Обикновена, дори стандартна селска къща. Не от съвременните “вили”. Пристъпи напред внимателно, след като още първата стъпка накара паркета или дюшемето или каквото и да беше наредено под тънкия килим да изскърца протяжно. Стъпките му все пак не бяха толкова безшумни, колкото му се искаше. Изчерви се от неловката ситуация. “Ама, че съм... ама, че съм...” звучеше някак отстрани в ушите му, но думичката-определение за човек, събудил се гол в чуждо легло и къща, без спомен как е попаднал там, не идваше и не идваше.

Беше в нещо като хол или коридор – просторна стая, от която извеждаха няколко врати. Двукрилата остъклена врата явно водеше навън. До нея имаше старинен (а може би по-скоро просто стар) бюфет, с наредени върху него фотографии и порцеланови фигурки на балерини, овчарки, патенца... Снимките привлякоха вниманието му и още на първата разпозна прегърналият дребна възрастна жена младеж – Ники. На втората пак Ники се смееше до красиво момиче. Познато лице, но друга прическа... – да, снощната му любима. Към главоболието, световъртежа, гадния вкус в устата, срама и притеснението се добави още нещо противно – споменът за вчерашното разочарование. “Май съм в дома на Ники...”

Насочи се към изхода със същата походка “на пръсти”. Натисна дръжката на вратата едновременно с мисълта “Ще стане още по-тъпо, ако е заключено”. Е, слава Богу, не стана по-тъпо. “Навън съм!”. Площадка, аромат на кафе, стълби, двор, циментова пътека през росни, натежали цветя, вратата към улицата.
“Наляво или надясно? Накъде ли е центърът? Ама, че съм...” – тръгна напосоки, а уличката все пак го изведе до кой-знае откога пресъхналата чешма на площада. “Мегдана, селският мегдан!” – изхили се някак освободено Андрей.
Автобусът беше спрял от неговата страна на площада, шофьорът умислено пушеше и явно чакаше да стане време да тръгва. Вратата на стогодишното возило зееше гостоприемно и Андрей се вмъкна вътре автоматично, без да се замисли, със заучените движения на градско дете, половината живот на което е минал в качване и слизане от градския транспорт. Шофьорът се надигна за да му направи забележка, че качването става на спирката – от другата страна на площада, точно срещу проклетото снощно барче, но след като огледа разрошената му коса, зачервени очи и тъжно-примирено изражение, мързеливо се отпусна на седалката. И без това беше време да потегля.

“Чавдарът” запали от третия път, напълни се отвътре с острата миризма на недоизгорели газове и се лашна в посока барчето. Андрей подпря глава на стъклото и отново се опита да превърти остатъците от снощните спомени, с надежда да намери опорна точка. Нищо, мъгла. Все още възбуденият му пенис определено му причиняваше неудобство докато седеше сгънат на тясната седалка.

Отърси се от безплодните си мисли, когато автобусът, вече пълен, отново потегли, вече на път за града. Всъщност защо избяга така?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Хайде, какво стана с историята? Една вечер стоях до късно и я изчетох офлайн, интересно ми е!

неосъзнато...ще крещя...от оранжево и очи през стъкла

Някой трябва да пише (ти що не се пробваш, гледам, че писането не ти е чуждо). И ентусиасти да викат "Ади още!" :))))))))

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Ми на мен лично (като един от участниците в разказа, за добро или за лошо) ми се беше сторило, че няма интерес и затова поизгубих мотивация...

Благодаря (от името на скромния си принос към разказа), че го оценяваш!

И да - по-готино и весело ще е повече хора да се включат, предизвикателството за всеки следващ "творец" би било по-голямо. Съответно и за четене ще е по-вълнуващо.

Vivre mes differences ou sauver les apparences?

А аз все още очаквам отговор на едно предложение...

Е, то си е ваша приумица, пък и там нали пишехте по някакъв принцип.. за думите. Въпреки че май после го зарязахте. Аз какво да се мешам... ще взема да намешам разни момичета и ще стане гей парад :)))
Де скива, че писането не ми било чуждо?

До pensif: Хайде, дойде ли ти пак интереса? Поемаш ли щафетата?

неосъзнато...ще крещя...от оранжево и очи през стъкла

Едва дочака края на кошмарното пътуване. От автогарата си взе такси, но по едно време се сети, че може да не му стигнат парите и след като установи, че са му останали не повече от 2 лв, се наложи да слезе още на НДК и оттам да довърви оставащото разстояние до вкъщи пеша. Пъстрата навалица от хора, излезли да се порадват на хубавото време в неделния ден, го подразни – навсякъде се разминаваше с усмихнати хора, с двойки, които се държаха за ръце и влюбено се гледаха в очите... Защо не може и той като другите да бъде щастлив?...

Мина по възможно най-краткия път до вкъщи из малките улички на Лозенец, като така се беше устремил да се прибере по-бързо, че накрая дори подтичваше от време на време и за малко да се блъсне в една възрастна жена, която внезапно му се бе изпречила на пътя... “Брей, че невъзпитана младеж!” чу зад гърба си, но не почувства нищо, сякаш не се отнасяше до него... Бързаше ли, бързаше, сякаш за да се скрие от всички и от всичко у дома, в стаята си – там, където неведнъж бе преживявал подобни моменти и където единствено се чувстваше спокоен, в своя Пазете Гор, както обичаше да я нарича... Щеше да се зарови в книгите си или да свири до забрава на пианото, да си направи хубава вана, а после да се излегне гол пред телевизора и да погледа любимо шоу или някой филм... Само и само да не мисли за нищо и за никого. Терапията действаше, многократно изпитана. Не му трябваха нито Асен, нито Ники, не искаше да си спомня за срама от вчера, от тази сутрин - събуждането гол в чужд дом, от бягството... Мисълта за последното го накара да се почувства още по-зле. Хората са го подслонили, вероятно Ники му е помогнал, а той така се измъкна като крадец, без дори да благодари и да разбере какво се е случило точно. "Ама че съм...страхливец!"

В този момент чу двукратния сигнал от телефона си, известяващ го, че е получил съобщение. Извади нервно апарата от джоба на дънките и леко забави ход, за да може да прочете. Хм, непознат номер.

“Hey,specialistyt po izmykvaniqta;-),ne ti li lipsva ne6to?Kaji koga ti e udobno da se vidim da ti go dam:-)Niki”

Опулено се взираше в екрана на телефона и не можеше да повярва на очите си... Е, тоя тип верно се оказа много нагъл и циничен! Как му беше докопал номера?! И какви ги приказваше?! Какви бяха тия намеци?! Нима е усетил колко силно го бе пожелал там в тоалетната на ресторанта, как целувката му го бе оставила без дъх и с омекнали колене, та чак споменът за нея не му даваше мира и в съня?... Ама какво самочувствие само – “не ти ли липсва нещо”, “да ти го дам” – сякаш той е единственият, най-готиният, Казанова... Или пък...дали тоя Ники не намеква за нещо, което се е случило през нощта?! И за което няма и следа от спомен в главата си. При положение, че се събуди в дома му... Кръвта отново запулсира в слепоочията му бурно, а студена пот плъзна по гърба му... За пореден път се укори за лекомислените действия. Сякаш не се беше убеждавал десетки пъти колко трудно и опасно е да се довериш на някого, да го допуснеш до себе си...Чувстваше се толкова объркан и безпомощен, идваше му да изкрещи. Поне да можеше да си спомни...

Най-сетне бе стигнал до кооперацията, в която живееше. Съседката от втория етаж пак висеше любопитно на терасата с неизменните ролки на главата и отровнозеления пеньоар. Вече я виждаше как понечва да го пита нещо с голямата си уста, затова побърза тичешком да влезе във входа – не трябваше да вижда зачервените очи и ужасния му вид като цяло, щото съвсем нямаше да го остави на мира. Взимаше стълбите до петия етаж през три. Звънна нетърпеливо на звънеца, но отвътре не се чуваше никакво раздвижване. Изчака двайсетина секунди и повтори още по-настойчиво. Нищо. Майка му явно бе втора смяна.

Бръкна в десния джоб за ключа, но не го намери там. Хм, винаги го пускаше в десния. Но кой знае снощи като е бил пиян какво е правил. Провери и в левия, после в задните – нищо!

Това вече преля чашата. Всичко беше против него. Отпусна се като покосен от гръм на стълбището до вратата. Тихо зарида.

Vivre mes differences ou sauver les apparences?

... това ти ли си? Направо не мога да те позная! Какви са тези думи - "член", "твърд", "гладък и кадифен", "пенис", "надървен"? Преди не беше такова момче! Откога си се разгонил така???

Шегата настрана, момчета ;-) Справяте се отлично. Много е интересно и съм убеден, че много хора тайничко очакват продължението, както и аз ;-)

Само една забележка към pensif ако ми позволи. pensife, след като още във втората или третата серия съблече нашия човек гол в непозната къща, защо не го остави да се порадва повече на сталактита си? Така де... на непознатата къща да кажа... уф, че съм и аз... пообърках се малко, сори. Грешка на езика... Всъщност, то май наистина моментът не беше много подходящ, прав си. Да се надяваме, че в близко бъдеще съдбата ще го върне в тази къща и ще може да й се порадва повече и да разберем повече за нея и ние!

Браво!

това ти ли си?

аз съм, аз съм...

(...
ти ли си това?...

И никой не разбра -
отива си лятото, идва есента.
Тръгвам някъде
и непознати улици ще извървя,
себе си искам да разбера...)

Преди не беше такова момче! - хм, откъде пък знаеш?

Откога си се разгонил така??? - е, хубава работа! не знаех, че употребата на думата "пенис" например е сигнал за разгоненост;-) Пък и в крайна сметка това е разказ, нали? Не може без пикантерии Дори си мисля, че езикът, който съм използвал, е прекалено примерен и приличен, но пък искрен и естествен.


Много е интересно и съм убеден, че много хора тайничко очакват продължението, както и аз - Благодаря. Хубаво е да получава човек обратна връзка. Аз също очаквам с интерес продължения.


защо не го остави да се порадва повече на сталактита си - , ще му дойде времето, вервай ми

бтв, обръщението "пенсифе" ми е много смешно...

Vivre mes differences ou sauver les apparences?

[малко в разрез с идеята е да си пиша сам продължение, но виновни са дъждът и бурята от преди малко ;-)]


Някъде във входа се изтряска врата и сякаш резкият шум го изтръгна от унеса и самосъжалението, в които се беше удавил. Колко ли време беше минало?

Изправи се. Избърса позасъхналите си сълзи и погледна часовника на телефона си. А там все още седеше иконката, напомняща за последното съобщение – прочетено и незатворено. Е, май нямаше избор засега. Трябваше да се види с Ники и то веднага. Не искаше да притеснява майка си на работата, пък и не му се ходеше толкова далеч. Бавно избра непознатия номер и нервно подскачайки от крак на крак, притихна в очакване на глас отсреща. “Моля”, чу се още след второто позвъняване приятният тембър на Ники. “Аз съм, Андрей...За ключа...”

Уговориха се набързо да се видят след 15 минути на спирката на 94 срещу хотел “Хемус”. Ники бързал и щял да мине само да му даде ключа. “И по-добре”, помисли си, че кой знае какво трябваше да изтърпи иначе...

Изскочи нетърпеливо от входа. От погледа му нямаше как да убягнат надвисналите застрашително сиво-черни облаци, предвещаващи само и единствено дъжд. Беше излязъл и вятър. Андрей потръпна. Мразеше дъжда, а от бурите изпитваше истински ужас. В съзнанието му винаги изплуваше как като малък дядо му му разказваше в един от онези дълги летни следобеди на поляната в село страшната история за малкото овчарче, което се опитало да се скрие от ужасната буря под едно огромно дърво и там било покосено от гръм...

Вятърът все повече се усилваше и постепенно притъмня сякаш се беше свечерило. Само това му липсваше! Виждаше как хората бързаха да намерят колкото се може по-бързо сигурен подслон от наближаващата опасност. “Къде съм тръгнал? И без чадър...”

Последен завой и пред погледа му се откри хотелът. Беше дошъл навреме. Дано и Ники не закъснее. Веднага го забеляза – вече беше там, в светлосиня ризка и къси панталонки в такъв цвят. Изглеждаше страхотно. Нямаше как да отрече. Сърцето му заби ускорено...

В този миг закапаха изневиделица едри капки дъжд, удряха безмилостно, дори болезнено. Андрей се затича към Ники и последният го забеляза. Тръгна и той към него, като му посочи с ръка някъде встрани. “Ела, да се скрием в някой вход”, извика му приближавайки и този път двамата, един до друг, тичешком се насочиха към най-близката козирка.

Изсипваше се истински порой. Отдавна не беше имало такъв. Стихия.

“Ето” – подаде му ключа Ники. Погледите им за миг се срещнаха след като Андрей боязливо бе надигнал глава. Тези топли кафеви очи... Усмихваха се. Протегна ръка непохватно и хващайки ключа, докосна пръстите, които го държаха. По тялото му се разнесе електричество и той бързо се дръпна, като пъхна проклетия ключ в джоба си. Забеляза как Ники се усмихна. Не спираше да се взира в Андрей, сякаш искаше да го прочете, да го изучи, да проникне като свредел до желаното място. За миг настана мълчание, от онези неловките, в които мислите ти се блъскат ли, блъскат и не могат да намерят вярната посока. Трябва ли да каже нещо? Какво?...

“Благодаря”, поне за това се сети... Почувства се като в онези старите български филми, в които действието се развива почти мълчешком – само усмивките и погледите “говорят”...

Ама какво го беше зяпнал този сега? Чудеше се накъде да погледне. Ама и дъждът... – трябваше да стои заклещен тук с кошмара си от последните дни...

“Трепериш...”, смръщи се Ники. “Студено ли ти е?”... Нима това беше нотка на загриженост?
“Не, аз...” – странно, наистина усети, че трепереше, дали от притеснението или от хладния въздух, който беше дошъл с дъжда... Ама как се излагаше само, непрекъснато...

И докато се стараеше да овладее издайническите потрепервания, дори не успя да разбере как изведнъж се озова в прегръдките на Ники. “Мога да те стопля”, смееше се той, като се завъртя така, че остана с гръб към улицата и дъжда, “имам топлина в излишък, като ютия, както казва приятелката ми Поли”, не спираше да се хили. Андрей инстинктивно опита да се дръпне и освободи от хватката, но Ники го беше прегърнал здраво, а и... нима наистина искаше да се отдели от него?... Усети парфюма му – мъжествен и свеж, аромат, който за миг изпълни съществото му и го накара да се отпусне победен. Нищо не му въздействаше повече от ароматите...

“Ама някой ще ни види!”, опита пак да се измъкне. Странно, не се ли срамуваше Ники да го видят да прегръща момче и то не да речем за поздрав или раздяла, а така продължително... “Защо, това притеснява ли те?” бе отговорът.

Андрей учудено притихна. Страните им се допираха – бяха почти на една и съща височина.
“Извинявай, сигурно бода, от два дни не съм се бръснал”, промърмори. Ама това ли намери да каже пък сега?
“Хехе, само внимавай да не ми оставиш белези”, смееше се отново Ники. Дори смехът му беше секси – звънък и лек, разливащ се мелодично.

Телата им бяха плътно долепени. Чувстваше всяко вдишване, всяко повдигане и спускане на стегнатите гърди на Ники, дори ударите на сърцето му, усещаше по шията си дъха му да се плъзва като лек шал от тръпки. Настръхна целият. Членът му неконтролируемо набъбваше с бясна скорост и това го накара да се размърда неспокойно в прегръдката и да опита да се отдели поне там долу някак от тялото на другия. Само това му липсваше – щеше да умре от срам, ако Ники разбере...Добре че беше с дънки.

И това ако не е абсурдна ситуация, мислеше си. Сигурно сънуваше...

Внезапно Ники освободи прегръдката, за да погледне часовника си. Верно, че беше казал, че бърза.

“Е, как е? Постопли ли се?”, запита, гледайки го в очите.
“Ъхъ...”
“Стига ти толкова, че да не се опариш”, засмя се пак Ники.

Дъждът беше спрял – типичен летен порой. Дали бяха минали и 10 минути. Животът възвръщаше малко по малко обичайния си забързан ход – колите, хората, които наизскачаха сякаш по команда...

Ники се измъкна от козирката на входа, от която продължаваха да текат струи дъждовна вода и запита небрежно: “А кога ще се видим с теб за повече, беглецо? Дължиш едно обяснение” и намигна.

Андрей се изчерви до уши.
“И аз бих искал да разбера някои неща”, отвърна по-уверено.

“Ами ОК тогава, ще се чуем. Чао”. Обърна се и потегли.

Хм, в последния миг обаче погледът на Андрей попадна на една особена издутина отпред в панталонките на Ники. Не можеше да се лъже. Някой друг също не беше безразличен...

Стоеше пред вратата на този случаен вход, гледаше неотлъчно отдалечаващата се светлосиня фигура и не смееше да мръдне. Сякаш за да не развали магията и да прогони насладата от ума и тялото си. Този вход вече нямаше да бъде просто един от всичките в блока срещу “Хемус”...

А дъждът... Как обичаше дъжда и летните бури!

Vivre mes differences ou sauver les apparences?

Редактирано от pensif на 29.06.04 19:30.