Re: Спомени на основоположниците / Взаимопомощ / Алкохолно зависими

Как той накрая сломи ината па един южняк и насочи този търговец към клуба А А във Филаделфия.

8 януари 1938 г. беше съдбовният ден за мене, а мястото -Вашингтон. Последната сериозна въртележка задочна в деня преди Коледа и в онези четиринайсет дена наистина постигнах много. Първо, жена ми, с която бяхме женени отскоро, ме напусна - с куфарите си и мебелите, после хазаинът ми ме изхвърли, а накрая загубих и последната си работа. След няколко дена в най-долнопробните хотели и една нощ в ареста на полицията се озовах пред прага на майка си - целия разтреперан, небръснат от няколко дена и, разбира се, напълно разорен - както винаги. Такива неща ми се бяха случвали много пъти, но този път всичко ми се струпа изведнъж. За мене това беше краят.

Ето докъде се бях докарал - трийсет и девет годишен и напълно провален човек! Нищо не беше излязло от мене. Мама би ме прибрала само ако остана заключен в килера и и дам дрехите и обувките си. Това вече ни беше минавало през главата. Така ме намери и Джаки - легнал на кушетката по долни дрехи, облян ту в студена, ту в топла пот; с разтуптяно сърце и оня ужасен сърбеж по цялото тяло. Дотогава някак не бях стигал до делир.
Бях помолил за помощ и сериозно се съмнявах, че ще я получа, но Фиц - стар мой съученик - беше убедил Джаки да дойде да ме види. Ако бе дошъл два-три дена по-късно, сигурно бих го изхвърлил, но той уцели момента, когато бях готов на всичко.
Джаки пристигна вечерта към седем и двамата говорихме до три часа сутринта. Не си спомням особено много от приказките, но

2
едно ми стана ясно - той беше изцяло като мене, по същия начин бе ставал за смях и бе минавал през арестите, уволнявали го бяха, познаваше същата скука и самота. Всъщност на него тия неща му се бяха случвали повече. И все пак беше щастлив, спокоен, самоуверен и засмян. Тази нощ за първи път в живота си намерих сили да бъда откровен и признах колко съм самотен. Джаки ми разказа за една група в Нк> Йорк, член на която бил и старият ми приятел Фиц -хора с проблеми като моите, които сега си помагали да не пият и били щастливи като него. Спомена и нещо за Бог или Висшата сила, но аз не му обърнах внимание - това не беше за мене. В главата ми не е останало още кой знае колко, но си спомням добре, че тая нощ спах по-добре от много нощи преди.
Така бях въведен сред тази ,,група приятели", но измина повече от година, преди обществото ни да получи името си - анонимни алкохолици. Всички от АА познаваме огромното щастие, намерено в трезвия ни живот, но сме се сблъсквали и с нещастни случаи. Моят спонсор Джаки беше един от тях. Той въведе много от нас, първите членове, но той самият не можа да се пребори и умря от алкохолизъм. Не съм забравил урока, който остави смъртта му, и все пак често се питам какво ли би станало, ако някой друг се беше свързал с мене в началото. Затова винаги си казвам, че доколкото си спомням датата осми януари, дотолкова ще остана трезвен.
Първият изконен въпрос, на който АА трябваше да отговори, беше за невроза или за алкохолизъм става дума. Струва ми се, че аз самият бях доста нормален, преди алкохолът да ме завладее. Детството си прекарах в Балтимор, където баща ми работеше като лекар и същевременно като търговец на зърно. Семейството ми беше заможно, като макар и двамата ми родители да пиеха -понякога прекалено, - нито един от тях не беше алкохолик. Баща ми беше цялостна личност и макар мама да беше нервна, малко

3
егоистична и претенциозна, семейният ни живот вървеше сравнително добре. Бяхме четири деца и въпреки че двамата ми братя бяха алкохолици - единият умря от алкохолизъм, - сестра ми през живота си не е докосвала чаша.
До тринайсетгодишна възраст ходех редовно на училище - не съм оставал и успехът ми беше горе-долу приличен. Не съм показвал някакви специални заложби, нито съм имал кой знае какви амбиции. На тринайсет години ме изпратиха в много добро протестантско училище във Вирджиния, където учих четири години и завърших без кой знае какви постижения. Оказах се достатъчно добър спортист, за да ме включат в отборите по лека атлетика и тенис. Разбирах се добре с момчетата и имах много познати, но никакви близки приятели. Изобщо не страдах от носталгия и изобщо се оправях добре.
Предполагам, че в онези години направих първите стъпки към бъдещия си алкохолизъм, като развих ужасна неприязън към всички черкви и утвърдени религии. В училище четяхме от Библията преди всяко хранене, а в неделя имаше четири служби. Това ме подтикна да проявя бунтовната си натура и да се закълна, че няма да стъпя в черква освен на сватби и погребения.
На седемнайсетгодишна възраст влязох в университета, но повече, за да угодя на баща ми, който много искаше да уча медицина като него. Там изпих и първата си чаша, която все още помня, тъй като всяка „първа" чаша след това ми погаждаше същия номер - чувствах я да прониква във всяка частица от тялото ми, до пръстите на краката. Всяка чаша след „първата" обаче ми действаше все по-малко, а след три-четири всички започваха да ми приличат на вода. Никога не. съм имал буйно пиянство; колкото повече пиех, толкова по-тих ставах, а колкото повече се напивах, толкова повече се борех да остана трезвен. Ясно е, значи, че пиенето

4
никога не ми е носило забавление; в един момент изглеждах най-трезвият сред тълпата, а миг след това - най-пияният. Дори онази първа нощ припаднах, което ме кара да мисля, че съм станал алкохолик още с първата си чаша. През първата си година в колежа кретах едва-едва с предметите, но станах специалист в покера и пиенето. Не се включих в никое от студентските братства, защото исках да запазя самостоятелността си, а тази година пиех еднократно - един-два пъти седмично. През втората година пиенето ми общо-взето се ограничаваше в уикендите, но затова пък едва не ме изхвърлиха заради нисък успех.
През пролетта на 1917 г, за да избегна изключването, постъпих „патриотично" и влязох в армията. Аз съм едно от малкото момчета, които се уволниха с по-нисък чин от оня, с който бяха влезли. Бях изкарал военната школа предното лято, така че влязох в казармата като сержант, но се уволних редник - знаете колко необичайно е това. Измил съм повече казани и съм обелил повече картофи от всички останали пехотинци. В казармата станах периодичен алкохолик - периодите идваха при всеки удобен случай. Успявах обаче да не попадна в ареста. Последният ми запой в казармата продължи от 5ТИ до Пти ноември 1918 г. По радиото чухме, че на 5ТИ ще бъде подписано примирието (оказа се невярна прогноза), така че аз изпих няколко коняка по този повод, после скочих от един камион и фактически избягах от казармата. Следващото място, където помня, че се озовах, беше барът ,,Льо Дюк", на много мили от базата ни. Беше 11™ ноември и камбаните навсякъде биеха по случай истинското примирие. И ето ме мене - небръснат, с разпрани и мръсни дрехи от незапомнени странствания из Франция и, разбира се, герой в очите на местните французи. Когато се прибрах в базата, ми простиха всичко, тъй като беше краят на войната, но -в

5
светлината на онова, което научих оттогава, знам, че бях завършен алкохолик на деветнайсетгодишна възраст.
След края на войната се залавях за различни дребни работи в Балтимор, докато не успях с много молби да си уредя назначаване като един от първите десет "служители в нова национална финансова компания. Каква възможност пропилях само! Тази компания днес върти бизнес с обем над три милиарда долара годишно. След три години, на двайсет и пет годишна възраст, открих филаделфийското бюро на компанията и му станах първият оператор - тогава печелех повече от всякога след това. Бях момчето, на което се възлагаха големи надежди, но след две години ме отписаха отвсякъде като безотговорен пияница. Това не отнема много време.
Следващата ми работа беше в търговския отдел на една петролна компания в Мисисипи, където бързо се издигнах и дейността ми много се ценеше. След това набързо смачках две от служебните коли и хоп - отново ме уволниха! Колкото и странно да звучи, голямата клечка, която тогава ме уволни, по-късно се оказа първият човек, с когото се срещнах в нюйоркската група на АА. Той също бе изминал целия път през месомелачката, но при новата ни среща беше сух от две години.
След като работата в петролната компания се провали, първата ми жена ми каза довиждане завинаги, а аз се върнах в Балтимор при майка си. Последва служба в търговския отдел на национална компания за автомобилни гуми. Реорганизирах търговската им политика в града и след осемнайсет месеца, когато навърших трийсетте, те ми предложиха да оглавя местния им клон. Част от повишението беше и командировка на националната им конференция в Атлантик Сити, където трябваше да споделя с големите клечки как съм постигнал успеха си. Придържах се към

6
пиене само по уикендите, но тогава цял месец не бях пил изобщо. Регистрирах се в хотела и под стъклото на масичката видях картичка с надпис: „На тази конференция определено няма да има НИКАКВО пиене" с подписа на президента отдолу. И това реши въпроса! Кой, аз ли? Че бил голяма клечка ли? Че съм единственият разпространител, поканен да участва в конференцията? Човекът, който следващия понеделник ще поеме един от най-важните клонове? Щях да им покажа кой е шефът! Никой от компанията не ме видя отново - след десет дена съобщих с телеграма, че напускам.
Доколкото нещата ставаха трудни, а работата виждах като предизвикателство, винаги съумявах да се държа, но веднага щом ми ставаше ясно- щом не виждах затруднения, а шефът ме хвалеше, отново се загубвах. Рутинната работа ме отегчава и съм готов да се захвана с най-трудното, да работя ден и нощ докато не го овладея.. после всичко ми става досадно и престава да ми бъде интересно. Никога не ме вълнува развитието на процеса и неизменно се възнаграждавам за усилията с онази ,.първа" чашка.
След работата с автомобилните гуми дойдоха трийсетте години, депресията и всеобщият упадък. През осемте години, преди АА да ме открие, смених над четиридесет професии - търговия и пътуване -една след друга, по стария начин. Случваше ми се да работя като луд по три-четири седмици без нито една чашка, да спестя пари и така да оправя няколко сметки, а после да се „наградя" с алкохол. И така се започваше отново - криене по евтините хотели из цялата страна, една нощ тук и една нощ там, винаги с ужасното чувство: „Какъв смисъл има, нищо не си заслужава." Винаги, когато губех съзнание - -а това ставаше при всяко запиване, - се питах с нарастващ страх: ,,А този път какво ли съм направил?" Веднъж открих истината. Всички алкохолици знаят колко е удобно да занесат бутилката в евтино кино, където да пият, да заспят и пак да

пият, когато се събудят в мрака. Бях отишъл в едно такова кино с шишето си следобед и на излизане по-късно си взех вечерния вестник. Представете си учудването ми, когато прочетох на първа страница, че същия ден съм бил изнесен в несвяст от киното, натоварен на линейка и отнесен в болницата, където ми е направена стомашна промивка. След това ме пуснали. Очевидно съм се върнал в киното с шишето, останал съм няколко часа и съм си тръгнал без какъвто и да е спомен за случилото се.
Трудно е да се опише психическото състояние на болния алкохолик. Нямах нищо против отделни хора - целият свят ми беше крив. Мислите ми непрекъснато кръжаха около въпроса ,,Какъв е смисълът от всичко това? Хората отиват на война, бият се и си прерязват гърлата и какво печелят от това? Самият аз не постигнах ли успех, не постигнах ли необикновени неща в бизнеса? И какво получих? Всичко е сбъркано и да върви по дяволите!" През последните си две години на пиене се молех при всяка чаша да заспя и никога вече да не се събудя. Три месеца, преди да се срещна с Джаки, направих втория си плах опит да се самоубия.
Такива бяха събитията около мене и те ме накараха да се заслушам на 8ми януари. След като изкарах сух две седмици и не се отделях от Джаки, изведнъж установих, че се превръщам в спонсор на собствения си спонсор, тъй като Джаки изведнъж се напи. Стреснах се, като разбрах, че не бил пил само около месец, когато приел мисията да говори с мене! Както и да е, аз се обърнах за помощ към членове на нюйоркската група, с която още не се бях срещал и те ми предложиха и двамата да отидем там. Направихме го на следващия ден и какво пътуване беше само! За първи път имах възможност да погледна себе си като непиещ. Отседнахме в дома на Ханк, човека, който ме бе уволнил преди единайсет години в Мисисипи, Там срещнах и Бил, нашия основоположник. Тогава Бил

8
беше стоял сух в продължение на три години, а Ханк - на две. Струваше ми се, че те са само двама откачени, защото смятаха не само да спасят всички пияници на света, но също и всички така наречени нормални хора. Всичко, за което говореха на този първи уикенд, беше Бог и как възнамеряваха да сложат в ред живота на Джаки и моя. В ония времена ние наистина твърдо и често се занимавахме с всичките си житейски проблеми. Въпреки всичко тези нови приятели наистина ми харесваха, защото - на първо място - бяха същите като мене. Те също в определен момент от живота си са били големи хора, после са правили серии от гафове, когато най не е бивало. Те също са вземали влака в един град и са се събуждали на стотици мили в обратната посока, без да имат представа как са се озовали там. Изглежда всички имахме общи някогашни привички. Този първи уикенд реших да остана в Ню Йорк и да възприема всичко, на което учеха, с изключение на ,,Божиите неща". Знаех, че е нужно да внесат ред в своите навици и мислене, но аз си бях наред - само прекалявах с пиенето. С добър външен вид и няколко долара в джоба няма какво да ми попречи да се върна в хубавите времена. Бях останал сух вече три седмици, бях загладил лице, сам-самичък бях опазил и спонсора си!
Бил и Ханк току-що бяха купили малка автотенекеджийска компания и ми предложиха работа - десет долара седмично и пълен пансион у Ханк. Бяхме решили твърдо да нанесем смъртоносен удар на компанията Дюпонт.
По онова време нюйоркската група се състоеше от дванайсетина души, които работеха по принципа всеки пияница на своя глава -нямахме нито определен метод, нито име. Известно време се придържахме към нечии идеи, после решавахме, че не ги бива, и се насочвахме към други. Но оставахме трезви, доколкото бяхме заедно и разговаряхме помежду си. Правехме по една сбирка

9
седмично в дома на Бил в Бруклин, където възторжено се хвалехме как рязко сме променили живота си, колко чаши сме си спестили и -не на последно място - как Бог лично е потупал всеки от нас по рамото. Боже, каква група от объркани идеалисти! И все пак в сърцата си всички имахме една-единствена истинска цел и тя беше да не пием. Аз представлявах опасност за спокойствието на останалите през първите няколко седмици , защото използвах всяка възможност, за да оспоря „духовната гледна точка", както я наричахме тогава, или всичко останало, което намирисваше на богословие. Много по-късно разбрах, че основателите много пъти се събирали на колективна молитва с надеждата да намерят начин да ме разкарат, но в същото време запазвали търпимостта и духовното си отношение. Изглежда не им се удаде, защото ето ме как трезвен продавам много лакове за автомобили, от които печалбата им е стопроцентова. Продължих да живея така щастлив и независим до юни, когато заминах да продавам автоемайл в Нова Англия. След една много успешна седмица двама от клиентите №1 ме поканиха на обед в неделя. Поръчахме си сандвичи, а единият добави: „И три бири". Оставих моята недокосната. След малко и другият поръча три бири. Дойде и моят ред, аз поръчах трите бири, но сега положението беше друго - бях направил капиталовложение от трийсет цента, а при заплата десет долара седмично това са доста пари. Така че изпих и трите си бири една след друга, сбогувах се и заобиколих щанда, за да ви купя бутилка. Никога вече не видях тия двамата.
Напълно бях забравил за 8ИИ януари, когато открих групата приятели, и прекарах следващите четири дни в скитане по Нова Англия в полупияно състояние, тоест не можех нито да се напия, нито да остана трезвен. Опитах се да се свържа с момчетата в Ню Йорк, но телеграмите ми все не можеха да стигнат, а когато накрая

10
успях да се свържа по телефона, Ханк веднага ме уволни. Тогава за първи път се огледах наистина внимателно. Чувствах се по-самотен от когато и да е преди, защото сега дори хората от моята порода се бяха обърнали срещу мене. Този път истински ме заболя, повече от всеки махмурлук. Блестящият ми агностицизъм се изпари и сега за първи път осъзнах, че онези, които искрено вярваха - или поне честно се стремяха да открият Сила, по-голяма от самите тях, -бяха много по-улегнали и задоволени, отколкото аз някога съм бил, вярваха, че са познали щастие, каквото аз не съм познавал.
Като продавах образците от автолака, за да покрия разходите си, успях, с твърде смирен дух, да стигна до Ню Йорк след няколко дена. Приятелите видяха промененото ми отношение и отново ме приеха, но се наложи да го направят трудно - иначе едва ли бих устоял. Отново трябваше да работя в трудни области, но този път бях решил да се преборя. Дълго време единствената Висша сила, която признавах, беше силата на групата - това беше повече, отколкото някога съм приемал и все пак беше само начало. Беше и край, тъй като от 16™ юни нататък трябваше да разчитам само на себе си.
Горе-долу по онова време регистрираха АА и всичко стана много по-лесно - имахме определена формула, която - според шейсет души - беше препоръчителна за алкохолиците, търсещи трезвеност, тя не се е променила ни най-малко оттогава. Не мисля, че момчетата бяха напълно убедени в личностната ми промяна, защото не пожелаха да включат разказа ми в книгата, издадена тогава. Единственият ми принос към издателската им дейност беше, че ме признаха като богословски бунтовник, тоест, според мене, Бог можеше да бъде определен с фразата ,.както го разбираме" - само по този начин го приемах духовно.

11
След като излезе книгата всички усърдно се заехме със запазване на постигнатото и, както се оказа, всеки миг ни предстоеше да наречем групата си АА. Макар да участвах в работата и да посещавах редовно сбирките, аз не участвах активно в ръководството до февруари 1940 г. Тогава ме назначиха на хубава работа във Филаделфия и за да остана трезвен, ми бяха крайно необходими няколко събратя алкохолици. И така се озовах сред съвършено нова група. Щом започнах да разказвам на момчетата как изпълняваме програмата в Ню Йорк, те не бяха склонни да ми вярват освен ако не им покажа, че правя онова, за което говоря. Тогава открих, че духовната и личностната ми промяна вървят +заедно с едно ново спокойствие. Когато убеждавах новопостъпилите как да променят живота си и отношението си към него, открих, че малко по малко се променям и аз самият. За мене промяната се оказа дълъг и бавен процес, но в последвалите години оцених, че дивидентите са огромни.
През юни 1945 г. , заедно с още един член на +АА, направих първото си и единствено посещение при дама-алкохоличка - открих й дванайсетте стъпки за женския алкохолизъм, а след година се ожених за нея. Тя остана трезва и това беше голяма помощ за мене. Можехме да се смеем и да плачем за проблемите на приятелите си и - най-важното - споделяхме АА-начина на живот и имахме възможност всеки ден да си помагаме.
В заключение мога да кажа, че колкото и неща да съм разбрал, нямам желание да продължа с обобщенията., нямам желание да стана специалист. Рядко пропускам сбирки на кварталния АА-клуб и - средно - винаги съм бил поне на две сбирки седмично. Имах възможност да председателствам сбирките през последните две години и се погрижих нови членове да поемат ръководни постове.

12
движението ни е явно в техни ръце, Ние живеем на Запад и АА е добронамерена, достъпна и приятелска организация. Те са много по-осъзнати и явно бъдещето на движението ни е в техни ръце. В Запада бъдещето ни е просто и добронамерено - единственото ни желание е да бъдем в АА, а не да зависим от него. Любимият ни лозунг е ,,Прави го просто".
Все още казвам, че доколкото помня 8МИ януари във Вашингтон, по Божията воля, ще запазя щастието си в трезвостта.

Заедно с четирите си братя и сестри съм роден в едно стопанство в щата КентъКи, областта Карлайл. Родителите ми бяха замолени, а бракът им - щастлив. Жена ми, момиче от Кентъки, ме придружи в Акрън, Където завърших право в акрънския юридически факултет.
В едно отношение моят случай е доста необикновен. Не съм имал нещастни преживявания в детството си, с които да обясня алкохолизма си. Изглежда, просто имах природно предразположение към дрога. Бракът ми беше сполучлив и - както вече споменах - никога не съм имал някакви причини, съзнателни или несъзнателни, с каквито хората обикновено обясняват пиенето си.
Преди да се съсипя окончателно от пиене, бях успял доста в жвота си, тъй кто в продължение на пет години ме избираха за градск съветник; бях финансов директор на Кенмор, село в предградията, днес градски квартал. Но разбира се, всичко отиде по дяволите, щом увеличих пиенето. И така, когато се появиха д-р Боб и Бил, почти бях изчерпал силите си.
Първия ми случай да се напия, беше на осемгодишна възраст. Това не беше по вина на татко и мама, тъй като и двамата ненавиждаха алкохола, Неколцина наемни работници почистваха плевнята на стопанството, а аз ту се въртях наоколо с шейната, ту...

2
Когато се върнали след поредното изнасяне на вещи, те ме намерили припаднал и трябвало да ме отнесат вкъщи. По-нататък си припомних, че татко държеше уиски вкъщи за медицински цели и за гости, така че когато наблизо нямаше никой, започнах да пия от него, Като му добавях вода, за да не разберат родителите ми, че посръбвам.
Продължих по този начин до влизането си в университета и Към Края на четвъртата година си дадох сметка, че съм пияница. Сутрин след сутрин се събуждах плувнал в пот и ужасен,, но намирах утеха в плоското шише на нощната си масичка. Пресягах се и удрях една глътка, а след малко и още една, намирах време да се обръсна и да закуся, да пъхна четвъртинка Концентрат в джоба на дънките и да отида ознда на лекции. В почивките тичах до тоалетната, пийвах колкото да успокоя нервите си и влизах в следващия час. Това беше през 1917 година.
Напуснах университета по време на втория семестър на последната си година и постъпих доброволно в армията. По онова време мислех, че постъпката ми е патриотична. По-Късно разбрах, че всъщност е било бягство от училище. До известна степен ми помогна, тъй Като попадах на места, Където не можех да намеря нищо за пиене, затова пиенето ми стана по-скоро обичайно.
Тогава въведоха сухия режим и фактът, че онова, което човек можеше да си намери, беше отвратително, а понякога и смъртоносно, пък се бях оженил и работех - трябваше да внимавам с жена си и с работата - ми помогна за три-четири години, макар да се напивах всеки път, щом намирах достатъчно, за да седна, Жена ми аз бяхме членове на един и същи бридж-клуб, Където по едно време започнаха да приготвят вино и да го поднасят. След два-три опита установих, че това не ме удовлетворява, защото количеството беше малко. Значи трябваше да се откажа. Реших обаче проблема,

3
Като си носех бутилка и я скривах в тоалетната или в храстите отвън.
С времето пиенето ми започна все повече да се влошава. Отсъствах от работа по две-три седмици и прекарвах ужасни дни и нощи вкъщи - лежаах буден на пода, пресягах се към бутилката и отново потъвах в забвение.
През първите шест месеца на 1935 г. поради алкохолно отравяне постъпвах шест пъти в болница, Където оставах прикован към леглото два-три дена, преди да осъзная къде се намирам.
На 26 юни 1935 дойдох на себе си в болницата и най-малкото, което бих могъл да кажа, е, че се почувствах зле. Всеки от седемте пъти, когато бях излизал от болницата през последните шест месеца, си бях тръгвал твърдо убеден, че няма да се напия отново -поне през следващите шест или осем месеца. Това така и не се получаваше, а аз не знаех защо и нямах представа как да постъпя.
Оная сутрин ме преместиха в друга стая и там заварих жена си. ПОМИСЛИХ СИ: "Е, сега вече ще ми каже, че е дошъл краят”, а за това не бих могъл да й се сърдя, пък и нямах намерение да. се оправдавам. Тя обаче ми каза, че разговаряла с давама души за пиенето. Стана ми много неприятно, докато тя не добави, че те били пияници също като мене. Е, така можеше - да го каже на друг пияница.
Тя продължи: "Ти сега ще спреш.". Това звучеше много приятно, макар да не го вярвах. Тогава тя ми обясни, че тия двама души имали план, Който мислели, че ще им помогне да спрат, и част от плана им било да го споделят с друг пияница. Това щяло да им помогне да запазят трезвостта си. Всички останали хора, с които бях говорил, искаха да помогнат на мене, а това засягаше гордостта ми и аз не ги слушах, само ги мразех. Сега обаче почувствах, че ще бъда голям гадняр, ако не обърна внимание на тия двамата, щом

4
това ще излекува тях. Освен това тя ми каза, че не трябвало да им плащам, дори да имах пари, Какъвто не беше моят случай.
Те пристигнаха и започнаха да ми дават указания от програма, Която по-нататък стана известна като Анонимни Алкохолици. Първия път нямаше нищо особено.
Огледах ги - двама приятни едри мъже, над метър и осемдесет. (По-нататък разбрах, че се казвали Бил У. и доктор Боб.) Не мина много време и ние започнахме да си споделяме за неприятностите от пиенето и - естествено - скоро разбрах, че двамата знаеха точно за какво става дума, защото като е пиян, човек може да види и да помирише неща, които друг не може; помислих си, че ако не знаеха тия неща, не бих искал да разговарям с тях.
По едно време Бил подхвърли: "Е, ти говори доста време, дай сега аз да ти кажа едно-друго." И така, след като чу още малко от моите преживявания, той се извърна към доктора - не мисля, че го разбрах, но чух как му пошепна: "Мисля, че си заслужава да го спасим и да поработим върху него." Двамата ме попитаха: "Искаш ли да спреш пиенето? Това, разбира се, не е наша работа. Не сме дошли да посягаме на правата и на привилегиите ти, но имаме една програма, която - струва ни се - ще ни помогне да останем трезви. Част от тази програма е да разговаряме с друг човек, ако той я иска и тя му е му е нужна. Е, ако ти не я искаш, няма да ти губим времето и ще потърсим друг подходящ човек."
Освен това ме увериха, че ако искам да спра сам, без каквато и да е помощ, можех просто да изляза от болницата и никога през Яживота си да не посегна към чашата. Ако мога да направя това, би било чудесно, а те самите биха уважавали човек с такава сила на

волята; просто търсели пияч, който съзнава, че има проблем и разбира, че не можее да се справи сам, че му трябва външна помощ. Следващият им въпрос беше вярвам ли във Висшата сила. Тук аз

5
нямах проблем, защото никога не съм спирал да вярвам в Бог, а и много пъти се бях опитвал да получа помощ от Него, но не бях успявал. После ме попитаха искам ли да се обърна Към Висшата сила и да потърся помощ - смирено и без каквито и да е резерви.
Те ме оставиха да разсъждавам върху това, а аз се изтегнах на болничното легло, върнах се назад и премислих целия си живот. Разсъждавах какво ми беше причинил алкохолът, какви възможности бях пропуснал, с какви способности съм надарен и как ги бях пропилял; накрая заключих, че дори да не ми се иска да спра, това просто беше наложително - бих дал всичко на света, за да спра пиенето.
Готов бях да призная пред себе си, че бях достигнал дъното, че в ръцете ми се бе оказало нещо, с което сам не бих могъл да се справя. И така, след като премислих всичко това и осъзнах Какво ми е причинил алкохолът, аз се насочих към Висшата сила, Която за мене беше Бог* без каквито и да е резерви, признах, че съм напълно безсилен пред алкохола и съм готов да направя всичко на света, за да се отърва от проблема. Всъщност примирих се с мисълта, че отсега нататък ще оставя всичко в Божиите ръце вместо в своите. Всеки ден щях да се мъча да открия каква е волята Му и да се опитвам да я следвам вместо да карам Него винаги да се съгласява, че онова, което си мисля за себе си, е най-доброто за мене. Когато те отново дойдоха, им го казах.
Единият от двамата - мисля, че беше докторът - попита: "Значи искаш да се откажеш?" Кимнах му: "Да, докторе, искам да се откажа, поне за пет, шест или осем месеца, докато не подредя отново живота си, не възвърна уважението на жена си и на другите хора, не си оправя финансите и така нататък." Двамата се засмяха съвсем сърдечно и казаха: "Много по-добре е от това, което правеше досега, нали?" Това, разбира се, си беше самата истина. После продължиха:

(3
"Сега трябва да ти кажем нещо неприятно. Ние го почувствахме така, а навярно и за тебе ще е неприятно. Независимо дали спреш за шест дена, шест месеца или шест години, ако после решиш да
излезеш и да се почерпиш с чаша-две, ще се озовеш отново завързан в тая болница, както така
често ставаше през последните шест
месеца. Ти си алкохолик."
Мисля, че тогава беше първият път, когато изобщо обърнах внимание на тази дума. Мислех си, че съм само пияница. Те продължиха да ме убеждават: "Не, твоето е болест и няма значение, колко дълго не пиеш - след чаша-две отново ще се озовеш тук." Това, поне за момента,' наистина ми се стори отчайващо известие.
Следващият им въпрос беше: "Можеш да спреш за двайсет и четири часа, нали:?" Махнах с ръка: "Да, разбира се, всеки може да го направи... за двайсети четири часа." Те се съгласиха: "Точно за това говорим. По двайсет и четири часа." С това те наистина сложиха край на голямо мое притеснение. Всеки път, като си помислех за пиенето, си представях дълги-дълги сухи години без нито една чаша; предложението само за двайсет и четири часа, пък след това да реша сам, много ми помогна.

(Тук редакторите - достатъчно за да допълнят разказа на Бил Д. -включват разказа на Бил Уилсън, човека до леглото.) Бил У. споделя:
Миналото лято станаха деветнайсет години, откакто д-р Боб и аз го видяхме за първи път (Бил Д.). Бил лежеше на болничната си постеля и ни гледаше озадачен.
Два дена преди това д-р Боб ми беше казал: "Ако ние двамата смятаме да останем трезви, по-добре да се заловим за работа." Боб веднага звънна в градската болница на Акрън и помоли да го свържаат със сестрата на гишето за приемане на нови пациенти. Обясни й, че той и един човек от Ню Йорк знаели средства, с които да лекуват алкохолизма. Дали в болницата имало пациент-алкохолик, върху когото биха могли да ги

I
пробват? Тъй като познавала Боб отдавна, тя шеговито отвърнала: "Е, докторе, сигурно вече сте ги изпробвали върху себе си."
Да, имала такъв пациент - едно конте. Току-що постъпил в отделението. Вече насинил очите на две от сестрите и сега го държали здраво завързан. Дали ни вършел работа? Д-р Боб предписа някои лекарства и нареди: "Сложете го в единична стая. Ще го посетим веднага щом се прочисти."

Когато отидохме, това не направи особено впечатление на БилД. С израз на голяма мъка, той отегчено промърмори: "Е, много мило от ваша страна, но това не става за мене. Случаят ми е толкова ужасен, че просто не смея да изляза от болницата. А пък и няма защо да ми говорите за религията. Едно време бях дякон в черквата и все още вярвам в Бог. Мисля обаче, че Той вече не вярва особено в мене."
Д-р Боб се съгласи: '""Хубаво, Бил, може би ще се чувстваш по-добре утре. Ще ни приемеш ли още един път?"
"Разбира се, отвърна Бил. Най-вероятно нищо няма да стане, но така или иначе бих искал отново да се видим. ЯВНО знаете много добре какво ми е положението."
Когато се отбихме пак, заварихме Бил с жена му Хенриета. Той развълнувано ни посочи: "Ето ги двамата, за които ти говорих - те най-добре знаят за какво става дума."
Тогава Бил ни разказа как не могъл да спи цяла нощ. В дълбоката пропаст на депресията му се появила надежда. Помислил си: "Щом те могат да го направят, сигурно и аз мога." Повтарял си това много пъти. Накрая надеждите му се превърнали в убеждение. Вече бил сигурен. Радостта му дошла заедно с чувството на спокойствие и той успял да заспи.
Тъкмо се канехме да си тръгнем, когато Бил изведнъж се обърна към жена си: "Иди да ми вземеш дрехите, скъпа. Ще станем всички и ще се махнем оттук." Бил излезе от болницата като свободен човек, който никога вече нямаше да пие.
Първата група на АА БОДИ началото си тъкмо от този ден, 10 юни, 1935.

(Сега Бил Д. продължава разказа си)
Бяха минали два-три дена от запознанството ми с доктора и Бил, Когато накрая реших да поставя волята си в ръцете на Бог и да приема всичко, което мога, от програмата. Думите и действията им ме бяха убедили донякъде, макар че не можех да бъда абсолютно сигурен. Не се съмнявах в качествата на програмата, но все още се колебаех дали аз ще мога да спазвам изискванията й. Реших обаче, че искам да дам всичко от себе си за това и - с Божията помощ -щях да го направя. Тогава почувствах голямо облекчение. Знаех, че имам надеждна опора, която нямаше да ми изневери. Ако съумеех да остана близко до Бог и да Го слушам, щях да успея. Спомних си какво бях казал на момчетата при второто им посещение: "Обърнах се към тази Висша сила и Му казах, че съм съгласен да слжаа Неговата дума на първо място, над всичко останало. Вече съм направил това за себе си, но съм готов да го повторя навсякъде, да го казвам навсякъде по света и да не се срамувам." А това, както вече споменах, ми даде голяма увереност и като че ли сне голям товар от плещите ми.
Спомням си, че им казах също колко трудно ще ми бъде, защото правя и други неща - пуша, играя покер, понякога залагам на конни състезания, а те само се усмихнаха: "Не мислиш ли, че в момента пиенето ти създава повече неприятности от всичко останало? Не си ли убеден, че трябва да направиш всичко, което зависи от тебе, за да се отървеш от това? Кимнах неохотно: "Да, навярно ще се наложи." Те предложиха: "Дай сега да забравим за останалото, да не се опитваме да прекъснем всичко изведнъж, а да се съсредоточим върху пиенето." Бяхме говорили, разбира се, за доста мои провали, дори си бях съставил списък, без да ми е особено трудно, тъй като бях извършил много безобразия, а и знаех всичко за тях. Тогава те добавиха: "Има още едно нещо. Като излезеш навън, трябва да

9
запознаеш с програмата и някой друг, който я иска и има нужда от нея."
Тогава, разбира се, бизнесът ми фактически го нямаше. Нямах никакъв бизнес. Естествено, доста време и не се чувствах добре физически. Трябваше да мине година, година и половина, преди да се почувствам добре психически, и това ми струваше много усилия. Скоро обаче попаднах на хора, които някога ми бяха приятели, и открих, след като бях прекарал доста време в трезвеност, че тия хора започнаха да се държат както някога - преди да стана толкова зле, че да не обръщам особено внимание на финансовите въпроси. Повечето си време прекарвах в опити да възвърна това приятелство и да възвърна донякъде доброто си име пред Жена си, на която бях причинил толкова болКа.
Трудно би било да се оцени доколко АА са ми помогнали. Наистина исках програмата и бях напълно съгласен с нея. Забелязах, че останалите изглежда изпитваха някакво облекчение и радост - неща, които, убеден бях, човек би трябвало да изпитва. Често се опитвах да намеря отговора. Чувствах, че има нещо повече, нещо. което не ми е присъщо. Спомням си, че седмица-две след като бях излязъл от болницата, Бил беше дошъл вкъщи и разговаряше с жена ми и с мене. Докато тримата обядвахме, аз ги слушах и се чудех откъде идва голямото облекчение, Което изглежда изпитваха. Бил се обърна Към жена ми: "Хенриета. Господ беше така прекрасен към мене, Когато ме излекува от тази ужасна болест, че просто ми се иска все да говоря за това и да разказвам на хората."
Помислих си: "Мисля, че знам отговора." Бил е много-много признателен за избавлението си и мисли, че заслугата е на Бог; толкова е благодарен, че иска да разказва за това и на останалите. Изречението "Господ беше така прекрасен Към мене, Когато ме излекува от тази ужасна болест, че на мене просто ми се иска все да

10
говоря за това и да разказвам на хората" се превърна в нещо като златен текст за програмата на АА и за мене.
Колкото повече време минаваше, толкова повече укрепваше здравето ми, а и чувството, че вече не трябва постоянно да се крия от хората, беше просто прекрасно. Все още ходя на събиранията на АА, защото там ми е приятно. Срещам се с хора, с които обичам да си приказваме. Друга от причините да ги посещавам е, че все още съм признателен за хубавите си години, които . изживях. Признателен съм и на програмата, и на хората от АА. Едно от най-хубавите неща, които съм научил от програмата - виждал съм го по стените на залите, в които се събираме, а и много хора са ми го казвали лично - е мисълта: "Дойдох в АА единствено заради трезвеността, но чрез АА стигнах и до Бог."
Чувствам, че това е найпреКрасното нещо, което човек би могъл да постигне.