам резултатите – каквото и да стане, за мене то ще е Божията воля.
Трябва да насочвам ума си лупа към смирението, а не към очакванията се, защото спокойствието е право пропорционално на смирението ми. Когато се придържам към това, виждам, че никога не ми е било така добре. Благодаря на Бог за АА!
|
[