Преди две години бях за някоко месеца модератор на един клуб в сайта по психология на софийския университет, който нарекохме на майтап със създателите на сайта “Underground психология”. Беше ни любопитно какво ще излезе. Е, излезе, но тъй като не съм от хората, които могат да вършат задълбочено повече от две неща едновременно, накрая помолих да затворим клуба, за да не изпортим нещата.

Та допреди няколко дни в Полша, наред с обучението ми за консултант по зависимости и алкохолизъм във Варшава, и с индивидуалния ми стаж в психотерапевтичния център за лечение на алкохолизъм в Розвадов, Сталова воля, имах възможност да направя и една друга обикола, за която ми се струва редно да разкажа. Докато преминавах през различни като замисъл клубове на алкохолици във Варшава, затворнически групи на алкохолици, възстановяващи се по специфична програма /“Атлантис”/, домове за бездомни алкохолици, терапевтични центрове за алкохолици, тая дума underground не ми излизаше от ума. В крайна сметка бях един от малцината, който имаше шанс да открехне вратата към една невидима и недотам весела страна от живота. Единственото оправдание за подобен разказ е ценният опит и надеждата за промяна, която беше предизвикала съществуването на такава мрежа от структури, опитващи се да се преборят с проблема. Иначе като самоцел написаното нямаше да си струва – не си падам по Бъроуз, нито по Ървин Уелш, макар и да харесвам “Трейнспотинг”. Парадоксът беше, че изписах първите 4-5 страници в парка Лаженки във Варшава, на една пейка край островния дворец, докато наоколо сред пауни и гълъби се оттичаше празничната част от живота.
Но така се случват нещата понякога.

По време на обиколката си имах ангел-хранител, който преди това често ме навестяваше месеци наред около полунощ, за да ми подсказва по нещо за мозайката от места, около която щеше да премине това пътуване. А после присъствието му – къде видимо, къде не – ставаше причина да се отворят всички врати пред мен. Никой не ме питаше лично наркоман ли съм, алкохолик ли съм или съм таен агент-терапевт, решил подло да обърква мозъците на възстановяващите се алкохолици.

Пътуването започна от психиатричната болница “Нововиейска” във Варшава, където в една от залите работи голяма група на АА – така е почти във всяка болница там. Новото и любопитното за мен беше, че това е спикерска сбирка – нещо, което вероятно за повечето от посещаващите АА сбирки е познато, но все пак ще се спра накратко и на тоя момент. Тук ролята на водещ се поверява на човек, който има зад гърба си няколко години трезвост, а той от своя страна разказва за годините си на алкохолизъм, после за първите опити да се измъкне, за провалите и успехите си, за трудностите, за рецидивите и за това как пази своята трезвост – изобщо една безценна гледна точка, свързана с автентични и достоверни преживявания, както и личен пример за пътя, по който човек може да се измъкне и да направи такъв успешен обрат в живота си. На тия сбирки не се работи по стъпките, не се цитират пасажи, не се чете нищо.

Залата беше голяма за моите представи за АА помещение. Присъстваха около стотина души, хора на всякаква възраст – от 18 до 80 години. Някои от тях по-късно щях да срещна и другаде. Бяха насядали като за театрално представление, имаше и правостоящи. Изобщо всякакъв народ, от тях с клошарски вид да бяха най-много двама-трима, останалите бяха облечени като за празник, дрехите на някои издаваха заможен вид. Имаше щандове с изложени книги и дипляни, свързани с АА. Една такава приветлива и празнична атмосфера. Отначало водещият запита има ли хора, присъстващи за първи път на сбирка и когато двама души вдигнаха ръка, им изръкопляскаха.

Спикерът Томаш беше млад, едър мъж, малко над тридесетте – навярно в определяне на авторитета за участие в подобни събития възрастта нямаше особено значение. Беше видимо притеснен, явно го познаваха всички, но вероятно за първи път се озоваваше в подобна роля. Говори дълго, поне час, на моменти спираше и мускулчетата под очите му потрепваха, не успяваше да преодолее вълнението си от разказа. Никой не го прекъсна нито веднъж, докато пресъздаваше драмата си. Както споменах, аз пък си имах ангел-хранител, така че не беше трудно да схвана същността.
Разказваше за бавното си и неумолимо свличане надолу, за смяната на множество работи, докато накрая се озовал съвсем на улицата. Последвали години на клошарство, живеел и спял по улиците и ровел по кофите за боклук, за да се изхранва. Направил няколко неуспешни опита да изплува – 6 пъти за няколко години му зашивали есперал в гърба, на седмия път разбрал, че няма особена полза и го махнал. Вече знаел, че това не му решава проблема. Първият му сблъсък със смъртта бил, когато видял свой приятел да умира пред очите му след запой. Тогава се уплашил истински и предусетил, че го чака подобна гибел. Започнали първите посещения на митинги /сбирки/ на АА и бавното изплуване в рамките на две години. От време на време гласът му потрепваше и той правеше дълги паузи, явно все още преживяваше емоционално спомените си. Когато приключи, започнаха изказвания, тук там и въпроси, но пак така – без никой да прекъсва никого. Представям си какво надприказване би паднало при подобно стълпотворение в България. Изобщо навсякъде ми направи впечатление тази форма на комуникация, при която хората се изслушват, без да се прекъсват.

Удивително беше другото. Никой не беше дошъл на театър или спектакъл /аз дори се съмнявам, дали всички бяха алкохолици/, това не беше представение, не беше среща с виден творец, всички бяха там, за да изслушат монолога на един алкохолик - явно житейските му перипетии бяха по-вълнуващи от каквато и да била драматургия, щото накрая дълго му ръкопляскаха.


По-нататък пътят ни премина през “Петра”, в централната част на Варшава. “Петра” е психотерапевтичен център, там сбирката на АА започна в 9.30 часа сутринта. В Полша има няколко указателя на АА групите – коя в колко часа се събира, на какъв адрес, на какъв телефон отговаря. На мен ми подариха един за Варшава. Човек може да отиде на сбирка и през нощта, ако е решил. Спомням си как преди 3 месеца Аня настоятелно искаше за “Арка” адресите и часовете за сбирки в отделните градове с аргумента, човек ако дойде от друг град, да има информация къде да отиде на сбирка. При което аз лично зяпнах от изненада, като знаем колко трудно е да се съберат заедно и тия 4-5 души, с които работим. Но такава е разликата в културните традиции. В Полша няма град с 5-6 000 души население, в който да няма група на АА. Например Розвадов е едно унило градче с 4 000 души /дори не знам дали е град/, през което ако тръгнеш, след 5 минути си на полето, такива ги има из Добруджа и Лудогорието у нас колкото щеш. Но въпреки това имат от 12 години група на АА, която се събира 2 пъти седмично.

В Петра ме придружаваше Каша, която превеждаше от полски на руски или английски – според вдъхновението ни. Каша е украинка на 23 години, студентка е по психология във Варшава и олицетворява най-красивата и нежна страна на Украйна. Баща и е психиатър, ако не се лъжа, в Житомир. С много усилия успял да създаде в болницата, където работел, група на алкохолно зависими, която заработила успешно по програмата “Минесота”. Само че шефът на болницата бил също алкохолик, но от лошите, и положил огромни усилия да разруши групата. Накрая естествено успял – почти няма алкохолик, чиито разрушителни пориви да не се увенчават с успех. После някак за наказание с шефа на болницата станало нещо – умрял след запой или нещо подобно, ще излъжа, ако демонстрирам сигурност - и сега бащата на Каша прави опити да сформира нова група.

В “Петра” сбирки се провеждат три пъти дневно, не си спомням всеки ден ли беше или два-три пъти седмично. Има една сутрешна, една следобедна и една вечерна сбирка. Спирам се на този момент, защото “Петра” е и психотерепевтичен дневен център за алкохолици, в който се работи 8 седмици по програмата “Минесота”. Вратата за групова психотерапия е в съседство с вратата, където се провеждат сбирки на АА, дори част от хората, които са се решили на терапия, посещават и сбирки на АА, и това не впечатлява никого. Липсва нашенското противопоставяне, зад което освен незнание няма нищо друго, на привърженици на АА и привърженици на психотерапевтичния подход. Самата програма “Минесота” е изградена и усъвършенствана на базата на програмата “12 стъпки – 12 традиции”, както преди това “12 & 12” пък е изградена въз основа на принципите на Ново Оксфордско движение, Ордена на тамплиерите и бихейвиористичните терапевтични подходи в американската психология от 30-те години.
В Полша правят успешни опити да приспособят “Минесота” към по-европеизирани стандарти. “Петра” е едно от местата за това. Но за да функционират центрове като “Петра” с такъв успех (20 % от преминалите осемседмичния курс успяват да запазят своята трезвост и след година), за да има толкова много групи, работещи в рамките на АА, участие има и държавата. У нас държавата е абдикирала от проблема, докато в Полша се усеща явно законодателната помощ. Например стойността на осемседмичната психотерапия за един пациент в “Петра” е към 500 $ месечно – като всяка терапия и тая е платена. И цялата сума се поема от техния Народен фонд на здравето, стига да е налице диагнозата “алкохолизъм” и болният да си е плащал осигуровките редовно. Което, честно казано, мен ме замисли, щото кой тук би отделил подобна сума месечно за лечение на алкохолик!

В “Петра” се опитват да хванат бика за рогата - пациентите се учат на много неща през тия динамични седмици. Учат се да разпознават симптомите, предшестващи пропиването, особеностите на магическото мислене и типичните за алкохолизма психологични защити. Учат се да отказват на покани /в игрови ситуации/, учат се на асертивно поведение, върши се огромна работа над собствените чувства и емоции, изписват се дълги страници анализи на провалената част от живота, помага се на болния да влезе и да поддържа добра връзка със самия себе си, както и да интегрира по-добре тъмната част на своето Аз. Единствените лекарства, използвани в “Петра”, както каза на майтап Виктор Ошатински, са салфетката и носната кърпичка.

Последните седмици се отделят на създаването на успешен екзистенциален проект, който постепенно болният се опитва да осъществява, още преди да е приключил психотерапията. Прави впечатление и това, че процесът на работа се планира индивидуално – с оглед ана разликата между алкохолиците. Например за един животът няма смисъл, защото е загубил всичко, а друг – както се казва в стъпка 1 – е успял да запази семейството си и двете коли в гаража. Как да се намерят допирните точки между двамата в групата, след като всеки има нужда от различен тип надежда?
После се поддържа обратна връзка с пациентите, преминали курса на терапията. Впрочем аз лично се запознах с една българка, която беше изкарала целия курс на “Минесота”, все още водеше някаква поддържаща терапия в “Петра” и същевременно посещаваше сбирки на АА. Надявам се един ден да преведе част записките си от психотерапията в “Петра”, тъй като ще представляват интерес.

На самата група ми направи впечатление, че има учстници, които не се представят с традиционното “Аз съм алкохолик”, някои започваха с “Аз съм еди кой си и имам алкохолен проблем”, други преминаваха директно към изказвания, имаше и двама души, които се представиха като наркомани. Самата сбирка протече много стегнато и подредено, без излишни приказки . Накрая на входа се сблъскахме с руса, млада жена, която ми се стори позната.
- So, did you like it the speaker meeting yesterday? – запита усмихнато.
Спомних си, че седеше на първия ред в “Нововиейска” предната вечер - може би беше разбрала, че съм чужденец. По-късно се засякохме и в колоритния клуб ABF, който преобръща всички представи за едно АА общество. Там един предиобед цялата руска група, участваща в семинара за консултанти през април, си направи и открита АА сбирка. Но за това по-късно.

Редактирано от Hoвaroдин на 02.05.07 21:35.

АBF клуб (полския Mawik G Baron Klub) е в пълния смисъл на думата underground пространство. Намира се също в централната част на Варшава. Уникално е като замисъл, като интериор и като функциониране. Наричат си го клуб на абстинента /т.е. на въздържателя/, макар че няма нищо общо с нашите въздържателни дружества, където млади активистки поднасят локум на клечки, за да борят алкохола. Създаден е преди няколко години с доброволни дарения от алкохолици – Я. Кубяк, една от терапевтките на семинара, се пошегува, че най-важното място, тоалетната, била изградена с нейни средства. Значи, това е една приземна пещера в жилищен блок, до която те допускат след много дълго звънене, вътре са три помещения, при влизането те посреща атмосферата на 60-те години, свързана с хипи-поколението и рок музиката – концертни подиуми, висящи като за дискотека или за рок-концерт прожектори от тавана, стени окичени със стари грамофонни плочи, акустични китари в ъглите, тонколони навсякъде, провесени от тавана и по стените CD-та - сякаш очакваш всеки момент отнякъде да се стовари звука от побеснялата китара на някой рок-динозавър. Търсили са подобен артистичен ефект, може би защото поколението между 40-50 годишна възраст е участвало най вече в създаването на клуба. Всъщност и символът на АВF е малко динозавърски : една огромна, жива игуана, около метър и половина, която се подвизава в нещо като грмаден аквариум – не знам дали метафората не е в “опитомяващия се динозавър”, какъвто в голяма степен представлява всеки алкохолик, заел се с работата по 12 & 12. Цялата стена на една от заличките е заета с изложба на камили - стъклени камили, дървени камили, метални камили, камили от плат. Другата стена е запълнена с колекция от дискове, грамофонни плочи и видеокасети с филми, свързани с алкохолизма. На трета стена висят огромни снимки като в нашите ирландски пъбове напоследък – на Бил и Боб, на известни артисти и музиканти, преминали през АА, на Ерик Клептън, Пол Хийтън, Рик Уейкмън – дори споменаха, че последният правил преди години там малък клавирен концерт специално за привържениците на АА във Варшава.
Продават се дискове на артисти, преминали през АА, фланелки на АА, плакати на АА, чаши за кафе със заглавните изречения на стъпките и традициите, медальони, книги – изобщо отвсякъде те сграбчва някаква своеобразна АА култура, в измеренията на която явно живеят почитателите на ABF. На митинг кафето и безалкохолното са безплатни, но по време на вечерна проява всичко се плаща.

Всъщност по време на семинара срещнахме доста от създателите на тая АА култура, може би най-колоритна беше срещата с един сладур, Кшищоф Довгирд, журналист, сам той алкохолик с 12 години трезвост, който води специално предаване за алкохолици в неделя вечерта по някаква музикална радиостанция – един такъв с татарски вид, бръсната глава и големи мустаци. По време на предаването си Кшищоф не дава съвети, не води никого за ръчичка, дори понякога е преднамерено жесток. Оплаква му се някаква съпруга, например, че мъжът и е избил два зъба пиян. “Още колко имаш?” – попитал я. Тя му казала. “Е, щом са 27 няма що да се оплакваш, имаш време, докато ти ги избие всичките.” Посланието е ясно. Или пък се обажда някой алкохолик: “Искам да спра, ама току що ми подариха бутилка студено уиски”. “Бързо го пий – посъветвал го Кшищоф, - иначе ще се стопли и ще стане кофти на вкус.” Единственият съвет, който Кшищоф повтаря при всяка молба за помощ от слушатели е: "Иди на митинг!".

ABF не е клуб на АА, той е създаден като средище на трезвеещи алкохолици от привърженици и членове на АА, но вече на друг принцип, с юридическа регистрация, с възможности за извличане на малки печалби, които да покриват основните разходи – по наем, ток и различни артистични прояви. Там се организират по две сбирки на АА дневно, но същевременно се организират концерти, правят се представяния на книги, изложби на алкохолици-художници, танцови забави всяка събота, където не се сервира алкохол, но хората отиват семейно с децата си, прожектират се филми, имат самодейна театрална трупа с алкохолици и пр. Изобщо едно артистично място, което създава чувство за принадлежност сред вече непиещата общност и е добър начин да се завързват контакти, а ако човек желае, и да пообогати с някое преживяване духовния си живот. Най-важното е, че хората осъзнават, че могат да се веселят и да им е интересно, без да пият.

В АBF бяхме с цялата руска група, която участва в семинара за консултанти. Имаше представители кажи-речи на една трета от земното кълбо, които разглеждаха навсякъде замаяни, а после дълго снимаха. Накрая решиха да направят открита сбирка заедно с няколко поляци, които се оказаха там в тоя ранен час /около 9 ч. Сутринта/. Беше много странна тая сбирка – от лявата ми страна седеше полуостров Камчатка, от дясната ми страна Монголия, а срещу мен бяха Грузия и Армения. Невероятно е като изживяване за общност. Имаше един колоритен симпатяга от Хабаровск, педагог по образование, чийто спомен за начина му на влизане в запой, разказан с огромно чувство за хумор, шашна всички:

- Та значи – разправяше Валера. – Аз съм човек на реда. Наближава при нас празник, и както е редно, значи наближава и запой. И аз съм човек като всички, уважавам запоите, значи и сам аз ще се запия, щото така е редно и така правят всички. И тъй като съм човек на реда, проверявам предварително всичко и си слагам в ред живота, за да няма после фалове. Щото като се запия, кой ще ми сложи живота в ред? Отивам и си плащам тока, след това водата, почиствам и подреждам навсякъде комуналката, изпращам сина при бабушката - рано му е още да гледа как се запивам. После поправям, ако има нещо развалено – котлон, телевизор, телефон или прахосмукачка, паркирам колатка и източвам бензина, за да не се пребия, давам половината от заплатата на жена ми , после изчислявам колко водка и колко бира ще ми трябва за запоя, приготвям си и разсоль, обаждам се в службата и на близките, да им съобщя да не ме търсят, щото ще съм извън града. Връщам си заема и тогава, когато вече всичко е наред, започвам...

Последната вечер преди заминаването в АBF организираха някакъв купон с танци в чест на приключването на семинара, но аз не успях да отида. Разбрах после от руските приятели, че са прекарали страхотно – било пълно с народ, имало конферансие, смях и настроение докъм полунощ.

/Засега толкова. В някой от следващите дни ще продължа. :-)/

Редактирано от Hoвaroдин на 02.05.07 21:42.

Новогодин, много ми хареса това което ни разказа тук.
Освен новите неща които научих много добро впечатление ми направи толерантността към и между различните методи , между хората там.
С нетърпение очаквам продължението.

Ако в “Петра” и в психотерапевтичния център за алкохолици на Ева Войдило в Розвадов, за който по-нататък ще разкажа, проличава ясно ангажираността на държавата с решаването поне на част от проблематиката, свързана с алкохолизма, то в “Монар” историята е друга. “Монар” е международна терапевтична общност за лечение на бездомни алкохолици и хора със зависимости, която се разпростира в няколко държави. Финансира се изцяло от дарения на частни лица и организации, мисля, че и католическата църква имаше някакъв ангажимент, но не съм съвсем сигурен. Такъв център за бездомни алкохолици от веригата “Монар” е изграден и в периферията на Варшава. Един ден отидохме там с Каша и Анджей Майхер. Анджей е психотерапевт, сам той е алкохолик, който не пие повече от 16 години. Изобщо, прави впечатление, че тук повечето от психотерапевтите и консултантите, занимаващи се с групи на алкохолици, сами са алкохолици с по много години трезвост.

Първото,което ме впечатли в “Монар”, беше очовеченият вид на комплекса и чувството за домашен уют. Нямаше го подтискащото усещане за решетки, изоставеност, изолация, и високи стени, откъдето трудно можеш да се измъкнеш. На няколко пейки бяха насядали част от обитателите, които се взираха в нас любопитно. Нямаха вид на клошари или западнали и занемарени физически и социално хора, после разбрах, че там им раздават и дрехи. Наоколо имаше четири едноетажни постройки с червени покриви, те повече приличаха на кокетни селски къщи, отколкото на приют – вероятно под влияние на Дикенс и Зола винаги съм си представял приюта като мрачно и мизерно място, където е някак несправедливо да се озове човек. Е, в “Монар” нямах такова чувство. Центърът приличаше повече на дом, споменах, че в него имаше нещо приветливо и домошарско. Отпред имаше малка градинка с току що цъфнали дръвчета, пясъчни алеи и езерце, над което се извисяваше статуя на Дева Мария с разперени ръце – някакво миникопие на огромната статуя над Мексико Сити. Имаше и голяма петоъгълна оранжерия, с много саксии с цветя, които все още не бяха изкарани навън. Стаите бяха семпло обзаведени, с по две и три легла. Залите за групова психотерапия бяха също две или три.

Споделих за усещането за уют и домашна атмосфера с мъжа, който ни развеждаше, така и не му запомних името. Говореше бързо, така че не успявах да проследя в цялост монолога му.

Спомням си оная представа за Южна Каролина от 80-те години, която оставяше описанието на Ошатински - зимуващите навън бездомници, дошли по на топло от северните щати, супата раздавана им от Армията на спасението, търкалящите се по земята празни бутилки и кутии от бира по плажовете на Лос Анджелис, мръсотията. Това е обратната страна на монетата и един от важните въпроси е какво прави възможен такъв огромен, скок, докъде се точно достигат границите на вътрешната способност за съчувствие, която да трансформира разрухата в нещо градивно. Само че ще оставя тия разсъждения висящи, щото те не са ми цел.

- Да – кимна ми сериозно. – За много от алкохолиците тук това е първият истински дом в живота. И когато излязат, те вече имат критерий какво трябва да представлява един истински дом. Някои правят опити да го изградят. Много от тях не са имали никога през живота си дом, а само места за живеене. Други са били дълго по затворите и са забравили значението на думата...

Докато говорехме, наблюдавах през прозореца обитателите, някои от тях разговаряха, други бяха заети с работа по двора, а трети преглеждаха някакви записки. И тук възниква един интересен въпрос: за целесъобразността на трудовата терапия, която масово се практикува в България из психиатричните болници и комуните. Има ли изобщо такова животно и струва ли си напразно да се хаби енергията на болните, чиято главна цел в терапевтичния процес е да се учат да живеят? Щото едно е да се погрижиш за интериора и екстериора на мястото, където живееш, в рамките на два-три часа, друго е да се блъскаш 6-7 часа. Тогава откъде сили и енергия за учене, за самоанализ, за писане и изобщо за интравертиране в дълбочина навътре в себе си? Щото по време на групова терапия един уморен от работа човек със скапала се психика най-вероятно ще заспи или ще гледа тъпо в краката си, докато чака да минат досадните два часа. На много места в полските центрове тоя проблем са го решил в полза на психотерапията. Труд да, но доколкото е необходимо да се поддържа хигиената, градината и дома. Останалото време е за работа върху себе си, щото една истинска терапия се живее, ако приключва с излизането от стаята, значи резултатът ще е половинчат или никакъв.


В центъра на “Монар” работят няколко души щатни психотерапевти, които водят групова, а когато се наложи, и индивидуална психотерапия. Работи се по “Минесота”, ценното на програмата е, че дава възможност за занимания и с ниско интелигентни пациенти. Трудните са високо интелигентните, макар че в “Монар” те са рядкост. Доколкото си спомням, в “Монар” престоят е също 8 седмици, като организацията след това прави опити да помогне на преминалите терапията алкохолици да си намерят работа и да се адаптират някак в обществото. Пациенти се приемат веднъж седмично след тридневно проучване и документ за преминат детокс. Всеки от тях си има папка, в която са побрани всичките му записки в процеса на терапията, попълнените въпросници, анамнезата, заключенията и мненията на терапевта за това как върви терапията – седмица по седмица. Забележителното е, че тая папка не може да се отваря от кой да е след излизането на болния. Това може да стане само с прокурорска заповед.

Остава въпросът, какво точно прави възможно пренасочването на пари от богати хора и частни организации към подобни актове на милосърдие спрямо алкохолиците? Все пак това не е кухня за бедни алкохолици, а общност с големи екипи. Както и шанс за огромен завой в живота /аз лично не обичам тоя израз “ново начало”, щото в уж новото начало по нещо старо все се повтаря/. Вероятно пак опираме до законодателството, но вероятно има и нещо друго, което е свързано със социалното съчувствие към болестта, каквото у нас почти липсва.

Редактирано от Hoвaroдин на 03.05.07 18:09.

С разрешение на автора ще се опитам да допълня фактологията на пътеписа с някои дребни добавки и/или обяснения, за да станат тук-таме по-ясни нещата.

За спикърската сбирка:

“На тия сбирки не се работи по стъпките...”
Всички спикерски сбирки по принцип са открити, затова на тях не се работи по стъпките – това става само на закрити сбирки.

“...водещият запита има ли хора, присъстващи за първи път на сбирка и когато двама души вдигнаха ръка, им изръкопляскаха...”
...след като водещият ги попита (всеки поотделно) имат ли проблем с алкохола и искат ли да престанат да пият – и след утвърдителния отговот на всеки от тях. В края на тази “процедура” новите получават информация, че отсега нататък са пълноправни членове на АА, че са добре дошли във всяка една група по целия свят и т.н.

“Когато приключи, започнаха изказвания, тук там и въпроси, но пак така – без никой да прекъсва никого.”
Ако имаше въпроси, то само риторични, “мислене на глас”. Иначе въпроси не се задават, това един от организационни принципи на сбирка – както и този да не се прекъсват чужди изказвания.

“...накрая дълго му /на спикъра/ ръкопляскаха”
- това е повсеместен обичай в АА, винаги на спикера му се благодари с ръкопляскане, независимо от качествата на изказването му. Изобщо то е една често употребявана форма на изразяване на положителни емоции и одобрение на сбирки.

За “Петра”

“Вратата за групова психотерапия е в съседство с вратата, където се провеждат сбирки на АА, дори част от хората, които са се решили на терапия, посещават и сбирки на АА, и това не впечатлява никого...”
...- напротив, всяка терапевтична програма сродна с Минесота включва задължение (или най-малко препоръка) пациентите да участват в сбирки на АА. В много по-малки центрове те се провеждат не в съседни, а в същите помещения, в които се води терапия, след като свършат занятията. В рамките на самата терапия винаги влиза работа по първите 3 стъпки – тези занятия се водят задължително от терапевт-алкохолик и имат за цел да покажат как може човек самостоятелно да работи по Стъпките.

“...като всяка терапия и тая е платена. И цялата сума се поема от техния Народен фонд на здравето...”
Както и всякакви други медицински услуги са платени! Всички терапевтични центрове като “Петра” са здравни заведения и се финансират със средствата на Здравния фонд, както всички други основни медицински услуги в рамките на здравната осигуровка. Има и такива заведения, които поемат пациенти без осигуровка.
Всичките елементи на терапевтичната програма на “Петра” са типични и задължителни за всички действащи в Полша терапетрични програми за алкохолици в рамките на модел Минесота. Това е терапевтичен стандард, изработен и препоръчван от Държавната агенция за решаване на алкохолните проблеми.

“...процесът на работа се планира индивидуално...”
Това е елемент на модел Минесота: групова работа, но върху задачи формулирани в индивидуални планове на терапия на всеки алкохолик, които той си върши сам и ги “отчита” пред терапевтична група, в която получава обратна информация.

“...като всяка терапия и тая е платена. И цялата сума се поема от техния Народен фонд на здравето...”
Както и всякакви други медицински услуги са платени! Всички терапевтични центрове като “Петра” са здравни заведения и се финансират със средствата на Здравния фонд, както всички други основни медицински услуги в рамките на здравната осигуровка. Има и такива заведения, които поемат пациенти без осигуровка.
Всичките елементи на терапевтичната програма на “Петра” са типични и задължителни за всички действащи в Полша терапетрични програми за алкохолици в рамките на модел Минесота. Това е терапевтичен стандард, изработен и препоръчван от Държавната агенция за решаване на алкохолните проблеми."


Стана супер реклама на тези терапетрични програми!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Все от някъде трябва да се започне. В България от самото начало не тръгна добре - АА беше в ръцете на един единствен човек, а това само по себе си е грубо нарушение на Втора традиция. Все още тук не се работи както трябва по стъпките а спонсорството е едно мъгливо понятие.
Така че лично аз съм "ЗА" всяка помощ дошла от хора с повече опит. Нали самата програма АА дойде от САЩ? Черпейки от опита на американците, в България има трезви алкохолици. Да, малко са. Не само че няма 20 групи, няма дори и 10 групи. Като начало не е много, но тук имаме още един проблем - изчистване на стария начин на работа, което не е никак лесно. За нас беше немислимо за напишеме нещо сами, да напечатаме нещо сами и въобще да направиме нещо сами. Сега се печата литература на АА, за което съм благодарна на един човек от тук. АА в България върви напред. Бавно, объркано, но върви.
Алкохолизмът е признат за болест в САЩ още през миналия век. Дори не знам, дали тук е така. Дори и това нещо не е наред. И съм щастлива, че можах да видя какво се прави за алкохолиците в Полша. Една перфектно функционираща програма, при която се спасяват повече хора и става доста по-бързо. Може би затова ,че там наистина има сътрудничество и толерантност между лекари, алкохолици, трезви членове на АА, психолози и консултанти, които са си чиста проба алкохолици, работещи в екип. Резултатът е налице - хиляди трезви алкохолици, чисти наркозависими, спасени семейства и човешки животи.
За мен никак не е малко. Ако мога да подам ръка само на един единствен зависим, който все още страда, значи не съм напразно на тая планета днес.
И мисля дя продължа да работя в тази насока.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Кой на коя програма и на кого може изобщо да подаде по-напред ръка,когато тази на АА никога до сега не е работена достатъчно и най вече разбрана ,че да се има ръка за подаване.Няма лошо във всички,допълнителни "поведенчески терапии",но когато я няма програмата на АА ,за какво демагогско гъбаркане става въпрос.А "Време разделно"отдавна е дошло...вместо да се пудрим може би трява да си седнем на задниците ...скромно ,ама много скромно