Динамиките / Взаимопомощ / Алкохолно зависими

За задоволяване на орални потребности се споменава с ирония в програмата на АА “Дванадасет стъпки, дванадасет традиции”. Нормално е, все пак всичко там е писано през 40-те години на миналия век. Но е важен знак, че все пак са забелязали някакво подобие на патология, свързана с устата. Т.е. става дума за задоволяване на потребности, свързани с устата. Те си съществуват и съвсем не са свързани само с яденето и пиенето, както се счита. В йерархията на останалите нарцистични потребности са най-ранни. И тъй като пиенето на алкохол до припадък, пушенето на тютюн като комин, тъпченето с храна и после повръщането /булимията/, както и тоталния и отказ от храна /анорексия/ не е начин да удовлетворяваш потребности, то стигаме до въпроса за какво все пак става дума? Кога е времето на техния генезис в психичен аспект? И защо заемат такъв важен момент в живота на индивида, та по-късно стават причина за цялостното му проваляне, че и за смъртта му?

В първите си месеци след раждането детето живее в състояние на “недиференцираност”, то е и себе си, но и външния свят. Например то не може да почувства майчината гръд като нещо външно на собствения му АЗ. Егото му се определя от физиологични механизми, които включват устата и зоните около нея. Външният свят не е нещо абстрактно, там все още отсъстват времето и пространството. Комуникацията с реалността е изцяло телесна – уста, кожа, нос. Доверието се изразява чрез смукане, покълващата агресивност чрез хапане, недоверието чрез нежелание да отвориш уста. Животът е вкус и мирис, светът е ситост, сигурността е топлина. Вселената се състои от вкусно и безвкусно, топло и студено, меко и твърдо – това са критериите за добро и зло. Топлото и ситостта са оцеляване и уют, гладът и студът са тревожност, самота и смърт. За да оцелееш, трябва да се вкопчиш в света точно с уста /това е първият рефлекс/, и да не изпускаш плячката. Иначе казано, светът, към който са насочени всички усещания, все още е гърдата на майката. А любовта, даваща усещане за утробата, е нейната прегръдка – т.е любовта не е поредица от думи, тя е физична. Дори потребността от принадлежност напомня утробата и има физични измерения - когато го гушнат, дребосъкът не е наясно къде свършва той и къде точно започва майката. В тази прегръдка той се изпълва с позитивното усещане, че е приет и че е част, че му се полага да живее. Целият смисъл на съществуването е олицетворен в отношенията с гърдата и с ръцете, които го обвиват.

В психологията този отрязък се определя като сензорна фаза, най-ранната в човешкия живот, тя приключва някъде около първата година. Тук се зараждат доверието или недоверието, любов или омраза към обекта на любовта, стремеж и движение по посока към света или бягството от него. Случва се така, че гърдата внезапно изчезва за по-дълго, отколкото мъникът може да понесе. Или пък в прегръдката го няма онова топлото, успокояващото, което ражда съня и връща сигурността на утробата. (Дори и при суициден опит оралът търси усещането за утробата, той предпочита таблетките или ваната пред въжето или високия покрив)
Тези липси понякога не са за седмица-две, а за много по-дълго, често пъти те са по-скоро правило, и то в много ранен период. Но желанието остава, а отказите се преживяват – не се приемат, а точно се преживяват – като страх от смъртта, която е напълно реална опасност при фрустрация в тая фаза. Приемат се с гняв и огромна ревност към обекта на любовта, които по-късно остават. (Изоставените в домовете деца цял живот не успяват да се отърсят от този гняв) Гладът за впечатления и усещания, идващи през кожата и устата, чрез които се усвоява и опознава света на психично ниво, се преживява същеврменно и като глад за повече удоволствие /всички живеем на принципа на удоволствието/. Той се хронифицира /оралите са ненаситни/, тук единственият начин да оцелееш, е да приемеш реалността, което означава да престанеш да правиш опити да получиш, защото отказите на тая възраст се преживяват като житейско поражение и смърт. Това пък те обрича на вечен глад и вътрешна празнота, които следва да се компенсират. Казахме, че все още я няма устойчивостта на възрастния да понася фрустрации.

Ще отрежа подробностите как се случва всичко това в невро-физиологичен план и ще премина към житейския. Нека проследим какво най-често става.
Добро семейство на непиещи хора, майката е подготвена страхотно на ниво знания за детето си – изяла е с кориците доктор Спок, алхимичка е относно продуктите на доктор Джонсън, чатка от температури, обриви и памперси повече от всеки педиатър. Но не е способна на една прегръдка, когато има нужда от това. Най-често грижите са мимикрия, чрез която детето се превръща в един стерилен, домашен любимец. Вместо гушкане, гъделичкане, гукане и люшкане той получава помади, масла, хубави пелени и най-скъпите прахове за подсушаване – но всички те са по-скоро извинения за по-важните откази. Или кърменето на два месеца е заменено с кашички, биберони и хумана. Не е нужно да има алкохолизъм, за да прераснат тези мини-изоставяния /щото това си е чиста проба отхвърляне, в каквито и аргументи да го облечеш/ в хронична травма. Заради тези откази, същият мъник вече възрастен човек, ще се страхува да иска – внимание, любов - ще се чувства винаги както тогава, необичан и изоставен. И ще търси необходимата опора в глътка коняк или водка преди всяка решителна крачка – към приятели, към любим човек или трудни взаимоотношения. На два месеца! На толкова е бил, когато не са му дали топлината на прегръдката и са го оставили сам да се справя. Или когато са му отнели гърдата, т.е. добрата част от света. Забелязвали ли сте как понякога един пияч с нежност гали бутилката – като женска утроба или гърда. Щото мама е пребита от работа и често е неспособна да даде малко физически контакт в края на деня. Или пък другото: единият в семейството е алкохолик, взаимоотношенията у дома са изпълнен с болка, гняв, взаимна ненавист, тревожност и тъга. Всичко това пеленачето го приема с прегръдките – на него не му се налага да знае, то просто чувства и усеща. И попива, това са му първите емоционални знания за света: тъга, болка и тревожност.

Вариантите могат да бъдат хиляди и не е необходимо навсякъде да търсим вина и виновни, понякога неудачите се дължат на нефункциониращи от десетилетия културни модели, предназначени да обслужват един по-патриархален тип взаимоотношения, наследени от баби и дядовци като познания за възпитанието, които се изпробват върху децата. Дължат се и на неразбиране ролята на интимността в тези първи месеци на постепенно разкъсване физическата симбиоза между майка и дете. На чисто физическа невъзможност да бъдеш с детето си. Понякога просто на липса на любов от страна на майката към нежеланото дете. Дори и на липса на кърма. И бабите, ах тези баби, които задоволяват собствените си потребности да останат цял живот майки, като обсебват живота на децата, уж помагайки на родителите. А всъщност осмислят своя. Между другото спонсорът в АА като обгрижваща фигура, играе по-скоро ролята на майка, а не на баща. Бащата се появява в живота на децата като значима фигура някъде към петата година, неговите функции са други, не обгрижващи.

Оралният характер се ражда на границата на откъсването от света на майката, за него това откъсване е преминало неуспешно и травмиращо, макар че със сигурност няма как да си го спомни. В една прекалено крехка възраст на стремежа към близост е получил отказ, в моменти на стрес и вътрешен неуют, когато е било нужно да бъде приласкан, е получил хлад, в часове, когато е търсел подкрепа, е бил оставен сам да се оправя. И е станало точно това: на една година сам се е оправял емоционално, както може. Но по един травмиран начин, както ще го прави и като възрастен – ранният негативен опит му подсказва, че е опасно да търси внимателна ръка, която да го подкрепи при решителни стъпки или душевни трусове, затова ще търси друг тип патерици /най-често химически/. При първите си опити да задоволи потребността си от принадлежност, е претърпял крах, който едва не му е коствал живота /макар че няма отде да го знае/, при първата му потребност да бъде утвърден и да се почувства достоен за любов, не е бил окуражен, което му е смазало самочувствието. А това ще предопредели и слабо развитото му социализиране след това. Или както забелязва Александър Лоуен /американски психиатър-психотерапевт/, оралният характер прилича на зелена, неузряла ябълка, откъснала се от дървото прекалено рано и принудена да съществува в неблагоприятната среда на почвата /земното/, без възможности за узряване, без имунитет срещу заразите на околната среда. Т.е. тя ще си остава незряла и по-нататък..

За сметка на всичко това първоначлният крах много рано го е накарал да търси спасение в магията на интелекта и въображението – това не е точно сублимация. Като своего рода компенсация и защита /ето я защитната функция на характера/ срещу опасната реалност за едно, оставащо често без емоционална подкрепа дете. Обикновено децата с орален характер са доста по-интелигентни от съучениците си в началния клас, доста по-чувствителни, с по-творческо отношение към света, повечето знаят да четат още на 5 години /рано оказали се на земята ябълки!/. И доста по-раними, по-крехки спрямо натоварванията, с по-голяма нужда от помощ. В една интимна връзка оралният характер е винаги доминиран, макар че обича да си придава вид на господар на положението /което е пак защитен механизъм/. В интимната обвързаност той търси не толкова секс или сензорни изживявавания, а сигурност и обгрижване, независимо дали е мъж или жена. За него любимият човек е идеализиран защитник, който подкрепя, предпаза и дава сигурност, Той търси връзка, в която да бъде воден, не водещ /и тук зависимост/. Нищо обикновено не може да задоволи тая болезнена нужда от внимание и обич /т.е. от непрекъснато утвъждаване/, за които оралът е ненаситен. Т.е. от проявата на някаква елементарна небрежност в отношенията, за която партньорът дори не си е дал сметка, оралът ще изпадне в депресия. И горчивото му заклинание ще бъде “Господи, пак ли!”. Макар че някой друг дори не би я забелязал.

Какво следва от всичко това? На първо място недоверието към физическата близост, от която въпреки всичко човекът с орален характер има въпиюща нужда. Заради това, че е бил предаден прекалено рано, когато всичко – обич, емоции, чувства - се е изразявало по физичен начин, единствено чрез тялото. По принцип оралът е афизичен, отношенията му винаги са интелектуализирани /дори да е необразован/, предпочита думите и логореята на многословието вместо действието, и стига до физическа близост /често и до оргазъм/, използвайки подкрепата на химиопатерица. Страхува се да потърси истинска, недвусмислена близост, за да не се повтори схемата на изоставянето. Това е и неговият основен страх – от изоставяне. Затова често е неверен и предпочита той да изостави, за да не бъде сам изоставен и да не преживее отново ужаса на първоначалната травма. Защото за него изоставяне = смърт. Това е особен тип фиксация в ранното преживяване. Дори в една успешно реализирана връзка, в която всичко върви нормално, той се държи като вече изоставен. Без да го желае, тоя страх го вцепенява: сега ще се разочароват от мен, мен никой не ме е обичал, никой не ме е харесвал, сега сигурно ще се изложа и ще ми обърнат гръб... Или пък необяснимо вцепеняване и блокаж. Вариации много. И накрая: хората изоставят – алкохолът не. Дрогата и сладкишите – също не. Затова да живее дрогата! Да живее хладилникът, най-после чувство за вътрешна пълнота. Една болна от хиперфагия по същия начин е зависима от огромното количество храна, както и алкохоликът от огромното количество алкохол. И тук загубата на контрол е водеща.

Този страх ще предопределя и поведенческата пасивност, заради него той не вярва в себе си и във възможностите си. Затова трудно прави първа крачка, трудно се обяснява в любов първи, трудно взима инициатива, най-използваното поведение при конфликт е бягството. После наранява садистично в гръб, избягвайки сблъсъка лице в лице. Основна идеосинкразия /илюзия/: “Всичко ми се полага, всички са ми длъжници!” Длъжници на пеленачето, което продължава да е центърът на вселената, въртяща се около него. Само че това е в интелекта и въображението Там долу, в опасната земна среда, ябълката е останала зелена и недостатъчно индивидуализирана, т.е. незряла и неимунизирана. Емоционалната нестабилност, вътрешното напрежение и специфичната, крехка телесна морфология го правят бързо уморяем психически. Заради незрялостта си и недостатъчната индивидуализираност той ще е склонен и към нездрави развлечения, тъй като непрекъснато има осезаема нужда да запълни преследващата го вътрешна празнота след ранните откази. Готов е буквално да се вкопчи безкритично във всеки, който му гарантира поне малко сигурност или пък му обърне повече внимание. Това е друга съществена характерова черта – склонността към вкопчване, алюзията е пак с устата. Може би следва да се дообясни: както едногодишното дете опитва и опознава всичко с устата си, без да е наясно с какво точно експериментира – може да нагълта лекарство, игла, парче стъкло, боя за обувки вместо кремче, така и той. И както едно уплашено дете има нужда да засмучи биберон, гърда, пръстче или да захапе ухо най зайче, за да преодолее тревожността си, така го прави и оралът. Опора в изживяванията на устата – таблетки, прекомерно количество храна или сладкиши, алкохол, дрога. Това точно е регресът – в използване на защитни механизми, характерни за фаза в развитието, която отдавна е минало. Но оралът почти не е излизъл психологически от нея – иначе може да е и метър и деветдесет на ръст. Повечето емоции – добри и лоши – преминават през устата.