"Мъжете отдават душите си както жените телата си -- бавно, на етапи, след упорита съпротива"

Андре Мороа, "Климати"

За разрушаването на Александрийската библиотека:

[пропуснат пасаж за частичното изгаряне вследствие на пожар при военни действия]

...През 391 г. от н.е. тълпа от фанатици християни, насъсквана от патриарх Теофил, в ожесточена схватка с привържениците на старите вярвания изгорила още една част от библиотеката, особено тази към храма на бог Серапис. През 641 г. от н.е. Александрия пада под властта на арабите. Войските на халиф Омар попитали военачалника си какво да правят със свитъците а библиотеката. "Да се изгорят -- им отговорил той. -- Ако писаното в тях го има в Корана, те са излишни, защото то вече е писано в свещената книга. Ако го няма в нея -- те са вредни, защото писаното в тях е еретично." Така престанала да съществува най-голямата на времето си библиотека. Фанатизмът -- това недоносче на мозъка, както го нарича Еразъм Ротердамски в книгата си "Възхвала на глупостта" -- лишава следващите поколения от научните и литературни ценности на древността. Християни и мохамедани настървено се надпреварват в това аутодафе. Само случайно преписаните екземпляри от произведенията на древните автори, пръснати по различни части на света, днес ни говорят за науката, литературата и изкуството от времето на Архимед, Епикур и Менандър.


От "Звездобройците на древността", Н. Николов и др., изд. "Наука и изкуство", София 1986

Редактирано от нopтвeн на 31.07.05 19:50.

Със очи те прегръщам, море,
и с душата си пак те целувам,
а от болка дъхът ми ще спре,
че съвсем не умея да плувам...

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

...
Letting go, it’s so hard
The way it’s hurting now
To get this love untied
So tough to stay with this thing
’Cause if I follow through
I face what I denied
I get those hooks out of me
And I take out the hooks that I sunk deep in your side
Kill that fear of emptiness, loneliness I hide
...

Редактирано от WebMister на 26.09.05 12:34.

Данте е написал в "Божествена комедия" следното: "В деня, когато човек позволи на истинската любов да се прояви, добре организираните неща ще се превърнат в хаос и ще пометат всичко онова, което сме считали за правилно, за истина."
Paulo Coelho е написал в "O Zahir" пък следните изречения: "Любовта е необуздана сила. Когато се опитваме да я контролираме, тя ни унищожава. Когато се опитваме да я вкараме в затвор, тя ни поробва. Когато се опитваме да я разберем, се чувстваме изгубени и объркани. Тази сила съществува на Земята, за да ни носи радост, и въпреки това ЗАРАДИ начина по който обичаме ДНЕС, изкупваме всяка минута щастие с един час тревога."
Така и аз...Срещах много жени и мъже, влюбвах се и обичах...После идваше разрушение. Само любов може да свързва двама. Но всички ние насилваме нещата - само за да чуем фразата, която никога не бихме искали да чуем:"Върви си!"

Али Макбил върви по улицата след като е защитила успешно репотацията си пред дисциплинарен съд и си мисли:


Вече всичко е наред. Имам страхотна работа, добри приятели, любящо семейство и пълна свобода. Какво повече бих могла да искам?


Али върви по улицата, а сълзите й се стичат по двете бузи.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Защо ме остави?

Все едно да питаш – защо бие сърцето ти, и защо дишаш?
Защо бие сърцето ти, и защо плачеш?
Защо дойде?
Не си желан тук.
Беше навън – остани си навън.

За съжаление се включвам малко късно,но няма значение.Прочетох всички мнения в темата,но никъде не видях най-нежните стихове в българската литература.Толкова,нежни,прости и същевременно гениални.


Прощално

На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.


Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
ще те целуна и ще си отида.

На сбогуване

Та значи тъй: реши и си отиваш!...
На добър час! Аз няма да те спра!
Ще потъжа. Ден два ще ми е криво,
ала от скръб едва ли ще умра!
И мене ако някога ме стопли
усмивката на някой друг човек,
той ще изпие старите ми вопли,
но пътят ми ще стане ли по-лек?
Ще охладнее ли горещата жарава,
която под клепачите гори?
О, знам: не ще съм същият тогава -
очите ще останат без искри,
сърцето ми докрай ще се разнищи,
във него ще пресъхне песента
и то ще заприлича на огнище,
в което ровят с пръчка пепелта...
И то ще заприлича на вратата,
която подир теб мълчи и зей
и през която само нощен вятър
ще носи прах от твоите нозе...
Та значи тъй: реши и тръгваш вече!
Но първо поседни като пред път,
за да погледам в таз последна вечер
чертите ти и топлата ти гръд,
за да помня в тебе всичко свято,
което си отива с вечерта
и после в песента си недопята
отново да го върна на света.

Душата ми е пленница смирена,
плени я твоята душа! – пленена,
душата ми е в тихи две очи,
Душата ми те моли и заклина:
тя моли; – аз те гледам; – век измина...
Душата ти вълшебница мълчи.

Душата ми се мъчи в глад и жажда,
но твоята душа не се обажда,
душата ти, дете и божество...
Мълчание в очите ти царува:
душата ти се може би срамува
за своето вълшебно тържество.