Re: е... / Фен клубове / Музикални / Пънк

Това е тема за всякакви творби, вдъхновени или невдухновени от пънка ,Хаоса ,Разрухата или всичко останало!:) Начален старт даде г-н/д-ря Тончев- Bgpunk с ето тази история (как се казва или не се казва да каже той):

То се намира в полите на Средна Гора. Малко беше страшничко, защото влизаш по една улица, в която има само трева, в която като се вгледаш, виждаш и оградите и къщите и всичко друго. Още първият път разбих магазина. Признавам си, не издържах. Малкото павилионче миришеше на прах, вътре имаше стелажи от лакирано дърво и един метален. Всичко беше потрошено и адски мръсно, и пълно с шишета от Загорка Светло или от някаква много стара Мента и Слънчев Бряг.
Само един ритник и вратата падна. Беше изгнила. Някъде имаше и огромна кухненска скара, потрошена на парчета и ръждясала.
Имам си и любимо място вече, една къща, която е направена от огромна цистерна, а на всичкото отгоре, има и втори етаж. Там седнах и да почина днес, внимателно минах през тревата, паркирах колелото на бетонираната площадка и седнах.
Бях си набрал малко сливи и зелени ябълки, които ми бяха така вкусни, в тишината на падащата нощ. И се вижда част от града, и е страхотно, да гледаш как се смрачава и да гризеш ябълка, кисела и сладка едновременно. И е тихо, така тихо.
Смъртта е занимание самотно, твърдеше Рей Бредбъри в една моя много любима книга. И затова и толкова екзотична ни се струва тя, и затова така и самото село е изчезнало и от карти и от хорските погледи. Скрило се е за да умре. И знаеш ли какво си представях, историята на това село.
Как някога през 60те години първият му жител се е заселил там. Направил е тази странна къща от цистерна, засадил е градинка, добавил е и дървен втори етаж, и така се е започнало. Било е бягство от града, дето е само на 5 километра, а е така далечен.
Получил е имота без пари, като пустеещ район и много време е живеел сам. Идвали са приятели, веселили са се под лятното небе и са се будели от звучащата тишина рано сутрин, докато в града шумно са развявали знамена и са обещавали бляскаво бъдеще.
И още няколко души са потърсили убежище там, и се родили и другите къщи. Именно, къщите се раждат. Те и живеят, веднъж създадени и умират, също като нас. Родили се от откраднати плоскости и торби с цимент, мъкнати по потайна доба.
Всеки заграждал и се усещал у дома си. Не ги притеснявали, защото просто не знаели, че се е родило селце. Някъде там, в полите на Средна Гора, на обявената за пустееща земя.
Хората си живеели там, спускали се до града пеша и пак пеша се качвали, мъкнейки торби с храна. Вечер си ходели на гости и всичко било общо. Усещали се добре, защото били далеч от града, и никой не ги карал да бъдат такива, каквито не искат.
Скоро дошли и 70те, когато заселил се началник уредил да се асфалтира уличката.Последното му голямо дело, преди да излезе в пенсия и да се засели трайно там, между другите.Всичко вече съвсем замязало на селце, и 20тината къщи били чисти и подредени, по уличката кипял живот, децата им играели заедно и на никого не му пукало за нищо.
Усещали се граждани на различен свят, по-шарен и техен, изграден с техните ръце и истински, нещо което да можеш да оставиш на децата си. И в града се чувало за това селце, и още хора се нанесли там, привлечени от свободата.
И някога отдавна, в един светъл ден в началото на 80те, 2ма -3 ма от жителите на селото станали рано една сутрин и нагласили най-хубавите си дрехи. Жените им вадели костюмите, дето не били обличани с години, те само си седели по шкафовете.
Обръснали се, изкъпали се със слънчева вода и тръгнали към спирката. Много време били отлагали това пътуване, но сега се били решили. Искали да помолят някого в града, за да станат и те селце, официално, с име и кмет. Странна идея, но те си мислели, че тя ще им помогне да останат сами. Или по-точно, ще узакони техните мечти за свобода и независимост.
Стара Загора ги посрещнала с новите си бетонни комплекси и ревът на дискотеките. Дълго търсили при кого да идат да питат, всеки клател рамене и не знаел, какво да им каже. Изпуснали последният рейс и се върнали пеша. В тъмного вървели през гората, и белите им ризи се видели отдалече, а на малката уличка ги чакали всички. По бавната им походка личало, нищо не е станало.
На сутринта селото осъмнало с две табелки от дърво, от двете страни на улицата, където пишело “Село........”, като имало оставено празно място, за да решат какво да бъде името. Те самите, живущите там. Защото това било техният дом, не искали да молят за помощ.
Така и си останали табелките, без име и ако разровиш тревата от двата края, сигурно ще ги намериш там, паднали и мръсни
Не се намерило подходящо име, колкото жители, толкова и предложения.
През средата на 80те минал камион и оставил някакъв скелет на сграда, който след година две се превърнал в техния магазин.Или ВТО, “временен търговски обект”. Магазинерът от някъде извадил скара, имал и магнетофон, с който огласял цялата местност вечер.
Пускал им хора и сръбско, и легенди се разнасяли за неговите кюфтета и пържоли.Миришело на мастика и мента, всички се събирали пред магазина, посядали на бордюра и пийвали и хапвали. И така всеки ден, докато по липсата на камиона със хляба, усетили че става нещо.Скупчени около единственият телевизор в зоната, те разбрали. Били дошли 90те.
Синът на магазинера, от мъка по когото понякога вечер баща му ревял, докато се правел, че пече и димът му отива в очите, се заселил в първата къща, съвсем в началото на асфалтовия път. Бил здраво момче, пътувал до града с джип и имал идея да си направи басейн в двора. Започнали първите копки, тъкмо зациментирал коритото и бил убит. Голяма свада за дребни пари, между хора, които не приемат “не” за отговор.
Магазинерът не стъпил никога повече в селцето. Една сутрин собственикът на къщата от цистерна просто не се появил.Бил починал първият заселник на това място, намерили го в леглото му, усмихнат и облечен почти официално, с най-хубавите му дрехи.
Появил се и първият некролог, сложили го на таблото на спирката. С всяка вечер загасвала по една светлинка, хората просто си отивали. Съвсем явно, с тряскане на багажниците на колите, или тайно, с малко багаж и първият рейс в 5.45 сутринта.
Не се разбрало кой е останал последен, защото е нямало кой да стане свидетел на неговото напускане.
Останали само сградите, умиращи от самота и тревата, която растяла и покривала всичко. И избитите им прозорци били като отворената уста на умираща старица, копнееща само още за глътка въздух.

Ама е много работен вариант, подлежи на доста развитие!

Ми развивай де..... Очакваме next one...

Когато вечер ми звънят на вратата, винаги очаквам нещо лошо. Този път звъненето не беше настоятелно, едно плахо, кратко. Понякога такива ме стряскат още повече, защото съм сигурен, че и човекът се колебае защо ми звъни и това поражда още повече проблеми. Намалих телевизора, преструвайки се, че ме няма.
След минутка се чу още един плах звън. Трябваше да отворя. Нямаше как да се престоря на липсващ.
На вратата стоеше съседът ми от първия етаж, и някакси плахо търкаше ръце. Сякаш искаше да ползва телефона или да ме помоли за два лева, до пенсията.
Аз не общувам със съседите си. Не мога да се впусна в водовъртежа от дребни теми, които да обсъждам, докато слизам по етажите. Любезно пожелавам дежурни фрази и си влизам в коридора, като със затръшването на металната врата дори си отричам и възможността да чуя и отговорите им.
Не го приемам за грубо, просто нямам време за участие и в тяхната реалност.
В това време, докато се учудвах и размишлявах, съседът говореше. От обърканите му думи разбрах едно нещо. Бях поканен на рожден ден. Много мислил, видял прозореца ми да свети и решил да ме извика.
Пак бях забравил лампата в спалнята да свети.
Много мразя рождените дни, но просто съседът ми прекалено настоятелно ме задърпа по стълбите.
Нямаше как, спрях телевизора, заключих вратата и набързо се спуснах до магазина. От там купих крем за бръснене, нещо като подарък, и звъннах на вратата. Изведнъж се сетих, та аз даже и не знам името му.
Той отвори и на старческото му лице се изписа изненада. Сякаш бях скъп гост, почел празникът му с подарък. А не случайно избран съсед, по фактор “присъствие у дома в петък вечер”.
За първи път посещавах апартамент на съсед от входа. Същата ламперия, същото разположение на стаите, същият хаос, и странната миризма на апартамент, обитаван от сам мъж. Този път, към нея беше добавена и миризмата на печено месо и тракането на съдове. Всичко беше много запуснато и старомодно.
Купонът беше разположен в хола, където на масата пред телевизора бяха събрани няколко познати лица.
Казвам познати, защото това бяха хора от блока. С които се разминавах всеки ден, любезно поздравявах, както направих и сега и седнах. Наляха ми ракия, която любезно отказах за тяхно учудване и се захванах с шише топла Загорка. Отказах да ми сипят порция месо, като им обясних, че не ям месо.
Дори и не ги учудих, защото те явно бяха свикнали на всичко.
На стената имаше картина на красива жена, на около 40. Съседът ми улови погледа и се усмихна.
Цареше неловко мълчание, прекъсвано само от изкашлянията, които винаги старите хора употребяват, когато са на маса. Бодват нещо на вилицата, оставят я да виси на ръба на масата, наливат малко ракия в чашката, кашлят, сякаш за да предупредят и отпиват и замезват. Телевизорът бучеше нещо, което не можеш дори и да чуя. Седях с опрян на стената гръб, гледах наоколо и мълчах.
-“Тя почина преди 20 години. Жена ми беше.А ти комшу, как се казваш? Извинявай, ама нямаш табелка на вратата.” прекъсна тишината домакинът.
Представих се на всички, и така можах да огледам поканените. Рожденикът седеше на централно място, под портрета на починалата си жена. На видима възраст около 65, в риза с къси ръкави и дълги панталони. Така облечен, той постоянно се въртеше около блока и поправяше нещо.
До него седеше вечният му другар, от съседния вход. На около 60, с посивяла коса,. Заедно седяха по бордюрите и си говореха, докато не се напиеше. А от магазинерката знаех, че синът му беше загинал в катастрофа преди 2 години и жена му се беше поболяла и за година си беше отишла от рак.
А като се напиеше, крещеше имената им и плачеше сам под уличната лампа.
Хората много обичат такива сюжети, само за да им напомнят колко са щастливи. И сега той седеше на масата до него, бодеше салатата и безизразно гледаше към телевизора, пиейки ракия на едри глътки.
Третият на масата беше един плах човечец от първия етаж, живеещ в съседния апартамент.
Не излизаше много, не общуваше със съседите, само с тези от етажа. Грижеше се сам за своя син, който стоеше по цял ден в стаята си и не излизаше. През зимата го бях видял да стои пред входа, в ръчно плетен черен пуловер, бяха го забравили с кофата за боклук и бяха заключили вратата.
Докато отключвах, той трепереше и зад гърба ми монотонно хлипаше, че му е студено и го е страх.
После бързо влезе в апартамента и явно пак се е поставил до прозореца, за да гледа падащият сняг.
Той седеше на прозореца през цялата зима, махаше на всички, а през пролетта изчезна.
Нямаше некролози, значи просто се беше появил зад немитите прозорци на някоя държавна психиатрична клиника, където махаше на хората отново. Кой знае, аз не исках да разбирам истината.
Вече пиян седеше и пенсионираният военен от шестия етаж, който в началото на всяка пролет колеше прасе пред блока и събираше всичките си роднини под клоните на ореха и си правеха трапеза.
Слабата пролетна светлина осветяваше тяхната трапеза, барбекю, обилно полято с евтини безалкохолни напитки от пластмасови шишета. На масите, покрити с найлонови покривки се оттичаха литри кръв от разфасованото прасе, докато внучетата му си играеха федербала, гледайки главата на прасето, закачена на клоните на дървото. Единият път тяхната забава продължи до късно и той запали колата, премести я и с фаровете си освети масите. На другата година синовете му се скараха при подялбата на месото. Той ядно прибра всичкото месо тогава за себе си, като урок за младите. Един истински хан Кубратов урок в условията на бетонния град.
Там бях някъде и аз, пиещ втора бира, облегнат на студената стена. Едно топло шише, което да стискам, в една топла лятна вечер. Един чифт очи, които да затварям и да се прехвърлям отвъд кашлянето на старците около мен. Страх ме беше и да мърдам, защото диванът на който бях седнал скърцаше.
А това скърцане неприятно прекъсваше тишината, в която плувахме ние четиримата.
-“ Той ,съседа ,нещо паднал вчера от колелото. Нали така бе, господин учителю?”
Стреснат от фамилиарното отношение, отворих очи. Пенсионираният военен, чието има бях забравил отново, ме беше погледнал с усмивка. Кимнах и мълчаливо показах раната на крака си.
Не я и криех, бях с късите си камуфлажни панталони, ужасно удобни за всякакви моменти.
Чичо Стоян, рожденика, се затюхка на свалената кожа, и ми предложи да събере орехови листа и да ми каже как да си правя компреси. Било грозно, млад човек, пък с такава голяма рана на крака.
Вече пияният съсед от другия вход се обърна към мен и ме загледа. От думите му, изфъфлени от треперещата му от алкохола уста, настръхна всичко около масата.
-“А моето момче не можа да стане. Падна от мотора и не оживя.”
-“Нека да пуснем Олимпиадата, ще минават нашите.” прекъсна тишината виновникът за тържеството.
Раздаде ни по още една топла бира и загледахме. В шарения парад на спортистите се мяркаше и нашето знаме и старците седяха и цъкаха. Минаваха нашите и те ахнаха, възхитени от нещо.
-“Какви костюми, каква красота. Става ми така леко на душата” възкликна пак той.
-“Ама и такава ли страна имало? Леле, а ние какъв свит живот живеем. Добре е ,че има Олимпиада” добави той пак след малко и млъкна, загледан като другите старци в телевизора.
А аз седях с отметната глава и леко пиян, плувах някъде.
В това, което бях сънувал през краткия си следобеден сън.Беше ме стреснал, един съвсем пресен и кратък кошмар, изкаран между 3 и 4 следобед. Басейнът под червеното небе, в който никой не се осмеляваше да влезе.Пълният с хора по бански бряг, които не влизаха в басейна, стреснати явно от кърваво червеният свод. Летящият влак в небето, който изчезваше, веднага щом го покажех някому. Знаех, има снимка на този влак, която обаче не можех да открия. Най-накрая се бях върнал в къщи, в родния си дом, и оправях леглото, в което бях спал от най-невинна възраст, до деня когато напуснах, за да заживея сам.
Бях се събудил целият мокър, с увити около тялото ми чаршафи и с усещане за празнота в едната половина на леглото.Никога не мога да го разбера, защо се будя от вътрешната страна на леглото. Колкото и да се мъча да заспя от външната или поне от средата, винаги се будя опрян в стената. И с празнота от нещо, изгубващо се точно като влака, в кърваво червеното небе. Ръцете ми са изтръпнали, сякаш са копнеели да прегръщат нещо, а са седели непотребни през цялото време.
-“А, това бил Симеон бе, ще ги поздравява!”
Старците бяха станали на крака и се взираха в лицето, показано в едър план на екрана на малкото телевизорче. След това те пак седнаха и аз затворих очи, за да бъда разбуден от пъхната ми в ръката нова топла бира.
-“Не заспивай комшу, има още много за почерпка!” се смееше домакинът.
Седнах на масата, разказах им за училището, оплаках се от малката заплата, те ми разказаха за нещо друго, не помня какво. Бяхме като на помен, странно тъжни и тихи. После просто станах, извиних се с горещото време, четирите бири и късният час и просто си тръгнах.
В къщи не ме чакаше никой, просто затворих очи и поех към червеното небе и оня липсващ влак.
Там, където предпочитам да живея.

Оригинални дискове/плочи/касети на добри цени!