САМО ДНЕС СЕ ИЗГРАЖДА ВЕЧНОСТТА

Не знам всъщност кога ли са минали тези години.
В паметта ми все още е толкова ярко отпечатан последният ми многоседмичен запой, приличащ на някакво дяволско кълбо, луда въртележка, от която няма слизане; запоят, в края на който внезапно и за първи път толкова осезаемо усетих цялата тежест на проблема си, цялото си безсилие да се справя с него.

Изведнъж видях живота си и живота на близките ми с целия му ужас и непоносимото отвръщение от това, което съм направила с него, от самата себе си, а същевременно съзнанието, че не съм вече в състояние по никакъв начин да го оправя, ме накараха да се опитам да избягам веднъж завинаги от тази ужасна, неистово болезнена гледка. Не успях, сега с пълното убежедние мога да кажа – за щастие.

Оттогава са минали десет години. Този ужасен спомен вече не ме боли толкова разтърсващо, но не му позволявам да отмине в непамет, защото повярвах на мъдростта на АА, която казва, че ако не помниш последния си запой, това означава, че той е все още пред теб. Този спомен (както и другите от ония пияни времена) стана в съзнанието ми един логично неотделен елемент от историята ми, историята, която ме е създала такава, каквато съм днес. Като всяко сътворение, това създаване беше мъчно и болезнено, особено в началото пълно с лутания и спъване, с огорчение, отчаяние, срам и омраза към себе си.

Но бавно, стъпка по стъпка, ден след ден, успявах да се придвижвам напред; повярвах и сверих на практика, че живея само днес, тук и сега, а нали за едно “днес” винаги можеш да намериш още малко сили... Че както миналото, така и бъдещето си го изграждам днес (защото утре днешният ми ден ще бъде вече минало, а утрето ми зависи до голяма степен от това, което правя – или не правя! – днес...).

И така поредните трезвени дни бавничко (сега ми се струва, че адски бързо!) се трупаха в седмици, месеци, години... Не знам кога, неусетно, стана така, че собственото ми отражение в огледалото престана да ми бъде противно, че приех и дори обикнах (може би защото се научих да разбирам?) това, което видях там. Не че ми порасна кой знае колко самочувствието – не, съзнавам своите недостатъци, имам някой и друг комплекс, изпитвам моменти на слабост или гняв.

Но приемам всичко това, както приех факта че съм алкохоличка, като нещо мое си, съставна част, без която нямаше да бъда този човек, който съм в момента. Далече съм от това да казвам, че се радвам или се гордея от това, че съм алкохоличка, както заявявят някои хора в АА. Но ако историята ми не беше такава, каквато беше, не знам какъв човек щях да съм днес – може би не по-лош, може би много по-добър, но със сигурност различен от тази днешна мен.

А понеже се приемам и обичам именно такава, понеже харесвам живота си такъв, какъвто си го изградих в резултат на трезвеенето, понеже съм щастлива в този живот (като приемем, разбира се, че щастието не е перманентно състояние!) – не виждам повод да съжалявам за своя алкохолизъм или да се опитвам да го забравя като нещо неудобно или срамно.

И когато казвам на сбирка “аз съм алкохоличка”, в тези думи се съдържа точно тази характеристика и тази история, която я оформи, няма в тях никакво самопорицание, болка или срам. Все едно да казвам, че съм полякиня или зодия Водолей. Нали и двете тези определения също съдържат иманентно някаква характеристика – и също така и двете са факт, който не зависи от мен, който не мога да променя и затова го приемам, колкото и да ми се иска да съм зодия Лъв и французойка по рождение. (Това е само пример, не че го искам наистина! А дори и да го искам до болка – какво от това, освен болката?... Тогава за какво да го искам!)

Разбира се, за зависимостта ми няма значение фактът, че тя се роди и разви в България, по време на следването ми там (вероятно би се родила така и така, в каквато и да е страна, не се съмнявам, че полската водка или френският коняк биха свършили работата също толкова добре, колкото ракията!). Но това има значение за историята на трезвеенето ми.

Когато наближавах четири години без алкохол, ми се наложи по служебно-научни причини да се озова за продължително време пак там, в същия град, в който някога протичаха първите ми, още привидно радостни срещи с алкохола; сред същите хора, с които някога съм пила цели години... И то сама, без подкрепата на близките.

Междувременно бях успяла вече да си изградя в моята страна едно безопасно и уютно местенце, един истински дом пълен с любов и разбиране, но без никакъв алкохол, една доброжелателна среда от приятели, знаещи за проблема ми, от чиято страна не ме заплашваше никаква алкохолна ситуация. А сега изведнъж – не само че отчайващо самотна, но и очи в очи с призраците от миналото...

Бях настанена на една отдавна позната уличка, много близо до една много добре позната кръчмичка, в която някога изкарах толкова време. Това ме ужаси, видя ми се като един зловещ символ на цялата опасност, на която се изложих... Уж я осъзнавах още преди да тръгна (затова още във Варшава се постарах да намеря няколко контактни телефонни номера), но си казвах, че нали вече съм поукрепнала, не очаквах такъв парализиращ ужас, който ме караше да се чувствам като в капан, в който – за още по-голям ужас! – се наврях сама!

Като че ли бях обречена на запой... Спомних си предупрежденията на терапевтите ми отпреди четири години, че по-добре за мен би било да скъсам отношенията с приятелите си от България (тази тяхна констатация беше резултат от колоритните ми описания на студентските купони!) – може би единственото терапевтично указание, на което не се подчиних (иначе си ми действаше синдромът на добрата ученичка) и този факт още повече засилваше психичното ми състояние.

Тогава ви срещнах вас, приятели. Вие ми припомнихте това, което, парализирана от страха си, бях забравила: 24-часовата програма, забравената за миг истина, че само ДНЕС мога да променям и че от това зависи всичко останало.

От първата си сбирка в София излязох с невероятното чувство на облекчение – кошмарът от последните дни се изпари, чувството ми за самота също. Оказа се, че в този град – който десетина години беше в съзнанието ми олицетворение на лудо пиянство, в което се прероди първоначалният романтизъм на студенстката бохема – хората искат и могат да трезвеят. И аз ги намерих. Вече знаех, че имам шанс в борбата с призраците на миналото. И спечелих тази схватка на всички линии. Благодарение на вас.

После се оказа, че мога не само да черпя подкрепа от вас, но и да дам нещо, да помогна малко и аз – и се опитвах да го правя, доколкото можех, а в един момент дори открих с изненада, че мога повече, отколкото си мислих – по щастлива случайност (или чрез Висшата сила?) станах един вид посредник между вас и тези, които по можеха да ви предложат подкрепа.

Всъщност с това започна и един нов раздел в професионалния ми живот. Благодарение на това (значи – пак посредствено благодарение на вас!) сега правя неща, които могат да бъдат от полза на други алкохолици, а на мен самата ми доставят не само удовлетворение, но и все нови поводи за все нови размишления, нови знания, все по-добро разбиране на смисъла на трезвеността, все по-дълбоко убеждение, че само стъпка по стъпка се изграждат големите неща, както вечността се изгражда от отделните дни.

Десетте години трезвеност, които наскоро празнувах с приятелите си в Полша, представляват всъщност само поредица от дните, от които всеки е изживян като едно ДНЕС.

Благодаря ви за всички дни, много важни за мен, които изживяхме трезвени заедно.

Вашата много добре позната анонимна приятелка

ОТ ЦИКЪЛА “КОРЕНИ” („Arka” № 41, ноември 2002)

Лечението на алкохолната болест е възможно. Свидетелство за това са хиляди оздравели алкохолици. Знаем вече какво да се прави, човек да не пие и трайно да пази трезвеността си. Ветераните, които не пият по няколко и десетина години казват, че това е много просто” - трябва само да не посегнеш днес към чашата и да отидеш на сбирка.

Да, това действително е много просто. С течение на времето, ако последователно прилагаме този прост принцип, затихват нашите вътрешни предаватели и започват да стигат до нас думите отвън.

Започват също да стигат до нас комуникатите между думите, това, което не може да бъде напълно наречено, докрай изказано. Започваме да прилагаме новопридобитото умение: да слушаме другите хора. Това е началото на нашата комуникация със света. Започваме и сами да говорим, да изказваме чувствата си, да оглеждаме вътрешността си, живота си. Опознаваме историята на своята болест, естествено подобна на другите, но същевременно наша собствена, лична, несъмнена.

Познаването на собствената история е целебно преди всичко за нас самите. Основният момент на всяка терапия е да опознаеш и да напишеш своята биография. Понякога тя е още непълна, липсват в нея някои съществени подробности, но я има. Придобиването отново на себе си - това е събиране в едно цяло на собствената история. Болестта ни подсказва нещо напълно различно: за какво да се връщаме? За какво да се ровиш в миналото? Със сигурност не затова, да човъркаш старите рани и да търсиш виновни, а затова да я опознаеш и да я приемеш.

Простата история на Дейвид Линч е разказ за човек, който към края на живота си тръгва на пътешествие през континента, за да намери брат си и да се сдобри с него. Дълго, самотно пътешествие, само и само за това, да погледне брат си в очите. Толкова е просто, а колко приготовления и страдания изисква.

А умеем ли да погледнем в очите самите себе си? Да погледнем така чисто, с разбиране, любов, одобрение? Защо едни хора се пристрастяват, а други не?

Казват, че 5% от популацията са обречени на алкохолизъм. Защо именно аз? Имаме готов начин да се живее без алкохол, и въпреки това хората пият и умират. Многократно се връщат към терапия и продължават да пият.

Вернон Джонсън в книгата си "От утре не пия" стига до извода, че обща черта на всички алкохолици е вътрешният конфликт, това “нещо”, което причинява вътрешно разкъсване и прави живота непоносим. Алкохолът помага за миг да забравиш и дава илюзията, че всичко е наред. След спиране на пиенето конфликтът се засилва и след известно време пак се обажда. Ако си убеден, че си станал алкохолик от самото начало, откакто си почувствал “магичното действие” на алкохола, тогава със сигурност конфликтът е възникнал в периода от раждането ти до този момент.

Това е много важна част от нашата история, от самите нас. Нашата болест има корени в нашата история, в нашия живот. Без своята история сме мъртви. Да забравиш означава да се пропиеш, а да се пропиеш значи да забравиш, тоест да не искаш да помниш. Казваме: пропиване, пробив, рецидив на болестта. Възраждащият се конфликт не ни оставя на спокойствие. Конфликтът, тоест липсата на съгласие.

Ако досега не сме дали съгласие за всичко, което ни е сполетяло в живота, имаме повод да посегнем пак към алкохола. Смърчът има корени малко под повърхността, те са тънки и дълги, благодарение на това той може да расте върху скалите, които само отгоре са покрити с хумус. Борът пък пуска силен корен надълбоко, като търси вода – затова той може да расте на пясък.

Същото се отнася и до хората. Всеки има своя коренна система, има родители, прадеди, месторождение, родина, ходил е на училище, изживял е болести и травми. Има такива, които са се откъснали от токсичното си минало и са пуснали нови корени в Общността на Анонимните алкохолици. Има такива, които, реализирайки Програмата на 12-те Стъпки, придават непрекъснатост на живота си, като черпят както от миналото, така и от новия си опит. Има и такива, които все се дърпат със себе си. Идват и си отиват, пропиват се и се бунтуват, страдат без сами да знаят защо.

Като ги гледаме отстрани, виждаме, че те мъкнат тежест, от която не умеят да се освободят. Това е тежестта на събитията от миналото. Те искат да не пият, но пият, искат да забравят, но помнят, искат да помнят, но забравят, искат да променят живота си, но не могат. Забъркват се в несполучливи връзки, дългове, разчитат на “късмет”, търсят в професионалния живот или в религията, изпадат в мизерия, обмислят планове за по-добър живот.

Това е естественият стремеж нагоре, към светлината.

Ами корените?

Оказва се, че понякога трябва да станем археолози и да потърсим под повърхността на сегашното. Първоначалните открития ни мобилизират към по-нататъшни търсения. Опознаването на истината за себе си е увлекателно занятие, има обаче някои препятствия. Една от основните трудности е тази, че за някои неприятни събития нямаме желание да мислим. Така е устроен нашият мозък. Просто забравяме.

Ако не помниш някои периоди от живота си, това е знак, че твоят ум иска да скрие нещо болезнено. Когато не пием, тъсим любов, а за да обичаш, трябва първо да приемеш себе си. За да приемеш, трябва да знаеш какво приемаш. Да приемаш себе си значи да приемаш своята история. Независимо каква е, тя е най-ценното съкровище. Всъщност историята на нашия живот е всичко, което притежаваме. Именно тя ни е довела до това място, къдете сме днес.

Ние споделяме нашите истории на сбирките. Опознаването на собствената история ни действа оздравително, забравянето й – задълбочава болестта ни. Разкриването на картите на собствения живот - това е напълно разбрана честност към самия себе си. Трябва да се стараем да бъдем честни и да поглеждаме от време на време към това, което вярно не можем вече да променим, но с което може би забравихме да се примирим.

Да помним, че дървото расте нагоре и надолу. Равномерният растеж е условие за дълготрайния му живот.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите