Някои от по-малко известните публикации и снимки / Спорт / Алпинизъм

Николай Петков: Съвестта ми е чиста, защото единствен предложих помощ на Христо Христов под Еверест

07:58 07.06.2004г.
Фокус, БНТ, "Всяка неделя"

Водещ: Чувстваш ли се ощетен?
Николай Петков: Ощетен не, от какво да се чувствам ощетен?
Водещ: От упреците, от нападките?
Николай Петков: Упреците, които се отправят, те се отправят от колеги. Всъщност, те се отправят от един-двама човека, а пък аз получавам подкрепата и на мен ми се обадиха толкова много приятели, и толкова много непознати хора, да ме подкрепят, че всъщност аз се чувствам съвсем спокоен именно поради тая голяма подкрепа, която получих.
Водещ: Съвестта ти чиста ли е?
Николай Петков: Абсолютно. Най-вече е чиста, защото мога с открито чело да разкажа абсолютно всичко, без да се притеснявам.
Водещ: Чувстваш ли се гузен за нещо?
Николай Петков: Това е смешно, как ще се чувствам гузен? Аз тук даже в последните 1-2 дена споменах - най-големият проблем е, че Христо Христов го няма. Това просто са смешни неща да коментираме какво е на мене, какво е на другите. Аз също скърбя, това също е и мой проблем. Но най-важното е, че Христо го няма. А моето успокоение, пак казах, то дойде от голямата подкрепа, която получих и това, че хората постепенно започнаха да разбират, че всъщност аз съм единственият човек, който му предложи помощ на Христо и никой друг не го е направил - нито български алпинист, нито чужд на Еверест. И това нещо е факт, който хората вече взеха да разбират.
Водещ: Николай, искам да кажа нещо, което е задължително, тъй като има доста неудобни въпроси.
Николай Петков: За мен няма неудобни въпроси.
Водещ: Знам. Но има нещо, което ще те представи по най-добрия начин пред публиката. 1973 година започваш да катериш, както се казва, имаш 30 изключително тежки качвания. През 1984 година се изкачваш на Еверест. Това всичкото не е толкова от голямо значение, колкото че този спорт отнема от теб едни от най-близките ти хора. Така ли е?
Николай Петков: За съжаление, това е така.
Водещ: Трагичният инцидент със София Фотева? Това е така, нали?
Николай Петков: Да.
Водещ: Тя загива при тренировъчно изкачване, тя беше твоя съпруга.
Николай Петков: Да, тя е майка на най-малкия ми син.
Водещ: Исках да кажа това на зрителите, за да знаят, че могат да разчитат на онова, което ще кажеш.
Николай Петков: Аз мога да се закълна във всяко едно нещо, което ми е скъпо за истинността на това, което аз говоря.
Водещ: Ти си загубил съпругата си. Каква е цената на смъртта там?
Николай Петков: Аз не искам тука сега да коментирам обстоятелствата, при които съм загубил най-близкия си човек - София Фотева, но те също не са лицеприятни. Това е едно тренировъчно изкачване на Лакатник, при което тя с Милкана Русева ... И аз няма причина да се възхищавам от въпросната, Вие преди малко споменахте тук преди малко като колега, аз не я считам като такава. Това е истината.
Водещ: Но тя твърди, че Христо е загинал заради суетата ти.
Николай Петков: Ако някой иска да повярва на такива неща, нека да го направи, но нека не забравя, че Милкана няма никакъв височинен опит. Тя не е компетентна във височинен алпинизъм, тя не може да прави оценки. Освен това, тя, атаката към мене, не знам защо точно към мен, явно преча с присъствието си и с постиженията си в българския алпинизъм, но тя започва с атаките си много преди да се започне експедиция Еверест и Христо да загине. И колкото и грозно да звучи, смъртта на Христо е един много удачен повод и това не пречи чест на никого, на нея най-малкото. Но при тази злонамереност, да се използва паметта и въобще смъртта на човек, на приятел, на Христо, това за мен е недостойно, това за мен е осъдително.
Водещ: Не е ли търсене на истината, все пак?
Николай Петков: Не, това е търсене под вола теле. Не е търсене на истината, защото атаките се случват няколко дена преди да се изяснят обстоятелствата, преди да се получи информацията в България цялата. И това вече може за хора като вас, опитни журналисти, и боравите с факти, може да ви стане ясно как така се предприема такава една атака, без да има целият набор от факти и информация. И аз обвинявам. Аз тук обвинявам за едно злонамерено, осъдително поведение, което оскверни паметта на Христо, което очерни експедицията и целия алпинизъм като цяло.
Водещ: Ти казваш, че когато започват атаките, тук не са имали яснота за фактите.
Николай Петков: Фактите, те сега са известни, но тогава не.
Водещ: Аз съм чел интервю на Милкана, в което тя твърди и след това се потвърди, че си се изкачил с кислород, което е факт, а Христо не е пожелал да вземе този кислород.
Николай Петков: Това е нещо, което е известно, обаче какво от това?
Водещ: Че сте решили с чоп да определите кой ще ползва кислород. Това не е ли малко несериозно?
Николай Петков: Не, не е несериозно. За целта обаче, трябва фактите да се изложат. Т.е. аз трябва да разкажа защо се е получило така. Известно е, че към момента на нашата атака, целият кислород е издухан, както може да се каже, въобще свършил, поради изкачването охолно, обилно напоено с кислород на шерпа Тенди с Петко Тотев. Кислород, който беше предназначен за изкачване на жената в експедицията Цвета Мишева. Тя се отказва, но те продължават, правят изкачването и свършват кислорода, като по това не решава по никакъв начин целите на експедицията, това изкачване. Това случвайки се, лишава двете групи, които всъщност тръгват на атаката след това, без резервен кислород. Това е ситуацията.
Водещ: Ти сега оформяш някакъв упрек към Петко Тотев ли?
Николай Петков: Аз излагам факти в момента. Всеки там в тия факти трябва да си вземе своята позиция.
Водещ: Ти се преживял толкова неща. Малцина са преживели. Защо не поиска да разговаряш на живо в студиото с тия хора?
Николай Петков: Аз да поискам? Да заповядат в студиото. Само че няма време. Аз, между другото, очаквах тук 3 часа и половина, което между другото известно е, че в момента съм в клиниката за белодробни болести “Света София”.
Водещ: Какво е състоянието ти?
Николай Петков: Имам заболяване, което е следствие на пребиваването в планината, пневмония в момента. Но ще се оправя.
Водещ: Нека да чуем Петко, да видим какво ще каже. Слушам Ви.
Петко Тотев: Здравейте, добър вечер на всички зрители.
Водещ: Николай отправи едно обвинение към Вас, чухте ли го?
Петко Тотев: Не, но много лошо се чува. Но аз бих искал да кажа само няколко думи. Много притеснително е, че още преди да се завърнем, откакто сме се завърнали, много наши колеги обясняват на широката общественост чрез медиите това, че видите ли, над 8 хиляди метра, човек е сам, няма как да му се помогне, трябва сам да се справи. Това е много притеснително. Аз бих го казал и като заместник-председател на българските алпийски клубове, защото нас ни слушат тези млади алпинисти, бъдещето на нашата дейност. Не искам да даваме такъв пример и с това да способстваме за това пак да се вдигат черни знамена и черни забрадки да има.
Водещ: Имате ли някакъв упрек към Николай?
Петко Тотев: Да.
Водещ: Какъв в той?
Петко Тотев: Аз бих подчертал, то не е обвинение, то е упрек. Като един изключително подготвен човек с много богат опит, в действителност един от алпинистите с най-богата алпийска биография в България. той просто не е трябвало да създава предпоставки да възникне този инцидент. А то означава, че човекът с кислород, той разумно е решил да се изкачва с кислород. Фактът, че слезлите са в доста тежко състояние говори за това, че едно безкислородно изкачване щеше да бъде доста на предела. Просто човекът с кислород трябва да върви отзад. Разбира се, това крие доста трудности. Нещо повече, то крие и риска да не качите върха. Но по този начин вие обезпечавате изкачващите се към него.
Водещ: Тук какъв е отговорът?
Николай Петков: Тук ще ви цитирам веднага, при това. Едно интервю на Петко Тотев преди 2 години. Това е след изкачването на Петко Тотев на Броуд пик. “За моя приятна изненада, много скоро се появи Станимир. От този момент двамата продължихме заедно, макар че на тая височина това е много относително, защото височинният алпинизъм е самотно занимание. Зоната на 8 хиляди метра всеки знаеше, че може да разчита само и единствено на себе си.” Ето какво сега казва Петко Тотев, ето какво е казал преди 2 години. На кого да вярваме? Задавам аз въпрос пряк.
Водещ: Чухте ли г-н Тотев?
Петко Тотев: Да.
Водещ: Отговорът Ви?
Петко Тотев: На своите сили, на своите умения и на своя опит. Но на Броуд пик по време на изкачването, през цялото време се движим заедно със Станимир Желязков, защото ние сме силни, когато сме заедно. Много е тежко на голяма надморска височина...
Водещ: Вярно ли е, че не сте се понасяли, както казва Тотев?
Николай Петков: Не, за мен Петко е голямо разочарование на тази експедиция именно с това двуличие, което проявява, както в момента видяхте. Едно мнение преди, а изведнъж сега да напаснем другото мнение.
Водещ: Петко, вашият отговор?
Петко Тотев: Аз нямам нито една снимка на изкачване на връх по време на 25-годишнината ми практика, на която да не сме заедно цялата група. Включително 1986 година заедно с Николай Петков, Иван Масларов, г-н Динев и Петър Петров на южната стена на Пик Комунизъм, когато се изкачвахме. И много, много десетки изкачвания. Няма такъв случай.А мисля, че отговор на това, което говорим, дава и начинът, по който ние се движехме, без да сме се уговаряли с един шерпа, който беше само на 20 години, не сме се разделяли абсолютно никъде по целия маршрут. И в деня, в който ние се качихме, практически нямаше някоя друга група разпокъсана, може би с изключение на корейците, тъй като през нощта оказахме помощ на един кореец в трети лагер.
Водещ: Да, но какво искате да ни кажете с това?
Николай Петков: Аз тук съжалявам, че... Всъщност за какво съм поканен не ми е ясно. И ако можеш да изясниш, Кеворк.
Водещ: Поканен си да разговаряме за експедицията.
Николай Петков: Аз казах, не уважавам, разочарован съм от това, което показа Петко в тази експедиция, двуличието, което показа, което показва в момента.
Водещ: Какво означава двуличие?
Николай Петков: Това, което преди малко го казах.
Водещ: Ти цитираш нещо отпреди 2 години.
Николай Петков: Това не е нещо, това е интервю, което му е мнението отпреди 2 години.
Водещ: Приемаш ли упрека?
Николай Петков: Кой упрек да приемам?
Водещ: Че е нямало колектив в тази експедиция.
Николай Петков: Значи, изкачването на Еверест не става в колектив. Това нещо, както го споменава и тук преди 2 години и Петко, става чрез собствените сили. И както е написано и тук: “Зоната на 8 хиляди метра всеки може да разчита единствено и само на себе си”. Сега, тук към мене, един-двама човека, един от тях е Петко, другият е жена му, всъщност, то други няма, отправят към мене упрек, че аз не съм стоял както пъдар, или квачка накрая да събирам хората. Това е срамно да се говори пред хората. Това е недопустимо да се насажда такова мнение сред хората, които не разбират от ...
Водещ: Срамно от гледна точка на алпинизма ли?
Николай Петков: Да, срамно е да се вменява на хората, че това нещо е допустимо да се случва на Еверест. И аз ще ви кажа защо.
Водещ: Където всеки е сам за себе си, така ли?
Николай Петков: Където всеки трябва да разчита на себе си, защото иначе няма кой да му помогне. Да приеме, че Христо приема моята помощ, която аз му предлагам, да не забравяме тоя момент. Жалкото знаете ли кое е? - Че всъщност аз не мога да предложа почти нищо.
Водещ: Освен кислорода.
Николай Петков: Да, но той свършваше кислородът. Аз слязох без кислород от Еверест. Което можех да му предложа, това бяха, да речем няколко минути кислород. И хубаво, той свършва. И какво? Какво е другото, което му предлагам?
Водещ: Същото ли щеше да бъде?
Николай Петков: Щяхме да сме двама просто горе - един до друг на парапета, в момента висейки.
Водещ: Убеден ли си в това?
Николай Петков: Да, убеден съм. А ти ако се сетиш какво друго мога да му предложа горе?
Водещ: Не се сещам.
Николай Петков: Ами... Може би някой се сеща. Но това нещо се крие, това нещо се премълчава и хората популистки, ето и Петко тука сега, популистки ми разправя как трябвало накрая някой да събира хората. Ама ще ги събира с пръчката ли, да ги пъди ли, какво? Как на тия хора ще им дойдат силите от мене, аз да му ги прелея, скачени съдове? Как? Това е истината, Кеворк. Тя е жестока, обаче е истина.
Водещ: Николай, това е апотеозът на егоизма, в някаква степен.
Николай Петков: За съжаление,моментът, в който решаваш да вървиш нагоре, трябва да си сигурен в това, което ти остава от силите, че ще ти стигне и за на връщане. Трябва просто да си сигурен. И знаеш ли, единственият, който може да е сигурен дали ги има силите, е самият човек

------------------------

Интервю на Владо с Петко:

Събираме пари за нова метла на Милкана

Умирахме като азиатци
Пътят към Еверест бе низ от компромиси, казва алпинистът Петко Тотев

Петко Тотев е роден на 19 февруари 1959 г. Има пет деца. Занимава се с алпинизъм от 1976 г. През 2001 г. покорява осемхилядника Броуд пик в свръзка със Станимир Желязков. Пръв от експедицията изкачи Еверест в свръзка с шерпа Тенди. В интервю за "Стандарт" преди седмица съпругата му Милкана обвини Николай Петков за смъртта на Христо Христов. В отговор след завръщането на алпинистите Петков я нарече "вещица" и обвини Петко Тотев, че е работел за провала на експедицията.

- Г-н Тотев, защо се стигна дотам алпинистите да се разделят на 2 лагера и да се хулят помежду си?

- Нямаше 2 лагера. Имаше много проблеми, лоша организация. Не си говорехме помежду си, не можахме дори да се съберем заедно. Но никога не сме се карали и никога не е имало 2 лагера. На пресконференцията с Николай седнахме в двата края на масата и това направи голямо впечатление, но стана съвсем случайно. Преди това пътувахме заедно в една кола.

- Той обаче отправи остри думи към вас, нарече жена ви вещица.

- Николай и Милкана може да не се обичат много, но той не ми е враг. Аз не го приемам като враг. Какво имам да деля с него? Би трябвало само да се въздържа от определения и епитети за жена ми, защото тогава не мога да остана безучастен. Вие дали можете да пуснете един зов за помощ във вашия вестник?

- Какъв?

- Ами група алпинисти събират пари за нова метла на Милкана. Нали е вещица, пък старата метла съвсем е овехтяла.

- Има ли Николай вина за смъртта на Христо?

- Не го обвинявам за смъртта му. Не казвам, че е имал възможност да спаси Христо, а не го е направил. Твърдя само, че като най-опитния в групата е създал предпоставки да стане инцидент.

- Вярвате ли на думите на Дойчин Боянов, че Николай ги е молил той и Христо да вземат кислород, но като не са се съгласили, го е взел той?

- Това го чух за пръв път на пресконференцията в София. Първите ми впечатления бяха други. Ние не знаехме, че Николай е качвал с кислород. До сутринта не знаехме и че Христо не се е прибрал.

- Дойчин и Христо са тръгнали заедно. Защо когато на връщане Дойчин го среща, не е преценил, че има проблем, след като е изостанал цели 3 часа?

- Може да е от неопитност. Освен това Дойчин по-спортно гледа на нещата. Не го казвам с упрек. За едни целта е върхът. За други - пътят. Да застанеш на върха само по себе си е безсмислено. Важен е пътят към него.

- Вие бихте ли пренебрегнали целта заради пътя?

- Да, случвало се е много пъти. На една експедиция в Памир намерихме един безпомощен баск. Неговите го бяха изоставили. Ние го взехме и го носихме 2 дни, докато го свалим. Провалихме изкачването, но го спасихме. После някои бяха обидени, че не ни е благодарил. Но човек тези неща не ги прави за благодарност, а заради себе си. Да разбере, че може да е човек и на тази височина.

- Как вие и шерпът Тенди вървяхте заедно, а втората група се разкъса?

- Тенди е страхотен човек. Той предложи да приберем загубения кореец в нашата палатка. Нямате си представа как преживя смъртта на Христо и Марияна. Когато виждаше хора да катерят върха с последни сили, готови да умрат, но да го качат, ме пита: Петко, защо им трябва да го качват сега. Той върхът си е там, няма да избяга, догодина ще го качат.

- Какво му отговорихте?

- Какво да му кажа, като и аз не мога да го разбера? Най-много съм поразен от това, че ние умирахме като азиатци. При японците и корейците е естествено да умрат на Еверест. Те имат друго отношение към смъртта. Вървят докрай, всяка крачка може да им е последна, но не се отказват. Това просто се разминава с нашата ценностна система, в която животът, а не върхът е най-важен. Тази експедиция нанесе огромни поражения на алпийското движение у нас. Остана впечатлението, че алпинистите са хора, които или умират, или се хващат за гушите. Сега всички заедно трябва да изкачим друг връх - да спрем с обвиненията, да се съберем, да обясним на младите, че да тръгнеш в планината не значи да умреш.

- Всъщност скандалът и обвиненията тръгнаха от едно писмо на Милкана. Вие одобрявате ли го?

- Милкана каза нещата много точно и много хубаво. Не ми е искала разрешение да го пуска, но постъпи правилно. Аз няма да крия нищо, не искам да остават тайни около експедицията.

- Останахме с впечатлението, че има нещо сбъркано в нея.

- Това бе уникална експедиция без ръководител. Методи остана на 25 км от предния базов лагер. Още от България предполагахме, че така ще стане. Когато се разбра, че по-нагоре не може, ни събра тримата - мен, Иван Вълчев и Николай Петков. Звездна тройка. Натовари ни със задачата ние да решаваме какво да се прави и само да му съобщаваме. Стана ми изключително неприятно. 10 души експедиция, а 4 се събират в една палатка и решават, а на другите ще им се съобщи, ако трябва. После с руснаците, с които сме приятели, отдавна се смеехме: Петко, чувам началник си станал, ме пита един. Казвам: Абе не е така, аз съм солдат.

- Как Методи се оказа ръководител на експедицията?

- Проектът Еверест бе идея на Диньо Томов, който загина преди година. По настояване на Николай Петков организацията бе поверена на комисията по алпинизъм към БАК. Нормално решение, стига комисията да беше погледнала по-сериозно. От този момент организацията излезе от контрола на федерацията. Ръководството беше предложено от комисията и одобрено от федерацията въпреки притесненията как Методи би могъл да ръководи при неговото състояние.

- Някой тогава посмя ли да му каже в очите, че много е дал, но вече не става?

- Не - първо от уважение към него и, второ, защото Николай Петков беше зам.-ръководител. Той е изключително опитен, бе организатор на експедицията към Броуд пик, която беше успешна. Нещата изглеждаха съвсем нормално, но трупането на много нерешени въпроси доведе до много особена ситуация. Месеци наред нищо не се правеше. Очакваше се някак експедицията сама да тръгне, което впоследствие стана. Тя протече без реално ръководство, по инерция - нямахме комуникация и въпреки това хората се качваха, слизаха, правеха аклиматизации, изграждаха се лагери. Но всичко бе хаотично.

- Как беше избран съставът на експедицията?

- Още в анкетните карти за тестовете бяха направени много компромиси. Имаше условие кандидатите да са действащи алпинисти в последните 3 г., а в разширения състав попаднаха хора, които не са такива. Това бе първият компромис. Тази експедиция се превърна в низ от компромиси, за да не се навреди на алпийското движение. Възникна противопоставяне между Европейското първенство по катерене за юноши във Велико Търново и експедицията на Еверест. Още тогава имах много сериозни притеснения, че като се върнем, ще ни се иска никой да не споменава за нас. Имаше предложение треньорите да са действащи алпинисти, но бяха избрани Антон Хиджов и Валери Пелтеков, които вече са се откъснали от средите, не познаваха хората. Аз поставих въпроса, че съставът трябва да се определи колкото се може по-скоро, но до последно хората бяха държани в неизвестност, 10 дни преди експедицията нямаше окончателен състав. Аз бях одобрен последен.

- Защо бе обявено, че има 15 места, а тръгнаха само 10?

- В един момент се каза, че няма пари, но в действителност те дори не бяха поискани. Това накара Методи да намали състава. Аз намирам за доста некоректно това, което се каза на пресконференцията, че сме били бедна експедиция. Друг път все сме се стискали, сега дори ни останаха средства. Друг е въпросът, че парите не се използваха рационално. Например имаше цел да се направи женско изкачване, а се оказа, че разчитаме само на Цвета Мишева, защото Карина като лекар бе длъжна да стои в базовия лагер. А имаше и друга жена, която се готвеше сериозно, но не бе взета - Петя Колчева.

- Цвета можеше ли да качи върха?

- Абсолютно правилно постъпи, че се върна. Аз много внимавах да не й въздействам, но знаех, че ще имам притеснения, ако продължи. Употребихме цялата батерия за консултации с д-р Сълова и Цвета избра разумния вариант.

- Защо Марияна Масларова не постъпи така?

- Тя беше много особен човек. Идваше при нас в предния базов лагер, говорехме си, но бе обидена, че не е попаднала в състава. Някак си държеше да покаже, че ето, не е избрана, но въпреки това е на Еверест и може. Заедно с нея и шерпа й качвахме от лагер 1 към лагер 2. Тя се движеше много бавно, шерпът бе направо отчаян, молеше ме да я убедя да върви по-бързо или да слиза.

- Имате ли притеснения за Иван Вълчев, който остана да прави втори опит за изкачване.

- Разбира се, че имам. След толкова време на голяма височина при неговите години изобщо не беше разумно. Единственото успокоение е, че той понася много добре височината.

Владимир Йончев

------------------------

А това писмо е изпратено до медиите от Милкана Русева - жената на Петко Тотев
Това писмо пристигна по електронната поща на "7 дни спорт". Негов автор е алпинистката Милкана Русева - съпруга на изкачилия Еверест Петко Тотев и дъщеря на художника проф. Светлин Русев. "Пуснете го, ако ви стиска", каза Милкана по телефона вчера. Едно момче загина. Един град потъна в скръб. Един министър праща поздравителни телеграми... Четирима се качиха, един остана там, експедицията е успешна, цинизмът е тотален. Едно момче загина. Някой му беше казал, че може да се качи на Еверест без кислород, без шерпи, без опит, без аклиматизация, без подготовка, без радиостанция и без приятели. Качи се, но не можа да слезе. Една предизвестена смърт. Инициаторът на безкислородното изкачване захапа маркуча и се качи с кислород. Защото така е преценил. Защото е най-опитен. Защото така е по-лесно. Защото така е по-сигурно. За да получи титлата "първият българин, покорил два пъти Еверест". Честито, г-н Петков! Едно момче загина. Заради суетата на един човек. Николай е тръгнал 3 часа след Дойчин и Христо. Бил е с кислород. Тримата са били по различно време на върха. Пръв се качва и слиза Дойчин, след него Николай. Оставят Ицо след себе си. Сам. Без кислород. Без радиостанция. Христо не се прибира в лагера. На другия ден Дойчин взима кислород и го търси . За безкислородно може да се счита само изкачването на Христо. Но той загива. Строго секретната информация, грижливо пазена от пресаташето на експедицията. Само не знам защо... Нали, като се върнат, ще излезе наяве. Нали, колкото по-отвисоко се пада, толкова повече боли. Когато разбрах, че Христо не се е прибрал, краката ми се подкосиха. Когато разбрах, че Николай е бил с кислород, ми се доповръща... "Милкана, по-лошо е, отколкото можеш да си помислиш..." "Какво по-лошо, знам, че е бил с кислород..." "Милкана, разбираш ли какво значи това..." "Да, разбирам, можел е да му помогне..." "Милкана, Николай е тръгнал три часа след тях, разбираш ли..." "Да, Пеци, разбирам... С кислород се върви по-бързо..." "Милкана, оставили са го..." Вече нищо не разбирам. Лошо ми е... Не мога нищо да правя... Гледам по цял ден в една точка... И приятелите не могат да ми помогнат... Защото и те са така... Обадих се вчера на Петко по телефона. Исках да му кажа, че се чувствам много зле, че имам нужда от него, а вместо това го обвиних, че и той е виновен за случилото се с Ицо. Накрещях му се. Той се опита да се защити: "Милкана, не си права да ме обвиняваш... чуваш ли, не си права..." Не чувах... Връзката прекъсна, а аз се почувствах още по-гадно. Сигурно, когато Петко е слязъл изтощен след изкачването си, им е казал нещо от рода на: "Хора, много е тежко... Разберете, с кислород е много тежко... Вижте, и времето се разваля, дайте да не правим глупости..." Сигурно... ...Ех, Пеци, Пеци, нали отиде на тази експедиция, за да предпазиш някои хора от неразумни и необмислени действия. Мисията беше неуспешна... Олег, който е бил на трекинга с експедицията, ми беше разказал една случка с една икона, която са закачили в палатката на Великден. На другия ден Петко намерил иконата паднала на земята. Много се уплашил и казал: "Това е страшно лоша поличба!" Не съм вярваща, не съм суеверна, но... Знае ли човек, може би все пак Някой се е опитал да ги предупреди... Бях чела и бях слушала страховити неща за това, което се разиграва под Еверест. Как едни умират, а други продължават към върха и не спират да им помогнат, защото, ако се върнат с тях, няма да качат върха. Върха, за който са платили толкова пари. Мечтаният връх. Той. Еверест - една мечта. Еверест - радост и мъка. Еверест - възход и падение. Търговска стока, спортен стадион, препитание за едни, поле за изява на други. Панаир на суетата. И пари. Много пари. И какво ли още не. Един приятел ми каза: "Всъщност това, което става под Еверест, не e ли същото, което става в самия живот... Само че на Еверест всичко е много изкристализирало, много ясно, много чисто и се развива много бързо..." Всъщност да. Като на сцена. Ярко осветена сцена. Само че героите умират наистина... Чувала съм философията на Николай Петков, че "то там, горе, всеки си ходи самостоятелно и всеки сам се оправя"... Чувала съм го и от други хора. Откакто Христо загина, това се чува все по-често. Дали тези, които твърдят така, наистина го мислят, или сега се опитват някак си да замажат положението. За да не накърнят "авторитета" на "най-добрия алпинист" Николай Петков. За да не се лепне петно на българския алпинизъм. За да не се разлайвали кучетата След поредното подобно изказване на поредния специалист се обадих на жена му и й казах: "Ей, ако оня път Петко те беше оставил сама да се оправяш и си беше слязъл, мъжът ти пак ли щеше да мисли така!" Защото на него самия просто няма какво да му кажа... Много е страшно, когато един преподавател мисли така. Много е страшно, когато и един завеждащ катедра мисли така. Защото освен преподаватели те са и възпитатели. И са длъжни да учат младите освен на това от коя страна да държат ледокопа и на някои други неща. Един добър алпинист наистина трябва да може, ако се наложи, и сам да се оправи в планината. Трябва да може сам да взима адекватни решения. Но трябва да е отговорен както за своите действия, така и за хората, с които е. Затова, уважаеми господа деятели, преподаватели, ръководители, капацитети и специалисти: Не ни карайте с вашите изявления да се срамуваме, че сме алпинисти. Не ни омърсявайте. Задръжте подобни мнения за себе си и не ни излагайте. В разширения състав на експедицията имаше едно съвсем младо момче, Илиан от Троян. Беше добър колоездач, обаче "авторитетите" от неговото обкръжение му бяха втълпили, че е голям алпинист. Бяха го възпитавали в духа на "в планината всеки се оправя сам". По време на лагера на Памир, на слизане от връх Ленин е бил много изтощен. В един момент е паднал в снега... Тончо го спаси. Всъщност тогава Тончо спаси доста хора... Обаче поуки от това, което стана в Памир, не се извадиха. Преброи се колко хора са се качили и колко не. Направи се статистика. Няколко месеца по-късно същото това момче загина в Словения. Беше съвсем младо - 18-годишно. Качвали са се с негов приятел по нормалния път към връх Триглав. Теренът бил труден и изисквал употреба на алпийски инвентар, а те нямали. Затова се наложило да се връщат. Другото момче имало проблем с котките - не можело да ги сложи, т.е. на практика нямало, а теренът бил заснежен и било рисковано слизането без котки. Илиан бил с котки, но казал на приятеля си "оправяй се някак си, в планината всеки се оправя сам". Хукнал надолу и... загинал... “На тая височина никой не може да ти помогне...” (Кънчо Долапчиев, Аврам Аврамов и вече кой ли не...) Става ми страшно само като си помисля какво ли щеше да стане с Петко, ако не беше направил изкачването с Човек. Да, качи се с кислород. Направи каквото можа в конкретната ситуация. Изнесоха багажа с шерпа и изградиха щурмовия лагер. Петко не учуди света. Нямаше и намерение да го прави. Но за пореден път доказа, че разбира планината. В това се състои разликата между него и останалите. Беше на точното място, по точното време, с точния човек. Имал е сериозен проблем с кислородния апарат. Тогава шерпът Тенди му дал неговия. По-късно шерпът изпаднал в едно такова особено (по думите на Петко) състояние... И Петко му помогнал. Двамата са си помагали през цялото време, качили са се на върха заедно и са слезли заедно изтощени, но живи и здрави. Покрай всички еверестки вълнения непрекъснато следя какво става по склоновете на Еверест и с другите експедиции. Как някой имал проблем и хората от няколко експедиции са се организирали и са го спасили, как италианците окуражавали по радиостанцията испанките и ги спасявали, как едната няколко пъти губела съзнание по парапетите към лагер II, а другата я свестявала... И как нашите балкански братя гърците направили масово изкачване и от север, и от юг и развели олимпийския флаг на Еверест. Е, да, качили са се с кислород. Но са били заедно на върха и изглеждат щастливи и доволни. На фона на всичко това нашата трагедия изглежда още по-трагично. "Радиостанцията не може да те спаси, тя е само за да кажеш - ехо, на върха съм." (Кънчо Долапчиев по телевизията) Г-н Долапчиев, това обаче не е Западния гребен, където бяхте съвсем сами. Това е един от нормалните пътища на Еверест, където има още 20 експедиции, 80 палатки на лагер I и създадена цялостна организация. Да ви обяснявам ли, че ако някой е в беда, ще се обади на своите хора в базовия лагер, те веднага ще потърсят кои експедиции имат хора в близост. И има шанс да му се помогне... Много често дори самото присъствие на друг човек може да ти вдъхне неподозирани сили. Особено ако той е от истинските хора. Но край Христо нямаше такъв. Аз въпроси няма да задавам. Въпросите ги зададоха децата ми (Иван, Светльо и Петя, съответно на 9, 7 и 5 години). Бяха легнали в креватчетата и като никога кротуваха. Иван: Мамо... намерили са го... Значи, бяха разбрали. Ами да, толкова много се говори за това... Мама: Баткото, който загина ли? Иван: Да. А той беше ли ви приятел? Мама: Да... Иван: ... Иван: А защо е умрял? Петя изписка, натъртвайки на всяка дума: Защото там няма въздух! Мама: Да. Бил е много изморен. Петя: Заспал е и е замръзнал... Мама: Да... Петя: А защо не са го завели долу?! Мама: Ами... нямало е кой да го заведе... С кресливо и недоумяващо гласче Петя извика: - А защо са го ОСТАВИЛИ?! Дали в простата детска логика можеше да се впише обяснението, че над не знам си колко метра човешките закони спират да действат и започват вълчите... Дали в жалкия ни стремеж да се изплъзнем от неудобните въпроси, дали в страха си да не си навлечем случайно неприятности или да засегнем нечие "величие" не сме объркали вече дори елементарни понятия като "добро" и "зло", "светлина" и "сянка"? Христо беше запазил в себе си чистата детска душа. И загина, устремен към светлината.
Mилкана Русева
-----