Re: не съмнителен лукс, а отрова / Взаимопомощ / Алкохолно зависими

Снощи моят приятел Коцето формулира една гениална мъдрост. Не беше на сбирка, така че мога да го споделя. Ставаше въпрос за хората, на които се ядосва. Защо им се ядосва? Какъв е смисълът да се ядосва на тези хора, нали те си живят живота?
Стигна до извода, че се гневи на себе си, защото в тези хора вижда своите дефекти. Следователно изпитва неприязън спрямо самия себе си.

Постепенно разби брадатият лаф: "Да се ядосваш, означава да се наказваш за грешките на другите." Когато бях пионерче тези думи ги преписваха на другаря Димитров. Брат ми се присмя и посочи като автор Аристотел. Кой знае. Обаче Коцето изскочи с доказано авторско прозрение.

Какво толкова грешат другите след като: "ЕГОИЗЪМ - ЕГОЦЕНТРИЗЪМ! Ние смятаме, че това е КОРЕНЪТ НА НАШИТЕ БЕДИ. Гонени от стотици форми на страхове, самозаблуда, себелюбие и самосъжаление, ние настъпваме хората и те се бунтуват. Понякога ни нараняват, привидно без причина, но ние неизменно откриваме, че някога в миналото сме вземали решения, МИСЛЕЙКИ САМО ЗА СЕБЕ СИ, които по-късно ни поставят в положение да бъдем наранени.
Така че, според нас НИЕ САМИТЕ ПРИЧИНЯВАМЕ ВСИЧКИТЕ СИ БЕДИ. Те извират ОТ САМИТЕ НАС, а алкохоликът е един краен пример за бунт на САМОВОЛИЕТО, макар че самият той обикновено не е съгласен с това." (Как действа програмата – Глава пета от Голямата книга)

Трактовката на Коцето според Програмата: "ДА СЕ ЯДОСВАМ, ОЗНАЧАВА ДА ОБВИНЯВАМ ДРУГИТЕ ЗА СОБСТВЕНИТЕ СИ НЕДОСТАТЪЦИ."

Баба ми, Господ да я прости, ме затапваше така, когато се оправдавах с нея: "Кой ми сра в гащите?"

Освен, че сами причиняваме всичките си беди, длугата причина да не се ядосваме е, че за нас гневът е "ОТРОВА":
"Ясно е, че един живот, изпълнен с негодуване, може да доведе само до празнота и нещастие. Колкото повече допускаме тези неща, толкова повече пилеем часовете, които бихме могли да използваме за нещо полезно. Но за алкохолика, чиято надежда е да поддържа и увеличава духовният си опит, негодуването е нещо безкрайно опасно. Открихме, че то е фатално. Защото когато таим в себе си такива чувства, ние затваряме вратата за сиянието на Духа. Лудостта на алкохола се възвръща и ние отново пием. А за нас да пием означава да загинем.
Ако искахме да живеем, трябваше да се освободим от гнева. Цупенето и злобата не бяха за нас. Те могат да бъдат един съмнителен разкош за нормалните хора, но за алкохолика тези неща са отрова." (Как действа програмата – Глава пета от Голямата книга)

Значи, когато се казва да обичаве враговете си, то не е защото трябва да изперкаме, а защото само така можем да оцелеем. Това често го споменавам на сбирки. Аз гледам да не се гневя, щото това мене ме убива. Първо ме запива емоционално, а крачката до физическото запиване е миниатюрна. Алкохолизмът се намира в главата, с начело с болните емоции, а алкохолът си чака в бутилките.
"АКО ИСКАХМЕ ДА ЖИВЕЕМ, ТРЯБВАШЕ ДА СЕ ОСВОБОДИМ ОТ ГНЕВА".
Това звучи доста силно, но е истина. Почти винаги го забравям. Това е една от проявните форми на коварният ми враг. Да забравя основни положения, без които не мога да запазя живота си.
Затова, братя и сестри, не става лечение с едно голо стискане, връзване за парното, държене, изолация, зашиване на устата, ядене на шоколад, пиене на сокове и т.н.
Не става, защото гневът ни убива, страхът ни убива, цупенето ни убива, злобата ни убива. Толкова сме болни, че ако изведнъж разберем мащабите на болестта, може да не ни издържат бушоните. Аз дори съм виждал съвсем отчетливо физиономията на болестта си и може би заради това така съм се отдал на Програмата и своето оцеляване.
Някой отстрани би казал, че бягам така все едно ме гони дявол. И би улучил бингото с този си бъзик.