Re: Това също е алкохолик / Взаимопомощ / Алкохолно зависими

Второто, по което навярно се различавам от останалите, е това – повечето алкохолици твърдят, че вкусът на алкохола не им е харесвал особено, харесвал им е ефектът. А аз обичах алкохола! Понякога си можех с него пръстите, за да ги оближа просто заради вкуса. Пиенето ми е доставяло огромно удоволствие. Изключително много му се радвах. Тогава в един злокобен ден, ден, който не знам точно кой беше, аз прекрачих фаталната граница, която алкохолиците така добре познават, и оттогава пиенето ми стана мъчително. Докато няколко чаши ме караха да се чувствам добре, преди да прекрача границата, същите чаши сега ме правеха нещастен. В опит да преодолея това чувство увеличих бързо количеството и тогава загубих всичко. Алкохолът престана да изпълнява предназначението си.
В последния си ден на пиене отидох при един приятел, който беше имал много неприятности с алкохола и дори жена му го беше напускала по няколко пъти. Той обаче се беше завърнал и сега следваше програмата. Аз се запътих към него с доста глупавата мисъл, че ще проуча Анонимните алкохолици от медицинска гледна точка. Дълбоко в сърцето си обаче чувствах, че там може би ще ми помогнат. Този приятел ми даде една брошура, аз я занесох вкъщи и я дадох на жена си да ми я чете на глас. В текста имаше две изречения, които ми направиха силно впечатление. Едното гласеше: „Не си мислете, че сте станали мъченик, като сте спрели пиенето.” То като че ли че удари право в челото. А другото беше: „Не си мислете, че сте спрели пиенето за друг, а не за себе си.” След като жена ми го прочете, аз се обърнах към нея и – както много пъти досега – отчаяно й казах: „Трябва да направя нещо.” Тя е добра душа и само махна с ръка: „Не се тревожи толкова. Навярно нещо ще се случи.” Тогава решихме да отидем до любимото си място за близки излети, където си правехме барбекю и по пътя нагоре си помислих – трябва да се върна в кухнята и да си допълня чашата. И точно тогава нещо се случи.
През главата ми мина мисълта – това е последното. Тогава вече пиех втората си половинка за деня. Едва си го помислих и като че ли някой се пресегна отгоре и свали тежко палто от гърба ми – това наистина беше последното.
След около два дена ми се обади един познат от Невада Сити, брат на най-близката приятелка на жена ми. „Ърни, започна той, аз съм алкохолик. Какво да направя?” Дадох му няколко съвета, с което изпълних една от препоръките на Дванайсетте стъпки, преди даже да съм започнал програмата. Удоволствието, което изпитах, като му предадох малко от прочетеното в брошурите, надмина далече всички чувства, които някога съм изпитвал при помощта към пациентите ми.
И така, реших да отида на първата си сбирка. Представиха ме като психиатър. /Всъщност аз членувам в Обществото на американските психиатри, но не практикувам. Хирург съм./
Както някой от АА ми беше подхвърли някога, няма нищо по-лошо от объркания психиатър.
Никога няма да заравя тази първа сбирка. Присъстваха пет души заедно с мене. В единия край на масата седеше кварталният ни месар. На другия й край беше един от познатите ми дърводелци, срещу него седеше хлебарят, а до мене – приятелят ми, който е механик. Спомням си, че като влизах на тая първа сбирка, си казах: „Ето ме сега: почетен член на американския хирургически колеж, почетен член на международния хирургически колеж, член на Обществото на американските психиатри, а трябва да отида при месаря, хлебаря и дърводелеца да ми помогнат да стана човек!!”
Тогава се случи нещо друго. Мисълта беше толкова нова, че си купих всякаква литература за Висшите сили, сложих също една Библия до леглото си и друга – в колата. Тя все още е там. А сложи една Библия и в шкафчето си в болницата. Поставих Библия на бюрото си. В шкафчето в болницата добавих „Дванайсетте стъпки и дванайсетте традиции”, купих си книги от Емет Фокс и от не знам си кого, а всичко отгоре седнах и взех да чета. И преди да се усетя, вече не бях в групата на АА, а се понесох по-нагоре, в розовите облаци и там отново се почувствах нещастен. Помислих си – а не е ли по-добре да се напия вместо да се чувствам така?
Отидох при Кларк, квартални месар, и му се оплаках: „Какво ми става, Кларк? Никак не ми е добре. Следвам програмата от три месеца, но се чувствам ужасно.” А той отвърна: „Ърл, защо не ми отделиш няколко минути да поговорим?” Тогава ми взе чаша кафе, парче кейк и започна: „Виж какво, с тебе всичко е наред. Трезвен си от три месеца, работиш сериозно върху себе си. Съвсем добре си.” После добави: „В нашия район имаме организация, която помага на хората. Известна е като Анонимни алкохолици. Защо не се присъединиш към нея?” – „Мислиш ли, че не съм го направил.”, вдигнах глава аз. „И все пак, отвърна той, ти си трезвен, а се носиш някъде из облаците. Защо не си отидеш в къщи и не вземеш Голямата книга. Отвори я на страница 58 и виж какво пише там.” Послушах го. Взех Голямата книга и я отворих, където ми бе казал. Там се казваше: „Съвсем рядко ни се е случвало някой да се провали, след като щателно е следвал програмата.” Думата щателно ми прозвуча познато. Пасажът после продължаваше: „Полумерките не ни помогнаха с нищо. С тях си оставахме на кръстопътя.” А последното изречение беше: „Помолихме се за Неговата защита и грижа с пълно упование.”
„Пълно упование”; „Полумерките не ни помогнаха с нищо”; „Щателно следване на програмата”; „Пълно отдаване на простичката програма” – тези фрази кънтяха в подутата ми глава.
Преди години, бях потърсил помощ от психоаналитици, за да получа облекчение. С него работихме пет години и половина, а после аз продължих самостоятелно с пропиването си. С това не искам да омаловажавам психоанализа – той е много полезно средство, не особено силно, но безспорно полезно. С удоволствие ще опитам това лечение отново.
Пробвах всички дяволии, каквито му хрумнаха, за да постигна спокойствие, но една когато бях смъкнат на колене от алкохола, когато постъпих в кварталната група с месаря, хлебаря, дърводелеца и механика, които ме запознаха с дванайсетте стъпки, едва тогава получих нещо като отговор на втората половина от Първата стъпка. И така, след първата половина от Първата стъпка, когато много предпазливо навлизах в АА, нещо се случи. Казах си: „Представи си само – един алкохолик да си признае нещо!” Но аз така или иначе направих признанието си.
Третата стъпка гласи: „Решихме да предадем волята и живота си на Бог, както ние Го разбираме.” Значи ни карат да вземем решение! Да дадем целия си бизнес на външен човек, когото дори не можем да видим. Това ще спре алкохолика. Той самият е представен като безсилен и некадърен човек, в плен на нещо по голямо от него, който трябва да прехвърли целия си бизнес на друг! Тази постановка изпълва алкохолика с гняв. Защото ние сме голяма работа. Можем да се справим с всичко.
А човек започва да си мисли: „Кой е този Бог? Защо трябва да прехвърлим всичко свое на Него? Какво може да направи Той, което ние самите да не можем?” Е, аз не знам кой е Той, но имам собствено мнение.
За себе си, нямам абсолютно сигурно доказателство, че Бог съществува. Веднъж седях в кабинета си и си мислех за една от последните си операции. Беше дълга процедура, от четири-пет часа, а пациентката вече беше в деветия или десети ден след операцията. Оправи се бързо и вече свободно се движеше. Този ден мъжът й се обади по телефона с думите: „Докторе, благодаря ви много, че излекувахте жена ми.” Аз му благодарих от своя страна, че се е обадил, и си почесах главата: „Какво фантастично твърдение – аз да съм излекувал жена му. Ето, аз си седя зад бюрото в кабинета, а тя дори е изписана от болницата. Дори не съм при нея, а и да бях, не бих могъл да й дам друго освен морална подкрепа. И той все пак ми благодари. „ Замислих се – какво е излекувало жената? Вярно е, аз сложих шевовете. Големият шеф ми е дал назаем диагностичен и хирургически талант, позволил ми е да ги използвам до края на живота си. Но те не ми принадлежат. Със заема от него аз съм си свършил работата, но това беше преди девет дена. Какво е накарало затворените от мене тъкани да заздравеят? Аз не съм. Това е доказателство, че съществува Нещо, по-голямо от мене. Не бих могъл да практикувам медицина без този Велик лечител. Простичките неща, които правя, са само помощ Той да излекува пациентите.
Скоро след като започнах работа по програмата, си дадох сметка, че не бях добър баща, нито добър съпруг, но – внимавайте! – добре издържах семейството си. Никога не съм лишавал моите хора от каквото и да е. Давах им всичко освен най-важното на тоя свят – спокойствието. Затова отидох при жена си и я попитах има ли нещо, което би могло да ни събере пак. Тя се извъртя на токче, погледна ме право в очите и отсече: „Тебе изобщо не те интересуват моите проблеми.” Щеше ми се да я плесна, но само си промърморих, че трябва да запазя спокойствие.
Тя излезе, а аз седнах, скръстих ръце и погледнах нагоре: „Боже, помогни ми!” Тогава ми хрумна простичката мисъл. Аз изобщо не знаех какво е това да си баща; нямах представа как да се върна в къщи и да прекарам уикенда като останалите съпрузи; никога не доставях радост на близките си. Спомних си обаче как след всяка вечеря жена ми измиваше чиниите. Е, поне това можех да правя. Отидох при нея и й признах: „Има само едно нещо, което съм искал през целия си живот; ти и Джейни можете да правите каквото поискате – само ме оставете да мия чиниите.” И оттогава мия проклетите чинии всяка вечер!
Лекарите са известни с минималните си успехи в работата си с алкохолици. Отделили са огромно количество време и работа върху нашия проблем, но не са успели да спрат нито вашия алкохолизъм, нито моя.
И свещениците са се опитвали да ни помогнат, но и от тях не сме спечелили кой знае какво. Психиатрите имат на разположение хиляди легла, но и те не са ни помогнали особено, макар от сърце да са го искали; задължени сме на свещениците, на лекарите и на психиатрите, макар те да са допринесли нещо в борбата с алкохолизма в твърде редки случаи. Но… Анонимните алкохолици са помогнали.
Каква е тази сила на АА? Лечебна ли е? И аз не знам. Предполагам, че лекарите биха казали: „Това е психосоматична медицина”. Психиатрите навярно биха определили: „Това са доброжелателни междуличностни взаимоотношения.” Други пък биха допълнили: „Това е групова психотерапия.”
За мене това е Бог.